Федерико Аксат
Последен изход (7)

7

Тед застана на колене зад едни храсти. Тъкмо беше пресякъл пеша един километър гора, гъмжаща от комари. Разтърси глава и се фокусира върху това, което имаше на отсрещната страна.

Мелодично подсвиркване се сливаше с птичите песни. Видя едно езеро и лодка с един-единствен пътник — Уендъл, зачакал смирено жадуваната ръка на съдбата. Държеше въдица и дори не трепваше.

Тед размаза един комар с приглушен плясък на дланите и седна с гръб към езерото, наблюдавайки наоколо. И тогава я видя, грейнала под слънчевите лъчи, процеждащи се през боровете — неповторимата форма на една подкова. Беше на няколко метра и дори не стана, за да я достигне; пропълзя и я хвана с две ръце, изумен от приликата ѝ с тази на Милър (дълбоко в себе си знаеше, че е точно подковата на Милър).

Какво търсеше тази подкова на подобно място? Остана втренчен задълго и после я прибра в джоба на панталона си.

В края на пътя се намираше къщата на Уендъл за отдих през уикендите — модерна еклектична комбинация от бетонни надстройки с гигантски прозорци. От едната ѝ страна беше прокарана дървена еспланада^[4], достигаща оттатък брега на езерото и преминаваща в тесен кей в последните си метри. Тед претегли вариантите. Веднага щом Уендъл приключеше с риболова, вероятно щеше да акостира на кея и по еспланадата да се прибере в къщата. Да го чака вътре, изглеждаше най-разумно. Поне чакането там щеше да е по-приятно на фона на комарното нашествие. Замахна силно с ръка и загледа с известно задоволство затворения си юмрук. Когато го отвори, нямаше нищо.

Запъти се по частната пътека с чувство за безнаказаност. Колкото повече приближаваше към модерната конструкция, толкова повече тя растеше по размери. Колата, паркирана отпред, черен спортен модел, се оказа двуместно ламборгини със сгъваем гюрук. Тед не удържа на изкушението да се приближи и да ѝ хвърли един поглед. Това беше колата мечта; започваше да симпатизира на Уендъл. Когато се наведе да разгледа как е отвътре, якето му се разтвори от тежестта на браунинга и това му припомни важността, на онова, което беше на път да направи. Загърна го, без да го закопчава — жегата беше нетърпима, но се чувстваше по-сигурен с оръжие в ръка, — изправи се точно когато улови отражение в един от прозорците. Първоначално го взе за някакъв отблясък в таблото, но като се отмести леко, разбра, че беше отражение в стъклото. Обърна се и съгледа осветителен стълб, полускрит сред дърветата. В най-високата му част една охранителна камера сочеше директно в точката, в която се намираше. Червена лампичка присветваше и изгасваше. Тед усети тръпки. Папката на Линч с данните за къщата не споменаваше за охранителна система, самият Линч също. Не изглеждаше като детайл, който би убягнал на такива като тях.

Докато червената лампичка премигваше, Тед се запита дали имаше някой зад онази камера, или беше система със затворена верига. Ако беше от втория тип, може би Линч не беше сметнал за нужно да го спомене. Естествено, Линч и хората му щяха да се погрижат записите да изчезнат. Отмести поглед от камерата с известно облекчение.

Насочи се към портала от улицата, който, очаквано, беше отворен. Правоъгълен килим, може би внос от Индия, го посрещна при първите му крачки. Интериорът беше такъв, какъвто го беше очаквал — голямо пространство с тераси и втори нива, с преобладаващо бяло, иноксови парапети и кристални стъкла, прилягащи повече на някоя корпорация, отколкото на къща за уикенди. Имаше две стълбища, чиито лакирани дървени стъпала сякаш се носеха във въздуха, както и няколко кръгли тесни колони. Тед вървеше бавно надясно, по посока на голяма маса от тъмно стъкло, която, изглежда, никога не беше използвана. Мигновено разбра, че най-доброто място за изчакване на Уендъл беше странично от редица арки, които предположи, че водят към кухнята.

Тъкмо се насочваше натам, когато недвусмислено усети, че някой го наблюдава. Спря и се огледа във всички посоки. Не видя камери вътре в къщата, но предположи, че има някакви. В другия край на това обширно пространство имаше нестандартен телевизор и няколко кожени кресла, а също и камина със снимки на полицата. Тед продължи да изследва жилището с недоверие. Когато усещането, че е наблюдаван, го напусна, отново се запъти към арките, без да се е отърсил изцяло от осезаемото смущение. Нещо не беше наред. Какво точно?

Освен че беше на ръба да убие човек?

Факт.

Поклати отрицателно глава.

Още един мъж.

Веднъж озовал се в кухнята, извади браунинга от джоба на якето и като почувства тежестта му, се поуспокои. Там имаше огромен прозорец с изглед към езерото, през който щеше да засече по-бързо идването на Уендъл. Приближи се и загледа огромната водна маса отвъд еспланадата. Смяташе, че гледа към същото място, на което миг по-рано беше зърнал лодката, и въпреки това сега нямаше и следа от нея. Разтревожен, затърси с поглед зад редицата дървета, но там също не откри нищо. Тогава го чу, далечния шум на извънбордов мотор на лодка. Уендъл се връщаше.

Извървя пътя от единия до другия край, като почукваше челото си с дръжката на оръжието. С колко време разполагаше? С малко, със сигурност. Макар че да приключи бързо, беше най-доброто, което можеше да му се случи, близостта на събитието събуди в тялото му неизбежните усещания. Вече не се чувстваше толкова уверен. Ами ако Уендъл не го чакаше? Ами ако наред с охранителните камери и другите неща не бяха точно така, както Линч ги описваше? Спря се и с бързо движение насочи оръжието по посока на закачения календар на стената. На картината му беше изобразен водолаз, който изследва коралов риф. Тед се прицели в числото петнайсет по средата. Хайде, смело. Цевта се отместваше съвсем леко, даже и когато си помогна с лявата ръка, за да задържи оръжието.

— Хайде — процеди през зъби.

Звукът от мотора ставаше все по-силен. Уендъл щеше да акостира на кея всеки момент и да тръгне към еспланадата, откъдето можеше да види Тед зад прозореца на кухнята. Но Тед беше решил да си върне самоконтрола и нямаше да се помръдне, докато не го постигне. Потта, която беше изсъхнала от охлаждането в къщата, отново започваше да избива по слепоочието и дланите му. Раздвижи пръстите си един по един, като зае позиция за стрелба, както го беше правил толкова пъти на стрелбището. Затвори очи.

Уендъл се нуждае от този куршум точно колкото и ти.

Отвори очи и се отдалечи от прозореца. Насочи се към кухненския свод, заслушан в спирането на мотора на лодката. Реши да даде две минути на Уендъл, за да стигне до вратата откъм улицата. Тед се увери, че беше свалил предпазителя. Уендъл само трябваше да затвори вратата след себе си и Тед щеше да излезе от кухнята, вдигнал високо оръжието, да направи няколко крачки напред, за да се застрахова от грешки, и да стреля. Ако другият му извикаше да не го прави, тогава щеше да се спре.

— Хайде, Уендъл, отвори вратата — каза Тед с тих глас.

Измина повече от минута, преди Тед да чуе стъпките по дървената еспланада.

Хайде, Уендъл…

Вратата се затвори.

Три, две, едно.

Тед изхвръкна с все сила от кухнята, обиколи наполовина масата и вдигна оръжието.

Уендъл беше застанал на прага с гръб и окачваше нещо на закачалката и щом чу стъпките, обърна глава. Лицето му се измени, вероятно от изненадата, но не каза нищо. На челото му се описа идеална окръжност и се свлече.

Тед беше свикнал дотолкова със стрелянето със заглушител, че тътенът го накара да стисне здраво зъби. Приближи се до тялото полека. Уендъл лежеше върху килима с широко разперени ръце и запечатана изненада в изражението. И макар видът му да наподобяваше човек, почиващ в блаженство, Тед знаеше, че изстрелът се е получил съвършен и че куршумът се е врязал в главата му, раздробявайки почти безболезнено мозъка.

Канеше се да си тръгва, когато от якето на Уендъл започна да пищи мобилният му. Тед използваше същата омразна мелодия на своя и съвпадението леко го разтревожи. Клекна и измъкна айфона от предния джоб. На екрана се изписа име — Лоли, и Тед без малко да нададе ужасяващ писък. По същия начин беше звънял той на Холи известно време в началото на връзката им. Съвпадението беше твърде голямо и същевременно не беше най-значимото. По-важното беше, че се предполагаше, че Уендъл няма нито жена, нито приятелка… Линч го беше уверил, че онзи си нямаше никого!

Телефонът спря да звъни.

Коя беше Лоли? Защо Линч не беше споменал нищо за нея?

Отговорът дойде като манна небесна. Тед усети еднократно вибриране в дланта си. Беше съобщение от Лоли.

Идваме си. Тъкмо време да прекратиш риболова за днес.

Идваме?

Тед изтърва телефона, сякаш по тялото му беше преминал ток. Устройството падна върху гърдите на Уендъл.

— Коя е Лоли? Мислѝ. Мислѝ. Мислѝ.

Тогава се сети или поне така си мислеше. Почувства облекчение.

Уендъл е възнамерявал да си устрои домашно парти и гостенките щяха да пристигнат всеки момент. Без да го мисли, взе отново телефона и върна съобщението.

Посещението се отменя. Зает съм. Съжалявам.

Още едно съобщение.

Много смешно. Знаеш как мразя да пиша, докато шофирам. Ще се видим след две минути, мили.

Мили…

Значи Уендъл наистина е имал приятелка. Не беше детайл, който Линч би пропуснал ей така.

Петното от кръв по килима оформяше червеникав ореол около главата на Уендъл.

— Мамка му!

Лоли беше написала, че пристига до две минути.

Лоли Холи

Може да го беше написала образно или… Тед прибра телефона на Уендъл в якето си, а после и браунинга. По един или друг начин трябваше да ускори нещата. Трябваше да скрие тялото, с което щеше да спечели време, докато жената известеше полицията, а после да се омете възможно най-бързо. Ако успееше, положението му нямаше да се промени кой знае колко. Дразнеше се, че не знаеше за съществуването на приятелката, но може би това да беше причината Линч да не му каже. Не биваше да забравя, че самият Уендъл искаше да умре, също като него. Без съмнение мъжът беше преценил удара, който нанасяше на обичните си, точно както и Тед беше мислил за това как липсата му би се отразила на…

Лоли Холи

Достатъчно! Трябваше да се съсредоточи върху това да се отърве от трупа. Във или извън къщата беше по-разумно да го скрие? Решението се оказа трудно, като не знаеше с колко време разполага. Огледа се наоколо, сякаш търсеше отговор отгоре. Изведнъж се гипсира и закова, като че някой беше опрял дулото на пистолет в гърба му, въпреки че, разбира се, там нямаше никого.

Установи кое не беше на мястото си. Беше пропуснал една подробност, която не пасваше с познатата информация за мъртвия мъж, лежащ в краката му. На камината, от другата страна на този огромен хол, стояха снимките. Прекоси помещението светкавично, избягвайки креслата и прескачайки стъпалата на различните нива. Четири метра преди целта се спря — не искаше да ги разглежда подробно. Стигаше му онова, което се виждаше оттук. Уендъл с една жена, прегърнати в лодка. Уендъл на кон (Тед опипа подковата в джоба си). На другите… две момичета, горе-долу на възрастта на дъщерите му. Тед се почувства замаян, сграбчи една колона. Стаята се въртеше.

Идваме си.

Уендъл е имал дъщери? Линч го беше измамил!

В този момент чу колата. Почти десет секунди гледаше ту снимките, ту трупа на Уендъл, ту външната врата. Все още беше като парализиран, неспособен да възприеме случващото се. Най-накрая се върна при входната врата и открехна леко завесата, за да наблюдава. Семейно бусче се задаваше с умерена скорост по чакълестия път и паркираше зад ламборгинито. Всичко се случваше с невероятна бързина. Размърдай се! Но Тед не се помръдваше. Три от вратите на бусчето се отвориха едновременно. Лоли слезе от шофьорското място. От задните седалки се показаха две малки момиченца с роклички на цветя и розови ранички на гърба. Тичаха с всички сили към входния портал. Тате! Дойдохме си!

Тед разтърка очи. Съзнанието му явно си правеше лоша шега с него.