Федерико Аксат
Последен изход (48)

25

Лора предполагаше, че Нина не работи в съботния ден, но независимо от това не пожела да рискува. В седем и половина позвъни на звънеца на скромния апартамент на момичето на улица „Меримак“. Почти не беше спала, донякъде заради вечерта с Маркъс, която не беше поела в очакваната от нея посока, но преди всичко, защото беше сигурна, че секретарката на Линч имаше какво да ѝ разкаже. Нещо, разбулващо тайни. Независимо от това Лора не подозираше какво щеше да ѝ сервира Нина.

Едно подпухнало лице се показа на прозореца и после изчезна. Секунда по-късно разрошената и сприхава Нина отвори вратата няколко сантиметра само за да излае:

— Коя сте вие?

— Нина Джоунс?

— Коя сте вие? — повтори отново момичето.

— Аз съм доктор Лора Хил. Тед Макей е мой пациент.

Изчака да получи ответна реакция. Очите на Нина — два процепа на утринното слънце — се разшириха леко.

— Не познавам никакъв…

— Мъжът, който остави в кома бившия ти шеф — прекъсна я Лора. Показа ѝ папката, която държеше в лявата ръка. — Показанията, които си дала пред детектив Броутър показват ясно, че си познавала Макей. И той ми го потвърди. Мога ли да вляза?

Вратата се отвори.

— Още няма осем — бяха думите за „добре дошла“. Нина беше облечена в широка фланелка и износени къси панталони. Завъртя се и отиде до една маса, върху която имаше празни бутилки, няколко чинии и пластмасови чаши. Лора я последва.

— Как казахте, че се казвате?

— Лора.

Момичето кимна.

— Знаете ли нещо за господин Линч?

— Все така е в кома. Прогнозите не са кой знае колко обнадеждаващи.

— Съжалявам, наистина съжалявам. — Нина седна на стола като момиченце, като прегърна колената си. — Работих за кратък период при него, едва го познавах. Беше много дистанциран, малко особен, но добър човек. Мъжът, който го преби, не е ли в затвора?

— Тед Макей е приет в клиника „Лавендер“, в отделение за максимална сигурност.

Нина кимна. Изглеждаше истински изненадана.

— Знам, че онзи ден си била там, Нина. Разбирам, че не си счела за нужно да го признаеш на детектив Броутър, а и също не намирам за необходимо да го направиш сега, но може би ще бъде от особена важност да говориш с мен.

Нина отрече неуверено. Лора се беше подготвила за всякакви форми на убеждение, ако станеше нужно — да я заплаши, че ще я предаде на полицията, ако е необходимо, но се изправи пред едно беззащитно и ужасено момиче и веднага разбра, че това нямаше да е правилният начин да я предразположи. Тежеше ѝ, че не е казала истината, и това очевидно ѝ беше достатъчно. Лора продължи:

— В доклада на полицията има снимки, на които се вижда кутията от „Дънкин Донътс“, която си занесла онази сутрин. Освен това Тед показа признаци на подобрение напоследък и си спомни част от случилото се през въпросния ден — как те е изчакал до вратата на кабинета и те е принудил да го пуснеш вътре. Двамата сте изчакали Линч и те е заплашил с пистолет.

Беше достатъчно. Нина беше на път да се пречупи.

— Не се притеснявай. Както ти казах, аз съм лекар, не полицай и всичко, което ми споделиш, може да е жизненоважно за лечението на Тед Макей. Да ми помогнеш да разбера защо е сторил, това, което е сторил? Двамата с Линч са били приятели от университета, знаеше ли го?

— Не.

— Нина, искам да ми кажеш какво се случи онзи ден.

— Вие вече изредихте почти всичко.

— Не и за момента на пристигането на Линч в кабинета. Искам да си спомниш всяка подробност.

Нина подпря лице с ръцете си и въздъхна дълбоко.

— Мога ли да си направя едно кафе? Не спах особено добре.

Лора се съгласи.

— Вие искате ли едно?

— Няма да откажа. И аз не спах особено добре.

Докато водата кипваше, Нина отиде до банята, изми си зъбите и си оправи косата. Когато се върна, вече разсънена, приличаше на друг човек. Сервира кафето и остави чашите в единия край на масата. Ловко разчисти бутилките и пластмасовите чаши.

— Простете ми за безпорядъка, празнувахме рождения ден на съквартирантката ми по стая.

— Не се тревожи. Намери ли друга работа?

— Да, пак като секретарка. При друг адвокат.

— Радвам се. — Лора мина по същество. — Нина, искам да ми разкажеш какво се случи през онзи ден.

— Преди всичко искам да знаете, че ако не съм казала на полицията, че съм ходила в кабинета онази сутрин, беше, защото Линч така ме помоли, а и защото детективът ми каза, че са задържали онзи мъж. Пък и в интерес на истината не беше много заинтересован да ме слуша.

— Разбирам.

— Как казахте, че се казва онзи мъж?

— Тед Макей. Никога ли не го беше виждала в кабинета преди?

— Не, никога. Причака ме в един ъгъл, държеше пистолет и не беше на себе си. Уплаших се много. Каза, че няма да ми стори нищо, попита за останалите офиси и ме накара да изчакаме Линч, защото трябвало да говори с него. Прекарахме така няколко минути, не помня колко. Това, което помня, е, че Макей се промени в това време; съжали, че ме е изплашил, обеща ми, че нищо няма да ми се случи. Аз в началото дори не смеех да го погледна в лицето.

— Какво визираш под промени?

— Това, че за момент ми се видя изгубен и разкаян, задето се е появил по този начин. Сега, като ми казвате, че мъжът е луд, разбирам всичко много по-добре.

— Тед не е възнамерявал да те нарани.

Нина се усъмни.

— Възможно е. И в действителност не го направи. Изчакахме Линч в кабинета му. Когато той влезе, ме видя да седя на бюрото му и разбра, че нещо не е наред. Но щом видя Макей до един от архивните шкафове, изражението му се промени. Вкамени се, сякаш виждаше призрак. Аз, след като бях успяла да се поуспокоя малко, се изплаших още повече. Линч не преставаше да гледа Макей…

Нина изпи половината от чашата си кафе. Сложи я в чинийката и продължи:

— Изведнъж Линч погледна към мен, като че беше забравил, че съм в стаята на стола, и ми каза, че двамата с Тед били приятели и да не съм се притеснявала. В онзи момент реших, че не е истина и че го е казал, за да ме успокои. Помоли Макей да ме пусне да си тръгна, но в началото той се дърпаше. Всъщност не даваше вид, че го слуша. Линч се опитваше да го успокои, като се приближаваше бавно с протегнати ръце, казваше му, че всичко ще бъде наред, че нямало защо да върши неща, за които после да се разкайва, че той и някаква Холи мислили да му го признаят рано или късно в подходящия момент.

Лора не можа да прикрие изненадата си.

— Да — добави Нина. — Аз също го разбрах веднага. Линч и съпругата на Макей имали връзка и Макей току-що го научаваше. Не помня дали уточни по-детайлно нещата, но в онзи момент всичко беше повече от ясно. И вие мислите така, нали?

Всъщност Лора беше разочарована, защото очакваше причината за посещението да не се окаже конфронтиране с Линч заради връзката му с Холи. Тед го е знаел седмици по-рано. Защо се отключва подобна ненавременна реакция в онзи момент?

— Но Макей му каза, че не иска да говорят за това — вметна Нина.

Ето ти разковничето!

Момичето изпи останалото кафе на една глътка и продължи:

— Линч изглеждаше доста изнервен. Никога не го бях виждала такъв. Умоляваше го да ме пусне да си ходя, защото не съм имала нищо общо, и Макей се съгласи. Каза ми, че ако предупредя полицията, всичко ще стане много по-зле. Аз щях да го направя, така или иначе, но и Линч ме помоли за същото. Не го познавах кой знае колко, но беше достатъчно, за да разбера, че ме молеше искрено и че не беше игра, за да накара Макей да мисли обратното. Не знам дали въртяха тъмни сделки и честно казано, не искам да знам. Но Линч ме помоли да не звъня на полицията и аз го изпълних. Аз… нямаше как да предположа какво щеше да последва.

— Направила си това, което Линч ти е наредил. Ако беше известила полицията, Линч сигурно щеше да е мъртъв сега.

— Това ми каза и Макей! Ако дойдела полицията, щял да го застреля на мига.

— Нина, сигурна ли си, че Тед е казал на Линч, че идването му нямало нищо общо с авантюрата на съпругата му?

— Сигурна съм. Когато излязох от кабинета, отидох до бюрото си, за да си взема чантата. В този момент чух Макей от другата страна на вратата. Беше бесен.

— Какво казваше?

— Казваше: „Проследил си ме до дома на Блейн. Видях те“. Помня идеално името, защото бившето ми гадже имаше книга с такова заглавие и съм го запомнила.