Федерико Аксат
Последен изход (40)

17

В хола на Лора беше просто хаос — не беше преувеличила. Маркъс се изуми от разстланите доклади по килима, изрезките от вестници и за капак полуизпитата чаша кафе. Тя се усмихваше развеселена.

— Казах ти… Уолтър е при баща си. И когато Уолтър отива при баща си… — загреба с ръце, сякаш искаше да обхване хола.

— Но защо на пода?

Тя се засмя.

— Привички от детството. Със сестра ми деляхме една стая, имахме само едно бюро и тя го беше узурпирала, за да учи, а аз го правех на пода. Харесваше ми. В университета правех същото.

Лора събра купчина документи и ги сложи на масата.

— Този случай те е приковал.

— Искаш ли кафе?

— Да.

Минути след това пиеха кафето си на масата в хола. Лора изглеждаше умислена.

— Лора, обясни ми как така пациентът е предначертал убийството на Блейн, това остана най-неясно в историята.

— Докато не видях стикера в дома на Блейн, бях напълно сигурна, че убийството няма никаква връзка с действителността — поясни Лора. Разтърси се из папките, които беше натрупала на масата. — Забележѝ са̀мо множеството вестникарски изрезки за случая и всички те с дата преди постъпването на Тед в клиниката. Беше напълно в реда на нещата да предположа, че умът му е попил отзвука от нашумял казус.

— Но как го е вклинил в параноята си?

— Вярваше, че е част от организация на самоубийци, която го е вербувала. Целта била да смекчават болката на близките, като симулирали убийства. Всеки от самоубийците тръгвал да очисти следващия… Цената на приобщаването към тази верига била да се отмъсти за нечия несправедлива смърт — един вид да станеш отмъстител.

Маркъс сбърчи нос.

— Сложно и вдъхновяващо едновременно.

— Без съмнение. Има три характерни елемента, които свързват първия цикъл с това, което наистина се е случило. Първият е самоубийството. Сигурна съм, че Тед е имал намерение да си отнеме живота в някакъв момент — дори вероятно се е и опитал. От друга страна, имаме болката на семейството. Толкова пъти е наблягал на това и то свидетелства колко го е боляло да си представи последствията от отнемането на живота си. И третият аспект, най-объркващият, е посещението в къщата на Блейн. Не се връзва.

— Това започнах да ти казвам. Ако този мъж от въпросната организация… Как се казва?

— Линч.

— Ако Линч само му е предложил да симулира самоубийството, всичко би добило повече смисъл. Но защо да го моли да убива някой друг?

— Не знам. И сега, като знаем, че Тед в действителност е бил в къщата на Блейн, и вероятно скрит, така както помни в първия цикъл, не знам какво да мисля. Очевидно е отишъл там по някаква причина.

— По думите ти съдя, че циклите по своята същност са променени реални събития, предшестващи хоспитализацията му.

— Точно така. Всяка от случките има своята реална основа. Сега знаем, че дори посещението в къщата на Блейн също има такава.

— А ако Тед в действителност е искал да убие Блейн като акт на отмъщение? А ако го е причакал в къщата му буквално, както ти е разказал, но накрая не е могъл да го убие?

Лора се замисли. Изпи последната глътка кафе.

— Няма особена логика. Ще промени всичко. — Лора потърка носа си. — Мисля, че всичко дотук ми беше сравнително ясно — досега.

— Може би придаваме твърде голямо значение на стикера. Тед го е видял някога си, вероятно преди много време и детайлът му се запечатал в ума. Знаем ли нещо за предишните собственици на къщата?

— Де да бях се сетила да питам брокера — съжали Лора. — Бих могла да му звънна и да го попитам, но се съмнявам да прояви горещо желание да ни съдейства след малкото ни театро. Но имам чувството, че отговорът е някъде под носа ни.

Маркъс замълча. Лора се взираше в тавана, сякаш там се криеше отговорът.

— Подготвям документ с всички подробности, които Тед ми е разказвал на сеансите. На срещите ни насочвах въпросите в различна посока всеки път, така че да се получи като кръстословица. Вече съм готова с първия цикъл. Ще ти бъде ли интересно да го прочетеш?

— Разбира се. Може би имаш нужда само от един свеж поглед.

Очите на Лора заискриха с особен блясък.

— Какво? — попита той.

Лора продължи да го наблюдава по същия енигматичен начин.

— Каквооо? — попита отново. — Да нямам парченце от поничка на устата?

Обра с пръст контурите на устните си.

— Не, глупчо. — Лора дръпна нежно пръста му. — Много ми помагат разговорите с теб, това е.

— Радвам се.

Той скъси леко дистанцията. Ситуацията не стана повод за неудобства. Понижи малко тона на гласа си.

— Да го оставим да отлежи до утре, може би ще го видим с повече яснота. Може би е по-елементарно, отколкото изглежда — Тед е разбрал, че жена му върти любов с онзи тип, и му е паднало пердето. Как е той?

— Линч все още е в кома. Прогнозите съвсем не са обнадеждаващи.

— Тед знае ли?

— Не. Все още вярва, че Уендъл го е извършил.

— Уендъл — Маркъс се усмихна, — даже е забавно.

— Не се смей — пресече го уж сърдито тя. — Наистина ме притеснява как ще реагира, когато го научи. Последната неотворена врата. И най-опасната.

— Мислиш да го преместиш пак в твоето отделение?

— За момента не. Докато продължава да се подобрява, не искам да го връщам назад. Освен това, изглежда, си е паснал с някои от пациентите, сред които и Доусън.

Маркъс пое въздух и направи физиономия.

— Страшен другар.

— Маркъс?

— Да?

— Радвам се, че дойде, наистина.

Лора сложи ръката си върху неговата. Маркъс я погледна, без да знае как да реагира.

Ако изобщо беше възникнал благодатен миг, за да се наклони повече и да я целуне, то той остана съвсем на заден план, прекъснат от неуместното позвъняване на телефона. Лора побърза да се обади и когато се върна, лицето ѝ беше приело съвсем друг вид. Разговорът с бившия веднага вкисваше настроението ѝ и Маркъс го знаеше. Дори не беше нужно да споменава, че е говорила с него.

— Уолтър ще се върне само след миг… — каза с досада, поклащайки глава.

Маркъс стана. Прие го като покана да се оттегли. Лора говореше по-скоро на себе си, отколкото на него.

— Нали се води негов баща, а не мога да го накарам да прекара със сина си един скапан пълен ден. Почти се налага да го умолявам. Днес щеше да го води на тренировка и после трябваше да прекарат следобеда в парка с братовчедите му. А сега ми звъни и ми сервира, че тъкмо му изникнал работен ангажимент. В неделя!

— Успокой се, Лора.

— Просто не разбирам. Наистина не разбирам. За един ден е. Какво може да е по-важно от сина му?

Маркъс беше на косъм да предложи да остане и да измисли някаква програма на малкия Уолтър, но си каза, че така ще насили късмета си. Опита се да успокои Лора, да я разсее с общи приказки, дори да я насочи към случая, но нищо не постигна.

— Понякога мисля, че го прави нарочно. Знае, че като показва незаинтересованост към Уолтър, ме вади от равновесие. Отлично го знае. Сякаш му се услажда, като ми звъни, за да ми съобщи как му се е появило нещо непредвидено… Кучият му син.