Федерико Аксат
Последен изход (66)

10
В наши дни

Тед остана неподвижен пред пътечката като стрелец, готов за дуел. Лора и Лий стояха зад него.

— Минавал съм по тази пътечка много пъти — каза с тих глас.

Лий се отдалечи на няколко метра. Въпреки че лекарката го беше уверила, че Тед не беше опасен тип, той знаеше, че Макей е довел мъж до кома, и дори това да се е случило в разгара на нервна криза или нещо подобно, Лий не го вълнуваше. Ако се е случило веднъж, можеше да стане и втори път, нали така? Макей беше негова отговорност, докато се намираше извън болницата и не смяташе да му се доверява. Ако се опиташе да нападне доктор Хил, Лий трябваше само да пробяга няколко метра и да го простреля с тейзъра. Ако пък понечеше да избяга, нещата дори щяха да бъдат по-прости, защото с тези вериги нямаше да стигне особено далеч.

Сто метра по-нататък, Тед продължаваше да е потопен в този своеобразен унес, на моменти свеждаше глава и изглеждаше, че следва невидима следа. Лора опита да започне диалог, но в отговор получи едносрични думи и реши да го остави. Едно нещо беше ясно — този път беше от особено значение за Тед и обхождането му сякаш му помагаше да разбере защо. Лора използва да извади телефона си и да провери дали има сигнал.

Само една чертичка.

На моменти Тед заприличваше на онези медиуми от сериалите по телевизията. Спираше се, оглеждаше се наоколо, свеждаше глава, като че очакваше провидение, което да му посочи верния път.

— Има ли нещо?

Тед се беше спрял. Гризеше върха на палеца си с поглед, забит в падналите листа.

— Спомням си едно колело — каза той със загадъчен тон.

— Идвал си насам с колело?

— Не, аз не. Даже нямам такова.

Лора не попита нищо повече. Въпреки това се въодушеви, защото споменът за онова колело, колкото и незначителен и дребен да изглеждаше, беше нещо ново. Първата цедка. Можеше да даде началото на всичко.

— Какъв цвят е колелото, Тед?

— Червен — каза почти без да се замисля.

Чак когато го каза на глас, Тед претегли новата информация.

— Червено колело — каза, кимайки бавно пак и пак.

Отново сведе поглед. После се спусна напред мълчаливо и тримата продължиха по една пътека, която в тази си част практически беше изчезнала. Трябваше да разчистват клоните и да избягват падналите дънери, докато не стигнаха до изоставен чакълест път. Бурените го бяха обгърнали… И там ги видяха, на една страна, едва забележими сред тревата, останките на червен велосипед. Липсваше му едното колело и ръждата не се бе смилила над него, но на някои места си личеше оригиналното му покритие.

— Изоставеното колело — каза Тед, докато се приближаваше. Остана зазяпан в него.

— Тед, това е прекрасно!

— Така изглежда — каза той без ентусиазъм.

— Горе главата! — Лора го стисна за рамото, за да го ободри. Лий я изгледа с неодобрение, но не стори нищо. Охранителят се приближи до колелото и го огледа с високо вдигната вежда.

— Това колело е останало така след злополука. Горната тръба е прекършена. Липсващото колело трябва да е тук някъде.

Думата злополука се носеше помежду им.

— Ти знаеш ли нещо по въпроса, Тед? — попита Лора.

— Не смятам. Аз… само съм го виждал тук.

От другата страна на пътя имаше пак гора. Тед се замисли за момент.

— Можем да съкратим пътя през гората — каза автоматично — или да продължим оттук и да заобиколим. И двата варианта са възможни и ще стигнем до същото място.

Цедки.

— Докъде ще стигнем, Тед? — попита Лора с треперещ глас.

— До истината — заяви той.

И започна да върви по онзи прашен път, провлачвайки крака и веригата, която ги свързваше. Държеше ръце в скута си. Лора и Лий не можеха да видят лицето му, а това беше истински късмет, защото в същия този момент то започваше да се изменя под тежестта на едно разкритие.

Когато пристигнаха, бяха изминали общо около два километра.