Федерико Аксат
Последен изход (78)

22
В наши дни

Лора видя най-малко пет туби бензин в близост до вратата. Преминаха през коридор, пълен с вехтории, докато не стигнаха до стар фотьойл, до който имаше капак в пода и разхвърляни стари пишещи машини. Празната етажерка даде доста точна представа на Лора за това, което се беше случило там. Като се загледа по-внимателно, забеляза прясно петно от кръв близо до отвора, но охранителят не беше тук.

— Къде е Лий?

— Там отзад — отвърна Тед безгрижно. Посочи към офис мебел на няколко метра от мястото им. Беше един метър висока и с плъзгащи се врати отпред и подобно на всичко останало на това място, нямаше изискаността на модерния дизайн и вероятно тежеше цял тон. От единия ѝ край се подаваха ботушите на охранителя.

Тед се наведе и потърси нещо в отвора. Лора успя да съзре метална кутия.

— Какво ще правиш, Тед?

Той не отговори. Лора използва тази мисловна пауза, за да приближи два прашни стола, и седна на единия.

— Искам да проведем нашия последен сеанс — заяви тя.

Тед се обърна и погледна към празния стол, а после и към Лора.

— Идват ли?

Тя кимна утвърдително.

— Колко време имаме?

— Не знам. Може би час.

Тед седна.

— Звучи добре. Искам да говориш с Холи. Ще се изговорят много ужасни неща, почти всичките верни, и няма да я виня, ако реши да ме намрази…

— Ще говоря с нея, обещавам ти.

— А ако искаш да пишеш за всичко това, имаш разрешението ми. Не че ти трябва, знам.

Лора не мислеше, че е говорила с Тед по въпроса.

— Дадох си сметка, че случаят ми е важен за теб — каза Тед с тъжна усмивка. — Много добре си свърши работата, в противен случай нямаше да сме тук и цялата тази помия от живота ми щеше да остане все така погребана.

— Тед… както ти казах преди малко, мисля, че нещата не са толкова прости.

— Напротив, са. Убих онези жени… — Тед потъна в нещо като унес.

Един плъх светкавично се шмугна покрай тях и накара Лора да подскочи. Пъплеха навсякъде — очевидно бензинът ги беше поставил нащрек.

— Тед, искам да поговорим за Блейн.

Той кимна.

— Спомни ли си го?

— Блейн е мой брат. Но не бях мислил за него, докато ти не го спомена. Всичко се връща, Лора. Сякаш мога да погледна в главата си с фенер… Там, където преди беше мрак, сега виждам ясно.

— Това е много хубаво.

Тед никак не беше съгласен.

— Ти винаги си го знаела, нали? Че Блейн е мой брат, искам да кажа.

— Не. Полицията направи връзката.

— Полицията… — каза Тед на себе си.

Лора съжали, че го е казала. Искаше да задържи Тед в зоната на терапията; достатъчно ѝ беше тази несвойствена среда, та да се бори и с властите, и с бъдещето на случая.

— Научих го, когато бях в първи курс в университета — каза Тед. — По онова време баща ми правеше спорадични опити да се доближи до мен. Правеше ги с помощта на леля ми Одри, която винаги се е грижела за мен и която не заслужаваше да ѝ се падне такъв брат. Отидох да го видя против волята си и тогава ми каза за Блейн. Дори ми показа снимката му.

— Защо го е направил? В онзи момент, имам предвид.

Тед присви рамене.

— Каза ми някаква глупост от сорта на „колко било важно да го познавам, че сме били една кръв и не трябвало да плаща за лошите отношения, които сме имали двамата с него“.

— Звучи доста разумно.

— Естествено. Баща ми винаги звучеше като най-разумния кучи син на света. Но ти си права — защо в онзи момент? Аз бях в университета, Блейн в гимназията. Истината е, Лора, че на баща ми му е скимнало да ми вгорчи онзи ден и се е хванал за първото, което му е попаднало. Просто така. Единственото, което го интересуваше онзи нещастник, беше собственият му задник. Беше му все тая дали синовете му имаха добри отношения… сигурна бъди.

— И имаха ли ги?

— Добри отношения с Блейн? Разбира се, че не. Онзи ден се скарах с баща си, както обикновено, и си тръгнах. Нямах ни най-малко намерение да се запознавам с брат си.

— Но го обмисли? Баща ти е бил прав за това, че момчето не е имало вина за нищо. Нито пък ти. Защо да те лишава да се запознаеш с него?

— Не го анализирах особено. Беше година на вълнения в университета. Предполагам, че ако се бях сближил с Блейн, би означавало никога да не скъсам връзката с баща ми; още един начин, с който да му позволя да се меси в живота ми. Като гледах как се развиваха нещата, така беше най-добре. Блейн се оказа същият кучи син като баща ни…

Тед запази мълчание и сведе поглед. Лора разбра за какво мислеше. Протегна ръка и подпря брадичката му.

— Погледни ме, Тед.

— Предполагам, че аз също не успях да избягам — каза той.

Лора не пускаше брадичката му.

— Не искам да говорим за теб, не още. Не искам да говорим също за баща ти. Искам за говорим за Блейн.

Лора дръпна ръката си и се облегна леко на стола.

— Какво искаш да знаеш?

— Знаем, че си бил в дома му. Помниш ли защо?

Тед не изглеждаше да си го е спомнил изцяло.

— Когато видях новината за убийството на приятелката му, разбрах, че е мой брат. Едва бях зърнал снимката му много години преди това, но лицето му ми се беше запечатало. Имаше някои от чертите на баща ми, особено в областта тук… — Тед посочи с пръст междувеждието си. — Разбира се, уверих се напълно, когато видях филмовия материал, в който той бягаше от един репортер по средата на улицата. Походката му беше същата като на баща ми, леко наведен напред, с неподвижни ръце отстрани. Никога не съм виждал друг да върви така… без да размахва ръце.

— Какво помисли, когато го видя?

— Не знам. Че е виновен, предполагам. Наистина не си спомням.

— Кажи ми какво мислиш сега. За Блейн.

— Нужно ли е?

Лора кимна.

— Блейн е мой брат… предполагам, че имаме нещо общо. Нещо, което не е наред вътре в нас.

— И това те успокоява?

— Да ти кажа истината, да.

— По-рано ми каза, че си научил за Блейн в първи курс в университета и почти не си имал време да мислиш за него, защото е била година на вълнения. Какво имаше предвид?

Лора го знаеше, но предпочете Тед сам да ѝ го каже.

— През същата година убих един мъж. Казваше се Томас Тайлър и беше преподавател в УМА. По онова време той имаше връзка с приятелката ми Джорджия. Това е мъжът, когото съм видял в двора на „Лавендер“.

Острият писък на един плъх накара последните му думи да отекнат. Друг плъх му отвърна от ъгъла.

— Как го извърши? — попита Лора.

— Те се срещаха нощно време в парка зад библиотеката. Изчаках Джорджия да си тръгне и се приближих отзад. Прерязах гърлото му с нож и се изнизах. Имаше разследване, но не доведе доникъде.

Беше любопитен механичният начин, по който Тед разказваше всяко събитие от онази година.

— Странно… В папките, които пазиш горе, видях само жени.

— Това беше личен… въпрос.

— Много ли бяхте близки, ти и Джорджия?

Този въпрос хвана неподготвен Тед. Беше мислил много пъти за Джорджия през годините, но винаги като за второстепенна актриса, никога като важна фигура сама по себе си. Истината бе, че едва можеше да си спомни лицето ѝ.

— Нямахме много общи неща. Доколкото си спомням, бяхме малко дистанцирани и всъщност така и не се видяхме повече.

Сега беше ред на Лора да кимне.

— И въпреки това си убил преподавателя.

— Лора, какъв е смисълът на всичко това?

— През цялото време се опитвахме да развържем един много сложен възел. Когато успявахме да го разхлабим малко, дърпахме повече от необходимото и получавахме обратния ефект. Дойде моментът да се издърпат всички свободни краища, Тед. Брат ти Блейн е свободен край, също както убийството на Тайлър, както и на всички онези мъртви момичета. Има нещо, което не можахме да разгадаем, и… една водеща нишка. И единственият начин тя да види бял свят е, да се гмурнем в миналото ти и да извикаме същността на повърхността.

— Разбирам какво имаш предвид… Но наистина ли е важно? Резултатът ще продължава да е същият.

— За Холи и момичетата може да се окаже голяма разлика.

— Какво още искаш да знаеш?

— Искам да ми разкажеш как уби първата, Тед — каза Лора, гледайки го право в очите, — и искам да го направиш с пълни подробности, да ми разкажеш всичко, което си спомняш. Името ѝ беше Елизабет Гарт, нали?

— Ако това е, което искаш.

Тед помисли за момент, очите му започнаха да блуждаят. Отново се появи монотонният глас отпреди.

— Елизабет Гарт беше много млада самотна майка. Беше едва на двайсет и работеше в киното в Харпърфийлд, малко селце немного далеч от родното ми място. Синът ѝ беше на две годинки и живееше с баба си и дядо си в един град в Ню Хемпшир, макар това да го научих по-късно. Не беше лоша майка; имаше амбиции да успее и да си върне детето. Не че родителите ѝ не ѝ позволяваха да си вижда детето или нещо такова, но не считаха, че е способна да го отглежда, и затова го взели при себе си. Баща ѝ давал най-големия отпор, фактически не си говорели. Той винаги я обвинявал за забременяването, и дори след убийството, когато все още издирваха виновника, в него беше останала нотка на обвинение, като че ли Елизабет си го беше търсила. Или още по-лошо, като че си го беше заслужила.

Тед заклати отрицателно глава.

— Но тя не си го търсеше. Беше руса, много слаба. Крехка. Като останалите. Озова се на неправилното място в неправилния момент. Живееше с още две момичета, които ѝ бяха колежки — не бяха приятелки и отношенията им не бяха добри. И насън нямаше да заведе детето да живее в онзи миниатюрен апартамент, затова единствената ѝ мисъл по онова време беше да се премести. Беше разлепила малки обяви, написани на ръка, както в киното, така и по магазините наоколо. Гласяха: „Добре възпитано и отговорно момиче предлага услугите си за почистване и домашни задължения, включително и за гледане на възрастни хора. В замяна моля за прилично заплащане и стая за мен и малкото ми момченце“. Отдолу се подписваше: Ели.

— Тогава си ѝ се обадил, за да ѝ предложиш място за живеене.

— Точно така. Беше много просто. Понеже момичето отчаяно искаше да напусне апартамента и да вземе детето при себе си. При други обстоятелства най-вероятно нямаше да приеме да се срещне с непознат в толкова отдалечен район. Определих ѝ среща на не особено оживен път в покрайнините, в зона на богаташи, отглеждащи коне. Паркирах колата си встрани от пътя, а тя пристигна в една разнебитена кола, когато вече се стъмваше. Пътят оттам ставаше все по-объркан и затова трябваше да се движим заедно. Естествено, че това не беше вярно, там нямаше нищо. Тя остави колата си и отидохме с моята. Същия ден беше карала двойна смяна в киното и беше изтощена. Казах ѝ, че съм вдовец със син на седем години и огромна и празна къща. Тя ми говори за бащата на сина си, един загубен младок, който никога не се беше вяснал, и така бързо спечелих доверието ѝ.

Но в даден момент Елизабет разбра, че там няма никаква къща, нито някаква възможност за нея и за сина ѝ. Слезе от колата и хукна колкото краката я държаха през гората. Проследих я без особено затруднение до една полянка. Момичето беше слабо и на практика не оказа съпротива.

— Убил си я с нож? — попита Лора, като че този въпрос беше най-нормалният на света. — Прерязал си ѝ гърлото, както си сторил с Тайлър?

Тед изглеждаше искрено разкаян, на крачка да се разплаче дори.

Кимна мълчаливо.

— В изрезките, които прочетох, преди да дойда насам, се твърдеше, че също така е била прободена в гърдите десетина пъти. Прободе ли я също десетина пъти в гърдите, Тед?

Тед кимна отново.

— Мога ли да ти задам друг въпрос? — изстреля Лора, без да се замисля и за миг. — Като си се уговарял с нея за обявата по телефона, откъде знаеше как изглеждаше в действителност и че отговаряше на модела?

Тед отричаше пак и пак, все по-измъчен.

— Не знам, Лора, може би съм я видял, докато е разлепвала една от обявите. Смяташ ли, че е от значение?

— Да, Тед, важно е. Защото много от нещата, които ми каза за Елизабет Гарт, са извадени от изрезките от пресата, които прочетох горе, преди да дойда тук.

— Така се случиха нещата.

— Това, което се крие в тази стая — каза Лора, посочвайки нагоре, — не е храм на спомени, Тед… Това е разследване.

Тед я изгледа сърдито с досада. Лора продължи:

— Елизабет Гарт е починала през 1983 година — каза накрая Лора. — Ти си бил на седем години, Тед. На седем.

Дори плъховете спряха да вдигат шум през тези секунди.

— Ти не си убил Елизабет Гарт, нито останалите момичета. Нито пък си убил Томас Тайлър. Ти не си убил никого! Успяваш ли най-сетне да прозреш общото?