Федерико Аксат
Последен изход (68)

12
1994

Кампусът на УМА се събуди шокиран от новината за убийството. По първоначални данни студент бил открит мъртъв в близост до библиотеката. Ръководството на университета помоли студентите да си останат по стаите в кръга на възможното и отмени всички академични занятия. Новината прозвуча по няколко новинарски канала. Всички телевизори в „Блока“ бяха включени, макар подробностите от самия кампус да се разчуваха по-бързо. Още докато по телевизията тръбяха, че мъртвият е студент и че още не било установено името му, студентите знаеха, че не беше истина. Касаеше се за Томас Тайлър, именития преподавател по английски език, който преподаваше от десет години в УМА. Късното разпознаване се дължеше на факта, че преподавателят носел, необяснимо защо, сакото и шапката на университета върху всекидневното си облекло, което объркало двете момичета, които открили трупа сутринта на въпросния петък.

В „Блока“ плъзна информация. Момче на име Марк Манганиело, който също живееше на петия етаж и всички познаваха като Марман, се превърна в основния източник на достоверна информация. Приятелката му живееше почти до стаята на Жул Лаулин, момичето, открило тялото със своя приятелка. Според Марман, трупът на преподавателя бил по корем и затова не го разпознали. В началото го помислили за заспало момче след запой или нещо от сорта, но когато се приближили леко, видели локвата кръв около тялото. От прерязано гърло. През първите часове на обърканост беше обявено също, че мотивът за убийството бил кражбата на скъпа златна запалка, която убитият винаги носел в себе си.

Когато най-накрая се разкри самоличността на жертвата, новинарските канали се насочиха към мистерията, която започна да буди интерес у всички. Защо преподавателят е носил сакото на университетската униформа? Томас Тайлър беше на 51 години със съпруга и две дъщери тийнейджърки. Куп екипи се позиционираха, за да дебнат появата на семейството.

УМА привлече значително вниманието на националните медии. Сакото обаче не се вписваше. Но имаше и нещо друго, слух, който вече се разпростираше с бързи темпове по коридорите на всички стаи и за който вероятно полицията вече знаеше. А щом полицията знаеше, то логично можеше да се предположи, че някой журналист също знаеше. Изглежда, Тайлър имал романс със студентка. Беше от рода подробности, които добавяха към убийството онази неустоима подправка, насочена към масовата публика.

Тед се връщаше от шестия етаж, където покерът се беше превърнал в начин за убиване на времето за много хора, когато Джъстин се доближи до него с изкривено лице. Тед се стресна и буквално го натика в стая 503, която двамата деляха, и тръшна вратата зад себе си.

— Какво ти става, Джъстин? Не можеш да се разхождаш из кампуса с това изражение. Не и в ден като днешния.

— Извинявай, извинявай, просто не издържам повече, Тед, — Джъстин сновеше напред-назад из стаята.

— Седни за момент.

Джъстин седна на леглото.

— Ти не си направил нищо — каза Тед, като го гледаше втренчено. — Нали така?

— Естествено, че не!

— Тогава няма за какво да се тревожиш, нито има причина да се движиш с такава физиономия.

— Не си говорил с Марман, нали?

— Не. Идвам от шестия етаж.

— Момичето, с което Тайлър имаше връзка — каза Джъстин, — е Джорджия.

Тед повдигна вежди, без да загуби спокойствие.

— Къде го чу?

— Нали ти казах — от Марман. Май не си особено изненадан.

Тед седна на леглото.

— Мисля — призна той. — Полицията сигурно ще дойде да ме търси. Не се тревожи, всичко ще е наред.

— Ти… знаеше ли го? За връзката им имам предвид.

— Не. Нещата между нас не вървят добре. Мисля, че технически бяхме скъсали, знам ли. Но това няма особено значение; полицията ще иска да ми зададе въпроси. Ти се успокой, Джъстин, смени това изражение. Трябва да подходим естествено.

— Работата е, че… Тед, трябва да ти кажа нещо.

— Кажи ми.

Джъстин погледна към затворената врата, сякаш някой можеше да влезе и да го изненада насред изречението. Преглътна слюнка.

— Аз знаех за Джорджия и преподавателя. Видях ги няколко пъти в парка зад библиотеката. Ако не ти казах, то беше понеже…

— Джъстин, недей, разбирам защо не си ми го казал. Същинският проблем е дали полицията ще повярва, дали си ми го казал, или не.

— Няма да повярват.

— А ти няма защо да им го казваш — Тед го гледаше втренчено.

— Точно това мислех да направя, Тед. Но много хора са ме виждали из парка нощно време. А ако не им го кажа, ще стане по-зле.

Тед стана и се разходи из стаята. Размишляваше на висок глас:

— Това, че си ги видял, несъмнено усложнява нещата.

Запази тишина за известно време.

— Ти къде беше вчера? — изстреля Тед на приятеля си по стая.

— Учех в общата зала до десет и половина.

— Тогава имаш алиби.

— Не знам. Как можем да сме сигурни кога са го убили?

— Мъжът е носил сакото и шапката на университета и единствената причина за това е била, че е бил с… Джорджия. В колко часа си ги виждал?

— Никога след осем.

— Ето ти. Освен това тя ще го потвърди.

— А ако са се виждали по-късно и аз така и не съм ги видял?

— Джъстин, невъзможно е Джорджия да се е шляела сама в кампуса в по-късни часове. По-вероятно всичко да е станало по същото време както на предишните им срещи. Тя си е тръгнала и онзи се е задържал по-дълго, направил е няколко кръгчета, за да разсее съмненията, преди да се качи на колата и да си тръгне. Това се е случило. В този промеждутък са го нападнали и убили. А ти си учил на общия етаж, имало е няколко свидетели. Не си излизал от залата в нито един момент, нали?

— Не.

— Чудесно. Същото ще кажеш на полицията, ако те попита. Обичал си да ходиш в парка, но никога не си ги виждал. Никога. И съответно никога не си ми говорил за тях, защото не си знаел нищо.

Тед подчерта последните думи, произнасяйки ги на свръхбавно. Джъстин кимаше. Лицето му започваше да се отпуска много бавно.

— Не знам… Полицията няма ли детектор на лъжата и такива работи?

— Чуй ме, Джъстин, погледни ме. — Тед го стисна за раменете. — Просто ще скриеш, че си ги видял няколко пъти, и то ще е само, за да не може разследването да се отклони към теб и към мен и да успеят да заловят истинския убиец. — Джъстин отричаше с глава. — Изслушай ме, развиваме най-лошия сценарий. Може би полицията има заподозрян, а ти се тревожиш напразно.

— Да, възможно е.

— Разбира се, че е. И помни, ти имаш алиби. При малкото време, което отделяш на ученето напоследък, си беше истински късмет, че точно онази нощ си учил, не смяташ ли?

Джъстин за първи път нервно се усмихна.

— Истината е, че си прав. Ако бях скитал по кампуса онази нощ, сега щях да съм се подмокрил от страх.

— Именно. Няма за какво да се тревожиш сега. Ако някой излезе пред полицията с коментар, че ти е харесвало да скиториш из парка, ти ще кажеш, че това е вярно, но ти никога не си ги виждал, нито си знаел за романса им. А за снощната вечер, просто ще опишеш какво си вършил. Всичко ще бъде наред.

Когато Тед представяше картината по такъв начин, всичко изглеждаше просто. А не беше ли всъщност? Джъстин не беше убил преподавателя Тайлър, нито беше казвал нещо на приятеля си, следователно той също не би могъл да го е сторил.

— А ти, Тед, къде беше снощи? Подозирам, че на шестия етаж, нали?

Физиономията на Тед се смени.

— Да, бях на шестия етаж. Но някъде към шест си тръгнах.

Тежко мълчание се настани помежду им.

— А по-късно? — попита Джъстин с противен тон.

— Дойдох да уча тук… Затова се боя, че нямам солидно алиби.

Тед започна да се смее.