Федерико Аксат
Последен изход (76)

20
В наши дни

Лора беше излязла преди по-малко от пет минути и Лий започваше да се чувства неудобно. Макей го гледаше с доволна енигматична усмивка.

— Какво е това място? — попита охранителят.

Тед погледна нагоре, към ъглите, като че търсеше отговор във въздуха.

— Нещо като бърлога предполагам. Вид убежище.

Лий не се изненада прекалено. В „Лавендер“ беше чувал много по-ужасяващи истории от тази за богат тип, който обича да прекарва времето си в изоставена фабрика.

— Значи си си спомнил за него — каза Лий без особен ентусиазъм. — Когато лекарката се върне, ще можем да си ходим най-сетне.

— Не вярвам да се върне бързо.

Лий го изгледа продължително.

— Не вярвам да се върне бързо — продължи Тед. — Звучеше като доста неотложен случай.

— Едва смотолеви две-три изречения, преди да тръгне.

— Може би.

Тед се опря на една стоманена маса. Отгоре ѝ имаше ръждясали парчета метал, кофи с боя и други подобни. Ръцете му бяха оковани отпред, но дори така Лий застана нащрек. Този тип можеше да е дал сигнал на някого отвън, за да му помогне да избяга. Доктор Хил му имаше доверие, но Лий смяташе, че тя действаше по много несигурен начин.

— Преди да ме затворят в „Лавендер“, исках да се самоубия. — Внезапната смяна на темата промени видимо изражението на Тед.

— Страдаш ли от някакво заболяване?

— Не.

Още веднъж отнесеното изражение…

— Все още искам да се самоубия, Лий. — Тед отвори широко очи, в тях се четеше смесица от лудост и молба. — Желая го повече от всичко на света.

Лий се изправи тутакси на нокти. Сложи ръката си на пистолета, но не го извади.

Тед се усмихна, без да помръдне и милиметър от мястото си.

— Спокойно, Лий. Искам да ти предложа нещо.

— Какво нещо?

— Когато докторката се върне, ще опитам да избягам. Ти ще ми дадеш предупредителния сигнал, всичко по устав, предупреждаваш ме, че ако не спра, ще ме застреляш и аз просто няма да се подчиня. Бум, бум… и работата е свършена.

— Няма да те убия, Макей. Ако се правиш на умник, ще отнесеш един куршум в крака.

— Хайде, Лий. Да играем играта ми за малко, искаш ли? Доктор Хил ще бъде достатъчен свидетел. Никой няма да може да докаже дали си се целил в крака, или в главата. Мога да бягам доста бързо… Тези вериги не са толкова къси. Няма да е лесен изстрел.

— Няма да те убия — повтори Лий. — Единственото, което искам, е да се върна в „Лавендер“ преди три и да се прибера у дома при жена ми.

— Сега като спомена… жена си. Марта се казва, нали? Представи си да сбъднеш мечтата ѝ за къщичка на езерото. Няма ли да е великолепно?

Лий сбърчи чело и запази мълчание.

— Представи си, Лий, че освен това можеш да купиш бусче с двойна тяга и да отидете с Марта в къщата ти насред нищото, да си купите продукти и да прекарате два или три дни само двамата. Представи си един ден, като се пенсионираш, да можете да пътувате с Марта в Европа за два или три месеца. Познавате ли Европа? Представи си да видиш всичко това, без да се притесняваш за никакви разходи…

— Добре, Джон Ленън, каква е целта ти?

— Целта ми, Лий, е да можем да претворим това в действителност още сега.

— Как?

— Тази фабрика има огромно мазе. Там е скрит един милион долара кеш. Твой е.

Лий се усмихна.

— Един милион, скрит в мазето?

— Хайде, Лий, току-що видя къщата ми за уикендите. Собственик съм на това имущество, както и на друго. Не бива да се съмняваш, че мога да имам тези пари за спешни случаи, нали?

— О, не, естествено, че не се съмнявам. Това, което ме съмнява, е, че правилното му скривалище е в мазето.

— А защо мислиш, че дойдохме тук?

Лий гледа Тед известно време. После погледна към вратата, за да се увери, че все още бяха сами. Несъмнено не желаеше доктор Хил да чуе този разговор.

— Мислех, че не си спомняш нищо…

— И е така…, но някои неща се връщат. Виж, Лий, милионът е там, остава само да слезем за минута до мазето и ще се убедиш. Толкова е просто. Какво значение има защо е там и откъде е дошъл?

Охранителят се колебаеше, Тед го виждаше кристално ясно.

— Всички печелим от това, Лий. Не те моля да убиваш друг, а мен. Повярвай ми, най-доброто за всички е този куршум да се забие право в главата ми.

— Не мога да те застрелям просто така само защото си се опитал да избягаш…

Тед разбра какво имаше предвид Лий.

— Може би… не става дума само да избягам. Мога да нападна доктор Хил… да я стисна за врата по този начин. И ако ти ми извикаш да я пусна, тогава мога да се отдръпна малко и да опитам да взема нещо, с което да я пробода. Всяко нещо от тази маса би свършило работа.

— Не съм казал, че ще го направя.

— Разбирам. Само разсъждаваме. Ти ме застрелваш пред Лора, която няма да се усъмни, че реакцията ти е в нейна защита и е напълно оправдана. Сигурно ще ти се наложи да отговориш на няколко въпроса на полицията и това ще е всичко. По-късно ще се върнеш тук и ще си вземеш парите.

— Къде са? Искам да ги видя.

Тед се усмихна.

— Онази врата е за мазето. Ключът не е при другите, а е скрит в нишата в ъгъла.

Вратата, която водеше към мазето беше метална и яка на вид. Лий потърси ключа, където Тед му беше посочил, и го намери.

— Ако доктор Хил се върне, ще ѝ кажа, че съм чул шумове от мазето. Не върши никакви глупости.

Преди да вкара ключа в патрона, Лий се обърна.

— Почакай. Преди да видя парите и да взема решение, искам да разбера какво си направил.

— Каквото съм сторил е най-добре да си отиде с мен.

— Парите…

— Парите бяха предпазна мярка. Мои са, ако това те интересува.

— Да вървим най-сетне.

Слязоха по тясна стълба до площадка, където имаше електрическо табло.

— Ключът за осветлението е горе — посочи Тед.

Лий го изгледа с недоверие и след миг колебание го включи. Лампите светнаха. Продължиха по стълбата, Тед вървеше пръв, стъпвайки внимателно по стъпалата, за да не се спъне във веригата. Лий го следваше на разумна дистанция.

Там долу хаосът беше огромен. Имаше стари машини, големи дървени кутии, архивни шкафове, мебели. Всичко онова, което не е било взето при последното преместване, изглежда, се беше озовало в този забравен подземен свят. Ако горе имаше къде да се скрие човек, положението беше далеч по-зле в този лабиринт от старо желязо и захвърлени вехтории. Прозорците в горната част на стените бяха зазидани и изкуствената светлина не беше достатъчна. Град на издължени сенки сякаш изникваше от всеки ъгъл.

Тед се движеше свободно по уличките на този лабиринт. Лий го последва мълчаливо. Какъв смисъл имаше да го предупреждава? Онзи нещастник искаше да бъде застрелян.

Или пък не?

На два или три пъти се чу характерно пропълзяване на гризачи. Лий чувстваше дълбоко отвращение към плъховете, но не каза нищо. Спряха пред висока етажерка, където имаше цял куп от най-старите пишещи машини, покрити с дебел слой прах. До нея имаше изтърбушено канапе от груб зелен плат, чиито славни дни бяха останали далеч в миналото. Тед го избута от единия край. Лий го наблюдаваше от разумно разстояние, когато с крайчеца на окото улови светкавичното притичване на плъх. Поне щеше да има добро извинение за оправдание пред доктор Хил, помисли Лий. Оттам наистина се чуваха странни шумове.

Под канапето имаше капак на пода без дръжка. Тед каза на охранителя, че има нужда от нещо остро, за да го отвори, и Лий трябваше да сдържи смеха си.

— Няма да ти дам нищо остро — изсмя се. — Отдалечи се и остани мирно.

Лий си послужи с един от ключовете, за да повдигне капака от едната му страна. Започваше да чувства внезапно въодушевление, не можеше да го отрече. А ако наистина можеше да се сдобие с парите? Един план започваше да се оформя в ума му. Нямаше нужда да застрелва Макей; щом доктор Хил се върнеше, щеше да настоява да се махнат оттук по най-бързия начин. Той носеше отговорност за безопасността на пациента и тя нямаше да възрази. Макей нямаше да отвори уста сега, когато Лий знаеше толкова. На лицето му се изписа усмивка.

Ако има пари наистина.

Под пода се криеше голяма метална кутия. Имаше два заключващи се механизма, които Лий избута с палците си. Капакът се освободи с леко щракане и при вдигането му се откриха, обвити в прозрачни пликове, пачки перфектно подредени стотачки. Лий никога не беше виждал толкова пари накуп. Можеше да си позволи пътуването с Марта, помисли развълнуван. Макей навярно притежаваше телепатична сила, защото му беше предложил перфектния план; Марта винаги се беше жалвала, че не е ходила в други страни. Най-далечното място, до което беше стигала през целия си живот, беше Северна Каролина на гости при сестра си. Сега можеше…

Тогава нещо изпълзя изпод пода и се появи светкавично до металната кутия. Беше голямо и сиво, с огромна зъбата паст. Очите му блеснаха, щом светлината се отрази в тях, и Лий, който беше останал клекнал през цялото време, отстъпи назад и изгуби равновесие. Животното показа главата си от дупката и това беше последното, което Лий видя, както и едно пъргаво движение на Тед. Тогава една сянка го обгърна и главата му се взриви.

Нададе сподавен вик.

Дъжд от пишещи машини го затрупа, когато цялата етажерка се стовари отгоре му.