Федерико Аксат
Последен изход (51)

28

Тед изчакваше сам в една малка зала за отдих, обзаведена с доста вкус. Лора любезно му беше разрешила посещението на семейството му да се състои там, а не в зоната за посещения на отделение „C“ — студено и ужасно място, напомнящо на затвор, както щеше да го възприеме и съзнанието на двете седемгодишни момиченца. Тед я помоли — умоляваше я, — да се срещне с дъщерите си на друго място и тя склони почти веднага. Лора го увери, че за да го изведе от отделението, ще ѝ е необходимо изрично разрешение, което щяло да отнеме малко време, но пък имало място, което е подходящо за случая. Трима пазачи щяха да бъдат ангажирани с охраната от външната страна: един — на вратата и двама — на прозорците.

Колко приятно беше да гледа през прозорец без решетки, мислеше си Тед, който беше нервен, както малко пъти е бил в живота си. Носеше син ленен панталон и бяла риза, която му беше широка; беше свалил килограми през последните месеци. Но не само отслабването му издаваше изминалото време — това тривиално облекло сега му беше неудобно. Седна на едно двуместно канапе, вплете ръце, стана и закрачи из стаята, заобикаляйки масата, за да седне пак, този път на един от дървените столове. Стана отново. В единия ъгъл имаше малък хладилник, а над него рафтове с няколко чаши. Приближи се и несъзнателно подравни дръжките. Лора беше излязла няколко минути преди това, за да доведе Холи и момичетата.

Вратата се отвори.

Влезе Лора, сама, с ръце зад гърба. Криеше нещо.

— Съжалявам, Тед. Дъщерите ти няма да дойдат. Имаше право по-рано. Ти ги уби, затова си тук. Но поне някой е дошъл да те посети…

Показа ръцете си с бързи движения. Едната беше празна. От другата висеше космата чанта, която не закъсня да покаже муцуна и опашка и започна да се извива. Опосумът се опитваше да се измъкне, но Лора го държеше с изпъната ръка, неподвижна като на статуя. Тогава опосумът изписка с остър звук, подобен на детски крясък. Доктор Хил потрепери и се сви на две. Друга зае мястото ѝ, сияеща и щастлива.

— Готов за приемане на гости?

Гласовете на момичетата бяха като прелюдия на идващи викове и радост, които го връхлетяха и повалиха върху канапето.

— Татееее — повтаряха в пълен синхрон.

Синди и Надин се вкопчиха в тялото на Тед. Той ги обви с двете си ръце. Нямаше да ги пусне никога повече.

Надин беше първата, която се откъсна, разтревожена, че носената от нея рисунка се е намачкала. От двете сестри беше по-малко експресивната, по-тихата и по-разумната със същия темперамент като на Тед. Синди беше живо копие на майка си — освободена и артистична, почти винаги в ролята на лидер.

— Рисунката ми! — извика Надин.

— Не е твоята рисунка. Тате, направихме ти рисунка… Защо плачеш?

Очите на Тед наистина се бяха навлажнили. Избърса ги с длан.

— Защото ми липсвахте страшно.

Синди се хвърли върху него.

— И ти на нас!

Надин се поколеба дали да стори същото. Загледа картинката, която държеше в ръка. Тед ѝ посвети една усмивка през рамото на другата си дъщеря. Между двамата имаше специална връзка, можеха да си кажат много неща само с поглед.

— Направихме ти една рисунка — каза Синди, когато пусна баща си. — Дай му я вече, Надин… Виж, всички сме на плажа, това е мама, тук сме ние…

— Няма нужда да му обясняваш — прекъсна я Надин.

Тед разглеждаше рисунката. На нея бяха четиримата, прави, а морето беше зад тях. Тед беше хванал въдицата си, Холи беше зашеметяваща в червения си бански, а момичетата бяха хванали по един надуваем делфин. Любопитното беше, че имаха само един, бяха им го купили миналото лято и прословутото животно беше неизчерпаем източник на спорове. Тед беше предложил да купят още един, но Холи настоя, че трябвало да се научат да си го поделят, и разбира се, оказа се права.

— Много ми харесва. Благодаря.

— Къде ще я сложиш?

— Тук си имам много хубава стая. Ще си я закача там, за да си я гледам всеки ден.

— Кога ще се върнеш у дома? — Синди не обичаше заобикалките. Още една черта, наследена от майка ѝ.

— Не зная кога ще се върна у дома, но съм убеден, че ще е скоро.

Синди не се отказа.

— Мама казва, че това не е болница като тази, в която беше дядо. Тук лекуват неща в главата, нали?

Тед се усмихна.

— Точно така. Татко ви имаше болки в глава, световъртежи и тук го лекуват. Сега се чувствам много по-добре.

Синди въздъхна с облекчение.

— Надин каза, че имаш тръбички в главата.

— Не е вярно!

Тед прегърна Надин и я придърпа към себе си. Не искаше да се чувства отделена.

— Логично е да си задавате въпроси — каза Тед. — Когато става дума за главата, нещата не се оправят с операции, както на дядо, когато му оперираха таза. Трябва да се пият лекарства и… да се разговаря много.

— Разговаря?

— Точно така. Наричат се терапевтични сеанси.

— Като телевизионния сериал на мама!

— Разбира се! Но тук сеансите са на живо, не по интернет както в сериала на мама.

— А ако кажем на доктор Хил да ги прави по интернет? Ще можеш ли да си дойдеш вкъщи?

Тед се засмя.

— Не е толкова просто като по телевизията. Важното е, че скоро ще бъда с вас…

И двете кимаха с разбиране и въодушевление и Тед се постара да запечати изваяни в съзнанието си израженията им, жаждата за близост с баща им, която излъчваше всяко личице. Наистина ли беше опитал да се самоубие? За какво ли беше мислил? Всеки път му ставаше все по-трудно да разбере онзи Тед, пребил жестоко своя приятел; самоубиеца, обмислял да остави две момиченца по на седем години сами с майка им.

Вече не беше онзи Тед, сигурен беше. Щеше да излезе от „Лавендер“, да си възвърне фирмата и живота. Ако имаше късмет, Линч щеше да излезе от комата и ще може да го помоли за прошка.

Прекараха повече от половин час заедно. Говориха за училище, за едни кукли, които им купила мама — Ариел и Алекс, — и за една нова приятелка, с две години по-голяма, която си спечелили в квартала на баба и дядо. Казвала се Хейли и понеже имала сестра в гимназията, знаела куп неща… Умеела да се гримира и ги беше научила! Това трябвало да остане в тайна, мама не бивало да знае. Тед им обеща, че така ще бъде. Развълнува се, като откри, че определени реалности не се бяха променили и вероятно никога нямаше да се случат. На Холи винаги ѝ се беше падала ролята на лошото ченге…

И като стана дума, защо не влезе с децата?