Федерико Аксат
Последен изход (47)

24

Уолтър чакаше на дивана в хола с раницата си и плик с играчки, подбрани за случая. Въпреки че леля Диди щеше да мине за него в шест, малкият беше настоял да е готов доста по-рано. Да не би леля да дойде по-рано. Истината беше, че Уортър не оставаше да спи в чужда къща, дори при баща си — нещастникът даже не си беше дал труда да му пригоди отделна стая; изключение правеше само къщата на леля Диди и братовчедките му Грейс и Мишел. За него си беше цяло предизвикателство и приключение. Оставаха будни до късно и правеха куп неща — строяха лагер в градината или играеха на детективи… и още хиляди забавления. Братовчедката Грейс, която беше на четиринайсет и беше най-голямата, ги вардеше и им четеше истории за пораснали. Истории на ужаса.

Лора слизаше по стълбите и го видя, смълчан в очакване, гушнал здраво раницата и плика с играчки, готов да се изстреля при звука на входния звънец. Той я изпълваше с нежност. Седеше на същото място, както когато чакаше баща си, който с коронния си номер да отменя плановете в последния момент очевидно биеше по самочувствието на Уолтър. Още една причина да ненавижда бившия си, помисли си Лора.

— Ще дойде ли, мамо?

Тя си приближи и седна до него. Погали го по бузата.

— Разбира се, че ще дойде.

Уолтър кимна, успокоен. Едва тогава забеляза как се беше нагласила майка му, та дори и гримирала. Огледа я от глава до пети.

— Маркъс гадже ли ти е?

Лора я досмеша от въпроса, но като забеляза сериозното изражение на Уолтър, запази приличие. Усмихна се леко.

— Маркъс е приятел, работим заедно и имаме много общи неща.

Малкият кимна. Шумът от кола го накара да наостри уши, но щом се увери, че няма да спре пред къщата, отново насочи вниманието си към хола.

— Облякла си си рокля.

— Харесва ли ти?

— Да. — Уолтър обмисли няколко секунди следващите си думи. — Татко има гаджета. Маркъс би могъл да ти е гадже. Грейс също има гадже, но е тайна, леля Диди не знае.

— За момента мама си няма гадже. Ако това стане, ще ти кажа, става ли?

Уолтър направи жест на одобрение.

Точно тогава Диди дойде. Уолтър скочи от фотьойла и без да пуска нещата си, изтича към вратата. Изненада леля си точно преди да натисне звънеца.

— Как е моят любим племенник?

Диди притисна Уолтър в силна прегръдка.

— Мислех, че няма да дойдеш. А братовчедките ми?

— Вкъщи са, чакат те. Имах да свърша някои неща, затова се забавих.

Диди надникна над рамото на Уолтър, докато още го прегръщаше. Като видя как беше облечена Лора, изрисува с устни едно уау, което по-голямата ѝ сестра схвана отлично.

— Джесика Рабит иска да ѝ върнеш роклята — каза.

Лора направи физиономия.

— Коя е Джесика Рабит? — полюбопитства Уолтър.

— Никоя — отвърна Лора. — Леля ти е много умна.

— Да, такава е — каза малкият, напълно чужд на намеците, които си размениха сестрите.

— Добре, Уолт, няма да е зле да тръгваме. Мишел не спря да пита за теб през целия ден.

— Чао, мамо. — Уолтър не можеше да престане да се усмихва. Отиде при Лора и тя се наведе, за да го целуне.

Диди използва, че детето не можеше да я види, за да посочи роклята на сестра си и я одобри с вдигнат палец.

— Поздрави момичетата от мен — каза Лора. — Да си прекарате добре.

— Ти също — каза Диди на излизане от вратата.

Лора ги изпрати до градината. Остана там малко повече от минута, след като колата се беше изгубила по улица „Ембърс“.

Като влезе вътре, отиде да провери дали се е опекло месото. Беше се спряла на телешки ребра с цвекло и ряпа, които почти не се нуждаеха от приготовления. Единственото неудобство беше, че изискваха три часа печене, но бяха почти готови.

Маркъс беше точен. Връчи ѝ бутилка вино, което беше настоял да донесе, и ѝ направи комплимент за роклята. Той самият беше облечен елегантно, с официален панталон, ленено сако и модерна сива шапка, която Лора не помнеше да е виждала по-рано.

— Ухае великолепно!

— Знаеш, че кухнята не е стихията ми, но си имам някои специалитети. Ела, ще изпием чаша вино, докато се допече месото.

Масата беше сложена, но вместо към нея, се отправиха към канапето в хола и поговориха малко общи приказки — за Уолтър, за болницата. Разговорът някак естествено се насочи към киното, като предварително знаеха, че вкусовете им се припокриват, докато една привидно безобидна реплика на Маркъс измести разговора към тема, която той предпочиташе да избегне — наскоро приключилата му връзка с Кармен. На директния въпрос на Лора, той обясни, че сега, когато не бил с нея, разполагал с повече време да се наслаждава на малката си зала за прожекции. Знаеше, че трябва да добави още нещо, че свободното време за гледане на филми не беше никакъв критерий за измерване на връзките му. Проблемът беше, че за да обясни в дълбочина защо Кармен не беше идеалната жена за него, се налагаше да опише каква е търсената — жена, която да не мисли само как да се забавлява, да има планове, мечти, да разбира (и да оценява) работата на Маркъс… И разбира се, жената, отговаряща на всичко това, беше седнала до него.

Маркъс се измъкна успешно от предизвикателството да обяснява финала на връзката си с Кармен. Освен това интересът му към Лора беше очевиден от доста време, а тя беше много чувствителна и много интелигентна жена; и да не се спомене „слонът в стаята“^[12], това не го прави невидим. Пък и двамата бяха там, нали? Облечени изискано, пиещи по чаша вино в очакване да стане вечерята. Беше си среща. Маркъс беше очаквал толкова време някакъв положителен знак от нейна страна и когато най-сетне това се случи, не знаеше как точно да действа. И то да беше просто знак! Лора го беше поканила на вечеря у дома си! Тази покана даде началния изстрел, след който Маркъс да се задейства. Стряскащото беше, че той дори не можеше да възпроизведе момента в главата си. Да я доближи и целуне, просто ей така? Да ѝ каже, че от много време мисли за нея? Не знаеше. Умът му се раздвои; пътуваше във влак, където идеите се лашкаха тежко, а навън всичко пробягваше с бясна скорост.

Вечерята беше продължителна. Месото беше великолепно и Маркъс се наслади блажено на мига. Не смяташе да издаде на Лора, че мислеше постоянно за нея, докато поднасяше към устата си резен цвекло.

— Прочетох записките от първия цикъл — каза относно документа, който Лора му беше изпратила по електронната поща.

Преди да дойде, обмисляше да изчака до следващия ден, за да ѝ каже, че го е изчел, но голямата му уста му отне тази възможност. Сега не му оставаше друго, освен да извърви този път…

— Как ти се стори? — развълнува се Лора.

— Прочетох го още вчера, на един дъх — каза Маркъс. Беше невероятно, че да говори за своята сфера на познания му възвръщаше веднага самоувереността. — И ме заинтригува изключително. Сега разбирам малко повече твоята…

— Обсебеност.

Маркъс се засмя.

— Щях да кажа твоята отдаденост и ентусиазъм, но не е лъжа, че случаят те е обсебил. Първо нека кажа, че споделям идеята за правилния начин на представяне — през призмата на пациента. Истинска шестица от тотото! Всеки цикъл е бил действителен за Тед; циклите са заменили първите му месеци в болницата и се оказва много полезно да видим всичко това от негова перспектива. Даже смея да твърдя, че точно това ме наведе на една интересна подробност.

Лора ококори очи.

— Каква подробност? Чакай, чакай… Помогни ми да отнеса тези работи в кухнята, да направим кафе и ще ми разкажеш. Познавам се и знам, че няма да мога да се спра.

Маркъс се боеше именно от това.

— Чудесна идея.

Мълчаливо направиха два тура до кухнята, разминавайки се на средата като в светски ритуал на взаимно доверие. Маркъс си представи как го прави всеки ден и потръпна; беше толкова глупаво. Когато кафето стана, се върнаха в хола.

— Съгласен съм с теб, че първият цикъл е перфектен — каза Маркъс, — Уендъл символизира всичко, което Тед презира в себе си, и да се откачи от него като го убие, изглежда, повече от логично. Сега, когато видяхме стикера в къщата на Блейн, е съвсем нормално предположението, че всички брънки в този цикъл имат реална основа.

— Истина е — съгласи се Лора.

— Позволи ми да ги прегледаме още веднъж и да видим дали оценяваме едни и същи моменти, през които той се е отклонявал от действителността, защото оттам може да изникне много любопитен въпрос за анализиране.

Лора слушаше внимателно, преплела пръсти около чашата с кафе.

— Да започнем със самоубийство само по себе си — захвана Маркъс, — прекъснато от младия Линч и съблазнителното му предложение. Тук е просто — Тед е искал да си отнеме живота в даден момент поради неясни за нас мотиви и когато е бил на път да го стори, нещо или някой го е прекъснал. Може би е бил самият Линч, макар и по абсолютно различен повод от този, който Тед си спомня.

— Не мисля, че е бил Линч, но съм съгласна, че Тед е стигнал до момент, в който се е опитал да си отнеме живота.

— Следващото събитие е убийството на Блейн. Тед е отишъл в дома му, стоял е скрит в гардероба и е видял стикера. Естествено не е отишъл, за да го убие, но със сигурност е бил там, защото видяхме онзи стикер със собствените си очи. Това е парченцето от пъзела, което не пасва.

— Мислила съм вече в тази посока и считам, че трябва да отречем възможността Тед да е виждал този стикер преди, по времето когато къщата е принадлежала на предишните ѝ собственици например. Защото ако беше така, откъде е можел да знае, че Блейн ще заживее там по-късно. Няма смисъл.

— Добре обмислено. Би било невъзможно да свърже стикера с новините за Блейн във вестниците. Следователно можем да заключим, че Тед е бил в онази къща наскоро, скрит в гардероба. Оттогава реалността се разцепва в неизвестна посока. Отхвърляш ли вероятността да е искал да го убие?

— Не отхвърлям никаква възможност. Но стореното на Линч с лампата е различно, то не е било планирано.

— Права си. Да продължим — следващият епизод е свързан с посещението при адвокат Робишо, приятеля от детството. Ти си говорила с него, нали?

— Да. Но не ми каза много повече от вече записаното. Тед е отишъл да го види, за да изготви едно завещание; казал му е, че иска адвокатът да е извън обичайния му кръг, което предвид обстоятелствата е напълно оправдано.

— Във всеки случай тази вечер на герои от миналото в дома на Робишо, съучениците, с които не се е виждал отдавна, показват какви чувства храни към онези години, угризенията от поведението му спрямо някои от тях. Отличен ход да поровиш в миналото му, и в шаха по-специално, за да го върнеш обратно към реалността.

— Благодаря. Шахът присъстваше навсякъде, във всеки от сънищата му, като въдица, на която се хваща всеки път. Щеше ми се да го бях забелязала по-рано.

— Обстоятелствата нямаше да се променят много. Вероятно нямаше и да свърши работа.

— Възможно е.

— Следвайки хронологията, стигаме до посещението в кабинета на Линч — отбеляза Маркъс — и дотук именно исках да стигна. Ключът е в това да се установи къде преминава линията между реалността и параноята на Тед. Знаем, че е отишъл в кабинета и там е заварил онази секретарка, Нина. Сега тя на свой ред казва, че в онзи ден е закъсняла… нали така?

— Точно така.

— Ами ако лъже? Ами ако както в останалите епизоди от първия цикъл тази първа част също се е случила действително?

Лора се замисли за момент.

— Мислиш ли, че полицията го е установила? — настоя Маркъс.

Лора кимна отрицателно. Детективът, натоварен с краткото разследване, млад мъж на име Карл Броутър, с когото Лора се беше срещнала на два пъти, откакто Тед беше постъпил в „Лавендер“, изглежда, се беше съсредоточил в авторството на стореното. Нямаше и капка съмнение, че Тед е пребил Линч почти до смърт. Полицията го е сварила на местопрестъплението с окървавената лампа, следите му били навсякъде. За какво да се фокусира дали секретарката му лъже, или не за някакъв незначителен детайл?

— Това, което се опитвам да кажа — продължи Маркъс, — е, че ако всеки епизод от първия цикъл съдържа доза истина, каквото и основание ни дава стикерът, е възможно Тед да е видял Нина през онзи ден. Защото ако не е било така, за какво да я замесва? Няма никаква връзка или поне недостатъчно разпознаваема. Различно е от случката с приятелите от детството в къщата на Робишо.

Лора никога не беше обръщала такова внимание на срещата на Тед с Нина, а само на последвалия разговор с Линч и сега го отчиташе като грешка. Маркъс беше напълно прав. Защо да намесва секретарката, ако в онзи ден е отишла по-късно на работа? С каква цел? Спомни се нещо, което обичаше да казва баща ѝ, ревностен читател на полицейски романи — когато срещнеш детайл без основателна причина да бъде на дадено място, концентрирай се върху него, защото най-вероятно той ще бъде от съществена важност. И присъствието на Нина, изглежда, беше подобен детайл.

— Според версията на самия Тед — допълни Маркъс — той я пуска да си тръгне, когато започват да разговарят с Линч, а Линч я моли да не се обажда на полицията. Защо да не приемем, че в този момент делириумът на Тед се е проявил?

Развълнувана, Лора започна да усеща неспокойствието на човек, прозрял разобличителна истина. Думите на Маркъс пасваха идеално. Скочи, сякаш изтласкана от пружина.

— Какво има?

— Изчакай ме за секунда, моля.

Върна се след минута с жълта папка.

— Това е копие от полицейския доклад — обясни Лора. — Казах на Броутър, че може да е от значение за лечението, и той ми го даде.

— Малко неразумно от негова страна.

— Човек става много убедителен, ако случаят го изисква — каза тя, отмятайки леко косата си, преди да седне. Отвори папката. — Адресът на Нина трябва да е някъде тук заедно с показанията ѝ.

Маркъс я огледа безсрамно, като се възползва от вглъбеността ѝ в страниците на доклада. Лора се спря на едни снимки от кабинета на Линч — изображения в общ план, близък план на проснатото тяло, други от бронзовата лампа, с която е бил удрян адвокатът, на раната на главата му, на ударите по лицето… Бяха фотокопия, затова качеството беше ужасно. Едно привлече вниманието на Лора и тя го загледа по-продължително. Маркъс се наведе, но не забеляза нищо кой знае колко впечатляващо. Беше от приемната, където се намираше бюрото на Нина.

— Там — каза Лора, сочейки един от ъглите на бюрото.

Там стоеше картонена кутия от „Дънкин Донътс“.

— Това са поничките, които Нина е донесла онзи ден — каза Лора, — дори е предложила на Тед.

— Разбира се! Друг детайл, който е трябвало да ни наведе на размисъл. Това доказва, че Нина е била с Тед. И сигурно е била там, когато Линч е пристигнал.

Лора отново се изправи, видимо нетърпелива.

— Не мога да повярвам. Как е възможно да не е казала нищо!

— Така е, но само ако нещата са се случили, както предполагаме. Когато тя си е тръгнала, Тед все още не е ударил Линч; ставало е дума за личен въпрос между приятели.

— Но е имал оръжие!

— Ако Линч я е помолил да не предупреждава полицията, вероятно тя е следвала инструкциите му. А на следващия ден, когато полицията я е уведомила, че шефът ѝ е изпаднал в кома и че са задържали човека, който го е удрял, може би се е убедила, че не е имало никакъв смисъл да признава, че и тя е била там. Какво е казала в показанията си?

— Че е поискала свободен ден по лични причини. Съмнявам се, че Броутър е проверил твърдението, — Лора се разтърси из страниците. — Ето го, точните ѝ думи са, че е имала час при очен лекар. Имам телефона и адреса ѝ. Утре ще я посетя рано, преди да отида в болницата.

— Искаш ли да дойда с теб?

— Няма нужда — Лора седна, сега съвсем близо до Маркъс. — Представяш ли си какво може да означава това? Ако Нина е успяла да чуе част от разговора… от истинския разговор, тогава може и да научим защо Тед е удрял Линч до такава степен. Ти си гений, Маркъс!

Лора докосна с ръце бузите на Маркъс, неспособна да прикрие еуфорията си. За момент беше сигурен, че тя ще го целуне. И дори да не беше целувка, породена от страст, а от емоцията, свързана с това откритие, за него беше без значение. Въпреки това след кратко, но дълбокомислено взиране очи в очи, тя пусна лицето му и се отдръпна. Маркъс го прочете в очите ѝ; Лора имаше своите моменти на несигурност. Той беше този, който трябваше да поеме инициативата.

Но не я пое.

Остатъкът от вечерта премина горе-долу по същия начин. Говориха за казуса и как би могло да протече посещението у Нина на следващия ден. Маркъс продължи да се сражава с вътрешния си глас, който му казваше, че времето изтича и трябва да направи нещо, че ще пропусне възможността и всеки следващ път ще става все по-трудно да извади на показ чувствата си. Дори самата Лора изглеждаше объркана, на няколко пъти настъпиха неудобни паузи, плахи погледи на неразбиране и сякаш нищо не вдъхваше достатъчен кураж на Маркъс, за да се хвърли в нищото. Най-смущаващото беше, че не се бе държал така от ранните си младежки години; знаеше как да говори с една жена, толкова пъти го беше правил. С Кармен беше елементарно — видя я сама на масата в една сладкарница, просто я доближи и я попита дали може да сподели масата с нея и за по-малко от минута вече си говореха като двама стари познати. С Лора беше различно. Извиненията вече бяха изчерпани. Беше ги използвал до едно и сега му оставаха само притеснението и объркването.

Най-накрая тя му каза, че се чувства малко уморена, че на другия ден искала да посети Нина съвсем рано, за да я хване у тях. Маркъс също каза, че се чувства леко уморен; помоли я да му звънне на другия ден, за да разбере как е минала срещата със секретарката на Линч, и тя му обеща да го направи. Вървяха мълчаливо до външния портал. Преминаха едновременно пред огледалото на антрето и Маркъс успя да долови беглото отражение на двамата, издокарани като за специален повод, и се почувства глупаво. Негова беше отговорността да превърне вечерта в незабравима, а не го направи. Тръгваше си, като оставяше да му се изплъзне идеалната възможност. Спря се до закачалката, откачи новата си шапка, която беше купил, за да я впечатли, и си я сложи с особена лежерност, сякаш размишляваше по въпрос от изключително естество (което всъщност и правеше). Оставаше му последна възможност.

— Прекарах много добре — отсече Маркъс.

Не помръдваше. Лора го изчака възможно най-дълго. Накрая се приближи, сложи ръка на рамото му и го целуна по бузата.

— Аз също прекарах много добре. Утре ще ти звънна.

Маркъс прекоси градината в полумрака, обръщайки се на два пъти, за да помаха на Лора, преглъщайки угризенията и упреквайки се на всяка крачка до колата. От нея остана само един силует, на чието невидимо лице се появяваше гримаса на разочарование.