Федерико Аксат
Последен изход (79)

23
1983

Тед се беше излегнал на изтъркания килим в стаята с малката преносима шахматна дъска пред него, когато чу виковете на майка си за първи път. Остана много спокоен в очакване викът да се повтори и почти без да се усети, се плъзна под леглото, откъдето можеше да наблюдава осветения процеп под вратата. Ако мама се приближеше, щеше да я види. Татко не си беше вкъщи.

До дъската имаше стара книжка с партиите на Боби Фишър, подарък от един съсед, която се беше превърнала в единствения му източник на знания. Скоро щеше да запомни партиите наизуст, но за момента беше повече от добре. Дъската и трийсет и едната ѝ фигури също бяха подарък, този път от един непознат от църквата. Мама беше направила пешка от алуминиев лист, за да замести липсващата фигура. Мама беше способна да сътвори велики неща… само ако си пиеше лекарството.

Този ден не го беше взела, Тед беше сигурен. В последно време се налагаше татко да я кара да си пие хапчетата. Когато той не беше вкъщи, тя ги забравяше или предпочиташе да не ги взима и тогава главата ѝ започваше да ѝ прави номера. Като Боби, който правеше хитрини, за да измами противниците си и да скрие истинските си намерения.

Тед беше уплашен. Беше останал целия ден затворен в стаята си, убивайки времето с партиите на Боби и сега разбираше, че може би беше допуснал груба грешка. Мама не му беше приготвила ядене, не беше говорила с него нито веднъж, а той дори не беше слязъл да изпие чаша вода. Не беше отишъл до тоалетната цял ден! А ако мама не се беше притеснила, беше само защото главата ѝ правеше лоши номера. Може би ако той се беше опитал да говори с нея по-рано, можеше да я убеди да си изпие лекарството. Но сега знаеше, че вече беше невъзможно. И най-лошото беше, че единственият, който можеше да оправи нещата — както той сам обясняваше непрекъснато — беше татко. Проблемът бе, че последните пъти скандалите им ставаха все по-страшни. На татко дори му се наложи да я удари, за да я накара да го разбере.

— Теди!

Без грешка — викът на мама.

Какво да прави? А ако ѝ се беше случило нещо? Бабата на приятеля му Ричи беше паднала под душа и им отне два дни, докато я открият. Мама не беше някоя старица, но можеше да се бутне в нещо, помисли си Тед. Възмути се от себе си, че не се е притекъл незабавно. Излезе изпод леглото с цялата решителност, на която беше способен, без да знае дали иска майка му да го викне отново, или не. Не искаше тя да си счупи главата като бабата на приятеля му Ричи, естествено, че не, но също така знаеше колко объркана можеше да е мама понякога. Хвана резето и го завъртя внимателно.

Викът не се повтори и на фона на спокойствието в коридора на втория етаж това определено беше по-лошо.

Тед слезе няколко стъпала по стълбището и се провеси от площадката. Огледа хола и бързо различи дългата прошарената коса на Кристен Макей зад дивана. Не беше първият път, когато Тед я заварваше седнала на пода, с гръб, опрян отзад на дивана, краката изпънати, опиращи в стената; по някаква причина тук ѝ беше удобно. Приближи се до нея много бавно.

— Мамо?

Кристен се обърна. В очите ѝ Тед видя всичко, което трябваше да узнае. В тях се четеше смесица от отчаяние и обърканост.

— Скрий се! — Кристен го стисна за ръката и го дръпна, докато не го повали на земята. Тед седна до нея.

— Какво има, мамо?

— Влязоха непознати у дома — прошепна тя.

Месеци преди това Тед щеше да стори всичко по силите си, за да ѝ повярва. Отнасяше се за мама! Нещо в него му казваше, че трябваше да ѝ повярва. Но вътрешно знаеше, че са сами в къщата.

— Пи ли си хапчето, мамо?

Тя го загледа, повдигайки едната си вежда. Погали го по косата.

— Трябва да пазиш тишина, Теди.

— Кои са вкъщи? — попита с тих глас. — Видя ли ги?

Кристен кимна.

— Мъжете Антени.

Тед никога през живота си не беше чувал да се говори за тях. И със сигурност името им го изплаши. Кристен се обърна и посочи над дивана.

— Един от тях е в кухнята. Премина през хола преди малко и успях да го видя оттук. Те са много високи, Теди — трябваше да се наведат, за да не се ударят в рамката на вратата. Слаби са, а главите им са като на мравки и имат много дълги антени.

— Може да си е тръгнал. Ще ида да видя…

— Не! — Кристен заби острите си нокти в ръката на малкия Тед. — Опасно е. Казвам ти, че току-що го видях.

— Но какво търсят, мамо?

Тя се замисли за момент.

— Ти си умно момче, Теди. Лекарството, за което ти говориш, не е лекарство… не ми помага. Баща ти ме принуждава да пия тези хапчета, за да се отърве от мен. Иска да лежа по цял ден в леглото упоена.

— Татко ни обича — каза Тед, макар че на седем години вече започваше да се съмнява в това.

— Хвърлих хапчетата в мивката в кухнята. Затова дойдоха Мъжете Антени.

— Всичките хапчета ли?

Хапчетата бяха изключително скъпи. Баща му се оплакваше от това непрекъснато. Понякога Кристен хвърляше в тоалетната едно или две и това ставаше повод за безкрайна караница. Този път са били… всичките.

— Мъжете Антени го знаят, усещат го с антените си. Затова дойдоха.

Тед не издържа повече и хукна към кухнята. Мама се опита да го хване, но той се оказа по-бърз.

— Не! — извика Кристен. Обърна се и коленичила, видя над дивана как единственият ѝ син влизаше в кухнята с бясна скорост.

— Тук няма ни…! — Тед се приближи до мивката. От едната страна имаше планина от картонени кутии и блистери, всичките празни. Мама не го беше излъгала… всички хапчета се бяха оказали в канала. Усети тръпки. Не искаше дори да си представя за възможните последствия от това масово унищожение на хапчета. Само като си помислеше…

Върна се в хола под същата пара. Мама все така седеше зад дивана.

— В кухнята няма нито един Мъж Антена, мамо! Мъжете Антени не съществуват. Изхвърлила си всички хапчета!

Тя се провлачи и се опита да го сграбчи за ръката. Тед се отскубна от ръката ѝ и отстъпи назад.

— Татко ще се разсърди!

— Татко ти ни мрази, Теди! Има си друга жена. Затова иска да се отърве от мен, а после ще дойде и твоят ред. Ще те затвори в сиропиталище и…

— Млъкни!

Кристен игнорира изблика на гняв на сина си и отново се провлачи, сега извън подслона на дивана, и още веднъж се опита да го хване за ръката. Отново без успех.

— Всичко това е по твоя вина! Мразя те!

Нещо се измени в изражението на Кристен. Отстъпи към сигурността на дивана. Понижи гласа си.

— Ти не си моят Теди… Ти си един от тях. — Кристен посочи към кухнята. — Държите го там, нали?

Тед изхлипа. Не можа да го избегне.

— Не ме лъжи. Махни се от мен!

— Мамо…

Тя отричаше с глава отново и отново, с широко отворени очи, подаващи се над дивана. Тед знаеше, че нямаше какво да прави там, както знаеше, че нещата ще се влошават по един или друг начин. Изтича до стаята си на един дъх. Затвори вратата зад себе си и се пъхна под леглото. Шахматната дъска и книгата за Боби Фишър бяха все още там. Избута ги с един замах и зарови лицето си в предмишницата си. Плака неутешимо.

След един безкраен половин час чу това, от което толкова се боеше. Колата на Франк Макей се спря на частния паркинг. Тед изскочи от скривалището си като изстрелян от пружина. На зачервените му очи им трябваше време да се нагодят към светлината на стаята. Отиде до прозореца и наистина там беше баща му, който слизаше от колата. Моментът с отворения прозорец на колата не му направи кой знае какво впечатление. Татко винаги оставяше прозореца на колата отворен, когато имаше намерение да излиза отново.

Мощният глас на Франк прокънтя в къщата като грохот. Тед можеше да избере да се скрие отново под леглото — естествено, това нямаше да му попречи да чуе всичко, което ставаше на долния етаж, но по някаква причина отвори вратата и тръгна към стълбите. Нещо лошо можеше да последва. Тед се страхуваше.

Франк не закъсня да открие остатъците от лекарства в мивката и това го накара да изгуби контрол.

— Не мога да повярвам! — крещеше, без да спира. — Проклета безполезна кучка!

Обидите бяха специалитетът на Франк.

Кристен не казваше нищо. Тед не смееше да се покаже, но можеше да си я представи седнала зад дивана. Нещо се разби на парчета в пода, купа или ваза, или може би някоя от лампите в хола.

— Ще си тръгна от тая къща, чуваш ли ме? Единственото, което трябва да правиш е да гълташ две скапани хапчета! И това не може да свършиш като хората! Толкова си безполезна.

— Махай се от мен! — Кристен проговори за първи път.

— Няма да се махна и на една шибана крачка.

— Не ме докосвай.

— Кротко, кучко.

— Откъ…?

Звучен удар накара Кристен да замлъкне на мига. За награда получи още два удара. Освен изобретателен на обидите, Франк беше щедър и на ударите.

— Глътни го, проклетнице!

— Откъде…? — Кристен едва успяваше да продума.

— Откъде ги извадих ли? Откъде ги извадих? Бях ги скрил… защото знаех, че един ден ще направиш това. Толкова добре те познавам, лисицо. Винаги търсиш начин да ме прецакаш. Глътни го най-сетне! Дай да видя… Раздвижи езика! Не ме хапи, кучко такава!

Удар. Почти сигурно беше с длан по бузата, защото просъска като камшичен удар.

— Ще изпиеш още едно… и да не ти скимне да го изплюеш, предупреждавам те.

Мама никога не пиеше две хапчета наведнъж. Пиеше по едно на всеки осем часа, Тед го знаеше отлично.

— Този път ще станат три — казваше Франк с ярост, наслаждавайки се на всяка дума.

Три! Тед се ужаси. Можеше да е логично да изпие две, ако беше пропуснала да вземе едно. Но три? Какъв смисъл имаше мама да взима три от тези гигантски хапчета?

— Ще се махна… Кристен. Чуваш ли ме? Вероятно няма да се върна никога и държавата ще поеме грижата за теб… Ще бъде велико, нали?

Вече не се чуваха отговори от страна на мама. Може би беше заспала по-бързо от обикновено. Три хапчета бяха ли способни на това, или не?

Държавата ще се погрижи за теб.

Тед се изплаши, когато чу тежките стъпки на Франк на площадката на стълбището. Изтича в стаята си и затвори вратата зад себе си. Пъхна се в леглото и се престори на заспал. Няколко секунди по-късно чу как вратата на стаята се отвори и затвори веднага след това. Изчакваше, докато баща му наистина се увереше, че не е чул нищо от цялата врява, макар да беше трудно за вярване.

Впоследствие чу душа в банята и стана от леглото.

Баща му обикновено се къпеше сутрин. Ако повтореше ритуала, то бе, защото се канеше да излиза. И тогава го проумя. Франк щеше да си тръгне! Нима не го каза?

Ще се махна, Кристен.

В този момент Тед реши какво ще направи по-късно. Нагласи възглавнички на леглото, за да изглежда сякаш той беше още там, хвана една чанта и пъхна вътре малко дрехи. Остави я върху леглото и се замисли дали беше разумно да слезе. Знаеше, че трябва да го стори, така че се изстреля навън. Татко продължаваше да се къпе и това го успокои. Слезе на първия етаж и намери мама там, седнала зад дивана, с разтворени крака и наклонена настрани глава, дремеща.

— Теди… — промълви тя, отваряйки едва очи.

Тед я целуна по челото.

— Не те мразя, мамо.

Държавата ще се погрижи за теб.

Топла усмивка се появи на устните на Кристен Макей.

Тед се върна в стаята си. Взе шахматната дъска и книгата за Боби. Излезе през прозореца и се плъзна по покрива до страничната стена, която беше изкачвал безброй пъти. Мустангът на Франк го очакваше. Тед нямаше ключове, за да се пъхне в багажника, но знаеше трик, който щеше да му позволи да влезе във всички случаи. Мушна се с лекота през отворения прозорец и се насочи към задната седалка. Дръпна облегалката и… воала!

Щеше да се махне с татко. Сега той беше разгневен, но когато му минеше ядът, щеше да го разбере.

И мама щеше да е по-добре без тях. Тед така и не разбра коя беше държавата и как щеше да се грижи за мама, но сигурно щеше да го направи по-добре от Франк Макей.

Сви се в багажника и зачака.