Федерико Аксат
Последен изход (61)

5
В наши дни

В девет сутринта в събота едно бусче потегляше от „Лавендер Мемориал“ към Доувър, Върмонт. Лий Стиуел шофираше, Лора седеше на седалката до него, а Тед беше сам на задната. Лий, обикновено мрачен охранител, който видимо прекарваше дните си в отброяване на часовете до така желаното излизане в пенсия, този път беше в добро настроение и даже изглеждаше разговорлив. Имаше причини, естествено, преходът предполагаше тройно заплащане за него. Освен това обичаше да шофира, а и да не забравяме, че доктор Хил беше най-приятната гледка без онази омразна болнична престилка.

Тед остана безмълвен през цялото пътуване. Да общуваш през онова малко прозорче, което разделяше задната част от кабината, трудно можеше да се нарече стимулиращо, още повече когато за целта се налагаше да се наведеш и да опънеш веригата, която го задържаше към металния под. За него разстоянието се оказа безкрайно, отнемайки му възможността да съзерцава пейзажа от онази неудобна пейка, плътно долепена до едната страна. Реши, че по-добре би било да мисли какво евентуално щеше да последва след пристигането, защото беше ясно, че в буса не му оставаше друго, освен да чака. Охранителят изцяло беше взел думата. Лора се обърна няколко пъти, за да нагледа Тед през разделителната решетка със смесица от униние и примирение. Нямаше какво да стори срещу мерките за сигурност и сякаш при всеки удобен случай му го припомняше с поглед.

Продължиха по шосе 202, пресичайки щата в западна посока. Движението беше гладко и гористата панорама предразполагаше към съзерцание и размисъл. За всеки служител на „Лавендер“, за когото решетките, защитните врати и охранителните камери бяха ежедневие, необятното синьо небе тази сутрин и напъпилите дървета бяха съкрушителна гледка. Лий Стиуел се чувстваше във възторг; с поглед, отправен към шосето, обясни, че мечтата му, откакто се помнел, била да си купи къща на подобно закътано местенце и там да изживее последните дни от живота си. Винаги беше живял с този копнеж, както той, така и съпругата му и сега, когато наближаваше време да се пенсионира, разбираше, че в действителност никога не е бил близо до постигането на мечтата си, което го натъжаваше дълбоко. Рядко беше успявал да спести някакви пари и по една или друга причина накрая все ги похарчваше. Беше прекарал последните трийсет години, вярвайки искрено, че ще постигне мечтата си, а дори не се беше доближил до нея.

— Може би наистина беше важно — каза, стиснал силно волана — да вярвам, че един ден ще го постигна.

След това разкритие запази тишина, може би на ръба да заплаче зад черните си очила; вероятно беше първият път, в който казваше нещо такова на висок глас.

— Когато остарееш като мен, истината е, че вече няма особено значение.

— Лий, ти не си стар.

Мъжът кимаше.

— Достатъчно стар съм, за да не постигна мечтите си, но не достатъчно, че да забравя за тях.

Пътуваха вече повече от час и Тед се включи за първи път.

— Успях да постигна мечтата си за къща за уикендите, а ето ме тук, окован, защото един ден реших, че най-доброто беше да си отвея главата.

Лий не отговори.

— Обичаш ли съпругата си? — попита Тед.

Лий не изглеждаше склонен да води разговор с Тед или може би си мислеше за злощастната си мечта и за това как е предал доверието на жена си Марта.

— Да — отговори след кратка пауза. И не лъжеше.

— Значи си имаш всичко.

Тед беше забил поглед във върха на обувките си, с лакти, подпрени на колената и глава, обхваната с ръце. Една от веригите висеше пред лицето му, като се полюшваше от слабото подрусване на превозното средство. Другата беше като студена змия, сгушена в краката му. Не каза нищо повече.

Поеха по междущатския път 91 малко след единайсет.

— Поне си имам моята дърводелска работилница в задната част. — Лий не се предаваше.

— Видях стола, който си подарил на директорката — каза Лора. — Много е хубав.

— Благодаря. Дърводелството ми харесва. Предполагам, че ще му посветя много повече време, когато се пенсионирам. Малко ми остава.

Лий продължи да говори за своята дърводелска работилница, за това как намирал в заниманието си с дърво удоволствието, което работата в болницата не му доставяла. В този миг се извини на Лора за коментара си, но веднага след това обясни, че екипът на „Лавендер“ нямаше вина за нищо. Той беше този, който беше попаднал на работа, която не го вдъхновяваше и не беше напуснал навреме. Беше започнал по случайност, с простата цел да спести малко пари и да потърси нещо по-добро… и месеците се превърнали в години, а годините — в десетилетия. „И тогава всеки път става все по-трудно да си тръгнеш — обясни. — И изведнъж си даваш сметка и ето те близо до пенсия… и не си свършил нищо от това, което си намислил.“

Лора го изслуша с внимание. Разбираше съвършено нещастието на този човек, чийто живот се беше изнизал между пръстите. Лора обичаше работата си и не мислеше, че времето ѝ в „Лавендер“ е изгубено ни най-малко. Всъщност нещо подобно ѝ се беше случило след развода, когато поради някаква неизвестна причина беше приела, че любовният ѝ живот беше приключил. Беше глупаво една жена, едва прехвърлила трийсет и пет, да мисли по този начин, но така беше в началото. Но най-накрая го проумя; времето се беше погрижило да постави нещата по местата им, да отвори сърцето ѝ към нови възможности… Помисли за Маркъс, когото щеше да види същата вечер. Джипиесът ги водеше по заплетения финален маршрут. Лий беше отказал да получи инструкции от Тед. Оставиха назад междущатския път, докато не стигнаха до чакълест път. Три километра по-нататък беше къщата на езерото. Когато Лий изключи двигателя, тишината беше зашеметяваща. Никой не слезе, Лий остана невъзмутим зад волана, съзерцавайки внушителната постройка. Стана ясно, че тази къща надвишаваше с пъти и най-смелите му фантазии.

Охранителят слезе от микробуса. Не носеше униформата си, а дънки и спортно яке. Под него държеше беретата си, а от колана му висеше електрошоков пистолет „Тейзър“. Отвори двойната врата и свали катинара, за да може Тед да излезе.

— Това, което казах преди малко, е вярно — каза Лий, — работата не ме вдъхновява, но умея да я върша добре. Не се приближавай до доктор Хил на по-малко от два метра. Ако ти трябва нещо, казваш на мен. Аз ще вървя отзад и ще те следя през цялото време. Само два пъти ми се е налагало да използвам палката с електрошок и никога не съм стрелял с оръжието, но те уверявам, че тренирам всяка седмица и мога да разбия веригата, като се прицеля от десет метра. Никакви изненади. Наясно ли сме?

Тед кимна.

— Няма да има проблеми — увери го той.

В този момент Лора слезе от буса.

Тед заобиколи превозното средство. Веригата на краката му позволяваше да се движи напред със значителна лекота — не позволяваше да тича, а да върви с нормална крачка. Когато видя къщата, изпита странно чувство на познатост. Виждаше я различна от тази, която си спомняше, беше някак по-занемарена. Беше ясно, че Холи и децата не се бяха връщали през цялото това време. Съответно липсваха и следи от ламборгинито с гюрук.

— Холи ми даде ключове — каза Лора, като извади връзка ключове. — Мисля, че ще е добре да хвърлим един поглед вътре. Как мислиш?

Тед не отговори. Наблюдаваше всичко като любопитно дете. Дърветата, земята, покрита с борови иглички, повърхността на езерото, набраздяваща се в ритъма на морския бриз. Въздухът ухаеше по друг начин. Вдиша дълбоко един път и още един, изпълнен с усещането, че кислородът имаше силата да го изцери, да му върне забравените спомени… да върне времето назад.

От разстояние видя розовия замък току до гората и погледът му остана забит там.

Отговори.

— Хайде, Тед, искам първо да хвърлим един поглед на къщата отвътре.

Той кимна и се насочи към входа. Лий го последва.

Тед влезе с известна предпазливост, премервайки всяка стъпка, която правеше по индийския килим. Индийският килим, върху който, ако можеше да се довери на спомените си, се беше свлякъл Уендъл, след като го беше прострелял. Споменът беше толкова истински и все пак, когато се опитваше да се вторачи в лицето на Уендъл, умът му изписваше една огромна въпросителна. Тед обиколи партера, като се спря пред снимките. Много от тях бяха направени от него. Отиде до аркообразната ниша, която водеше към кухнята, видя календара и отгърна страниците в търсене на водолазния костюм, с който изследваше кораловия риф. Не го видя заснет на никой от месеците, натъкна се само на пейзажи.

— Тук го чаках — заяви Тед. Лора се беше заинтригувала, като го видя да разглежда календара. — Първо го видях по този…

Тед изведнъж замлъкна.

— Там имаше прозорец — каза Тед, сочейки стената от кухнята, до която стояха двукрилият хладилник и кухненският плот. — Наблюдавах Уендъл през онзи прозорец, докато се намираше на езерото.

Лора забеляза обърканото му изражение. Сякаш част от него искаше да се вкопчи във вероятността всичко онова да се беше случило наистина — Уендъл да не беше в действителност плод на неговото съзнание.

— Да отидем горе, Тед. Искам да ти покажа нещо.

Той се съгласи.

Върнаха се в хола и се качиха по едно от стълбищата.

За разлика от долния етаж, чиито панели от закалено стъкло пропускаха естествената светлина, горният беше потънал изцяло в мрак. Лий натисна ключа за осветлението, но нищо не последва.

— Почакайте за секунда, доктор Хил — каза от етажа. — Тук няма светлина. Ще отворя някой от прозорците.

Тед беше стигнал до средата на стъпалата. Лора все още не беше започнала да се качва.

— Какво искаш да ми покажеш, Лора?

Тя не отговори.

След още един миг охранителят се показа от горната площадка и им направи знак да се качват. Тед се озова в напълно непознат коридор. Извървя няколко метра и се спря до прозореца, който Лий току-що беше отворил. Оттам се виждаше идеално розовият замък. Тед си даде сметка, че ако разположението на замъка беше с няколко метра по-встрани, щеше да е невъзможно да се види през листака. Следователно от същия прозорец можеше да следи момичетата. Остана прав, питайки се колко ли пъти е поглеждал оттам, за да се увери, че всичко е наред.

— Отвори онази врата — каза Лора, която тъкмо се беше качила.

Тед се обърна. И наистина срещу прозореца имаше затворена врата. Отвори я.

Това, което видя го изненада, но най-вече го натъжи дълбоко, защото беше поредното доказателство за слабата достоверност на спомените му.

Беше в кабинета си. Бюрото, библиотеката, картината на Моне, която скриваше сейфа. Разпозна всички предмети от тази стая, в която дори не смееше да прекрачи.

Лора се обади зад гърба му.

— Холи ми каза, че в къщата ти в града няма кабинет.

Тед оглеждаше кабинета повече от минута.

— Тук щях да го извърша, Лора. Седнал на онзи стол.

— Искаш ли да влезеш?

— Мислиш ли, че ще послужи за нещо?

— Не знам. Направи, каквото чувстваш.

Тед не искаше да влиза.

— Искам да видя пътеката зад замъка.

— Чудесно. Да отидем натам тогава.

Върнаха се на долния етаж, внимателно и неотлъчно следени от Лий. Заобиколиха къщата и без да продумат, се отправиха към розовия замък, който сега беше обгърнат от плътно канапе сухи листа.

Зад замъка наистина се виждаше пътека между дърветата.

— Тук е — заяви Тед тържествено. Погледът му стана непроницаем и сякаш предизвикваше онзи тесен пешеходен път.

— Да видим тогава — каза Лора. В гласа ѝ се прокрадна тревога.