Федерико Аксат
Последен изход (5)

5

Опосумът беше избрал масата в градината, за да погълне ампутирания крайник. Шаваше достатъчно, за да задейства сензора за движение на верандата, и един конусовиден сноп светлина озаряваше този ужасяващ спектакъл.

Тед стоеше от външната страна на стъкления френски прозорец, гледайки невярващо как опосумът забиваше острите си зъби в мъртвата плът с онези изкуствени, разположени асиметрично, незаинтересовани очи и разкъсваше розовата кожа на крака на Холи. Защото той отлично знаеше, че този крак беше на съпругата му. Пръстите бяха подпухнали като кървави вишни, прорезът под коляното — несъвършен, разнищен сноп от сухожилия и счупени кости. Но това също го знаеше. Не му трябваха бенки или отличителни белези по кожата. Беше милвал, целувал и обличал този крак безброй много пъти; би го разпознал навсякъде, дори и насън. Проклетият опосум захапваше крака на Холи! Тед удари с длан по стъклената врата. Опосумът извърна глава на секундата, загледа фигурата, стояща зад стъклото, но не даде вид на уплашен. Тъмночервеният кръг, очертан около устата на животното, наподобяваше гротесков грим. Като задоволи любопитството си, продължи да отхапва от крака. Тед отново удари по стъклото, но и този път гадинката не се смути.

Тогава чу шума на океана. Атлантикът се намираше на няколко километра от къщата му, но това също нямаше значение. Пресегна се и включи външното осветление, а градинските фенери му разкриха, че морето наистина беше там, отвън, в собствената му градина. Гористият склон, на който се любуваше всяка сутрин, докато четеше бизнес притурката, беше заменен от ревяща водна маса с пенливи изблици смях. На брега, обсипан с пясък и здравец, стоеше изправена Холи, неподвижна като восъчна статуя. Опосумът беше погълнал солидно парче месо от прасеца ѝ, оставяйки да прозира заобленият край на една бляскава кост. Носеше червения бански — любимия на Тед, ръцете ѝ висяха свободно от двете ѝ страни, а тялото ѝ беше леко наклонено наляво. Косата ѝ се рееше в синхрон с главата ѝ, сякаш падаше в невидими ръце. Лицето ѝ ликуваше независимо от крака призрак.

Тед отвори френския прозорец. Опосумът отстъпи към най-отдалечения край на масата. Сега в действителност изглеждаше притеснен от присъствието на Тед, но не дотолкова, че да изостави храната си. Остана нащрек, дебнещ и озъбен, готов за бягство, ако се наложи. Тед направи рязко движение, което не доведе до нищо, затова се огледа за нещо, с което да го прогони. До барбекюто видя дървена кутия; веднага я позна и независимо че следваше да се изненада доста, след като не я беше виждал от дете, стори му се естествено да я намери случайно у дома си, и то на тази си възраст. Приближи се и я взе, като че докосваше реликва — в известна степен така и беше. Капакът и долната част на кутията бяха декорирани така, че при отварянето ѝ да се получи цяла шахматна дъска. Вътрешността беше обшита със зелено кадифе и за всяка фигура беше предвидено отделно легло. Взе единия офицер и го метна с дясната си ръка. Но не улучи. Как е възможно да не уцели онова смрадливо животно от по-малко от два метра разстояние? Хвана друга фигура и повтори опита, този път с повече сила от необходимата. И отново пропусна. Имаше нещо смущаващо и в двете му хвърляния: те описваха непредсказуема траектория, чиято единствена цел очевидно беше да избегне опосума миг преди да го порази. Но Тед не се предаде и продължи да хвърля фигурите една подир друга, като обсебен. Опосумът трябва да беше забелязал, че законите на физиката се обръщаха в негова полза, затова се върна с досада до центъра на масата и продължи да яде от вкусната си плячка. Гъстата му бяла опашка се виеше като пепелянка след косматото му тяло. Тед вече беше направил стотина мятания — всичките неуспешни, когато се предаде и пусна кутията на земята. Като я погледна, се увери, че всички фигури бяха на мястото си.

Обърна се към Холи. Искаше да ѝ сподели, че съжалява, че беше напрегнал всичките си силите, за да ѝ върне крака. Що за съпруг беше той, щом не можеше да удовлетвори нуждите на семейството си? Чувстваше се отвратително, на косъм да избухне в плач, когато осъзна, че му оставаше един изход. Как не го беше забелязал по-рано! Дясната му ръка натежаваше все повече и в нея усети дръжката на браунинга. Вдигна пистолета до нивото на лицето си и го загледа в захлас. Бавно, с почти поетична обстоятелственост, се прицели с две ръце в опосума, който предвкусваше миговете, предхождащи изстрела. Животинчето беше изправило глава, като че подозираше приближаващия край. Куршумът се заби право в гърба му и разпръсна телцето му като балон от кръв и вътрешности. Тед изпусна пистолета и тръгна към масата, без да сваля очи от крака на Холи. Хвана опосума с две ръце, както би сторил лекар с орган, подготвен за трансплантация. Сега, когато можеше да го разгледа отблизо, забеляза, че кракът имаше болт с резба в края, както и беше предположил. Всичко щеше да се нареди, помисли си. Само трябваше да отиде до Холи и да завинти крака на мястото му. Постъпка на един добър съпруг.

Слезе по двете стъпала на покрития вход и погледна нагоре. Холи още беше там, но този път жълта рамка, гигантска и блестяща, левитираше помежду им. Долната страна беше на около петдесет сантиметра от земята и Тед знаеше, че може да я прескочи без затруднения, но все пак се спря за миг, преди да го стори. Морето зад Холи се вълнуваше на около десет метра, а нуждата да ѝ върне крака и да я прегърне беше непреодолима. Вдигна собствения си крак и прекрачи жълтата рамка. За миг го завладя нездравото усещане, че няма да успее да я прескочи, но все пак успя. Знаеше, че ако не се докосва до рамката, няма да има проблеми. Преодолял жълтата рамка, се сблъска с друга, зелена, и още веднъж повтори упражнението, после отново погледна нагоре и видя Холи в същото положение, очакваща го на десет метра, после дойде и следващата рамка, и следващата: червена, виолетова; Тед вече спокойно ги преодоляваше, без да се налага да се концентрира, правеше го почти интуитивно, с поглед, насочен право към Холи; после следваше нова жълта рамка и една небесносиня, „идвам, скъпа“, с нови десет метра, и черна като нощта рамка, „Холи“… Тед вече не ходеше, а тичаше, прескачайки една по една рамките, които изникваха непрекъснато, и приличаше на атлет по време на състезание, който прескача препятствия, без да спира, Холи, без да спира, Холи…

И така докато последната рамка не го погълна, за да го върне с вик на съвсем различно място.

Озова се на дивана.

Тед се повдигна, разтърсвайки се. Опипа отривисто крака си. Беше си там. Сънувал ли беше, че му липсва един крак? Започваше да му се губи. Проучи внимателно тъмнината в стаята, после огледа намачканата си тениска и неудобните дънки, които беше обул. Стана и без причина тръгна към френския прозорец, който гледаше странично на къщата. Застоя се там, оглеждайки хълма, който се сливаше с нощта. Щом доближи стъклото, се активира външният сензор за движение, осветявайки масата и столовете. Тед остана поразен от внезапното видение на женски крак. Сънувал ли беше, че на Холи ѝ липсва един крак? Усмихна се и си го записа, за да ѝ го разкаже, когато поговорят по-късно следобед. Зачуди се колко ли е часът, навярно преди седем, защото още не се беше развиделило. Погледна инстинктивно към китката си, но часовникът му не беше там.

В този момент един спомен се промуши като стрела, пробивайки благочестивата мантия на забравата, която умът му се беше опитал да разстеле. Рязко погледна към плота с барбекюто. Кутията с шахматните фигури вече я нямаше, но споменът беше съвсем ясен. Току-що беше сънувал кошмар, в който на Холи ѝ липсваше един крак, но въпреки това именно споменът за шахматната кутия беше онзи детайл, който смрази кръвта му.