Федерико Аксат
Последен изход (34)

11

Майк го чакаше на пейката под бора. Този път не четеше, нито пушеше; проследи Тед с поглед, докато седна до него.

— Проблеми с Лестър, а? Ако те подразни отново…

— Умея да се пазя сам — прекъсна го Тед. — И аз си пазя някои скрити козове в ръкава.

— Да, и това ми казаха.

Баскетболното игрище беше безлюдно. Под следобедното слънце ескизите върху платното в синьо приличаха на локви вода. Майк посочи към един ринг, където възтежичък пациент обикаляше около стоманен пилон.

— Това там е Еспозито. Той също ги е видял.

За миг Тед нямаше ни най-малка идея за какво говореше другарят му по стая. Огледа се във всички посоки, мислейки, че се отнася до някого специално. Кои тях?

— Животните — каза Майк тържествено, с очи, отправени към Еспозито, който продължаваше да се върти около стълба, сега на пълни обороти. Изражението му пресъздаваше едно към едно това на Тимъти Робишо, начело на онази свръхзвукова въртележка.

— Кое животно си видял? — попита Майк.

— Казах ти вече — един опосум. Но сигурно е било насън, метнах се на леглото и за момент затворих очи, и…

— И двамата знаем, че не е било сън, Тед. Сигурен ли си, че става дума за опосум?

— Или много подобно на него. Ти видя ли го?

— Опосума — не. Виждал съм плъх и омар. Нашият приятел Еспозито, както се върти като пумпал, е виждал, ама от големите — хиена и рис. Едни типове тук преди бяха видели и повече от тях, но никой — опосум.

Майк все още зяпаше баскетболното игрище, като че решаваше непосилна задача.

— Майк, ти си наясно, че тези животни не съществуват, нали?

— Не ме гледай така. Знам, че животните са тук. — Докосна си главата. — Но това не означава, че не съществуват.

Тед цъкна с език. Понечи да стане и да си тръгне, но Майк опря леко ръка на коляното му.

— Почакай.

— Искам да забравя за този скапан опосум, Майк, честно. Имам нужда да подредя мислите си. Вчера говорих с доктор Хил и всичко става все по-объркано. Последното, което ми е нужно, е да вкарвам още объркване.

— Разбирам. Нека ти кажа нещо. Доктор Макмилс е генерален директор на болницата, а тя следи случая ми от началото му. Няколко години след като постъпих, ѝ разказах за животните. Тя се засмя и от време на време ги обсъждахме, но никога не ме пита настоятелно. Фантастична жена, която е лекувала много пациенти, преди да се издигне до директорка и съм сигурен в едно — тя знае, че животните са истински. Аз от две-три години не съм ги виждал.

— Кога точно започна да ги виждаш…? Когато ги…

— Когато убих…? Да.

А ти, Тед, кого уби? Уендъл? Блейн? Или и двамата?

— Омарът започна да ми се явява почти непрекъснато — поясни Майк. — Беше много по-голям от нормалните и по-настъпателен, защото ме предизвикваше в непосредствена близост. Имах особеното усещане, че можеше да ми скочи изневиделица и да ме напъха в устата си — дори самата мисъл ме отвращаваше. В началото не обърнах внимание, но много след това се усетих, че омарът се появяваше всеки път когато тръгвах да се отклонявам от моя път. Беше някак като… пазител. Плъхът от своя страна също, но беше по-страховит.

Тръпки полазиха Тед. Той също се страхуваше от опосума.

— Погледни към баскетболното игрище — продължи Майк, — има две идеално обособени половини, разделени от една средна линия. Същото важи за реалния свят и за откачения, Тед. Или си в час, или не си, няма средно положение. Играеш или с единия, или с другия отбор, бидейки затворен тук, и ако имаш късмет, ако лекарствата подействат и докторите определят диагнозата и лечението ти, може би ще имаш късмета да преминеш от редиците на единия отбор в тези на другия или поне за кратко. Но не можеш да играеш и за двата тима, схващаш ли?

— Не вярвам, че това е лудостта.

— Ами повярвай, понеже е така. Това е като друго измерение, ако искаш да го погледнеш от този ъгъл. Свят със собствени правила. Като сънищата. Да не кажеш, че ти не сънуваш?

— Ти смяташ, че животните са част от този друг свят.

— Не точно. Виждаш ли кръга в средата на баскетболното игрище? Той е междинна зона, затова ми харесва аналогията — не ми хрумва в момента. Много пъти сядам тук и размишлявам върху това. Този кръг е вратата, която свързва двата свята — в нея не е предвидено да стоиш, защото както ти казах, не можеш да играеш за двата тима едновременно. И въпреки това определени хора като теб, мен или Еспозито остават повече от нормалното там, на вратата и това в заключение не е добре. — Майк направи пауза и с фаталистичен тон добави: — Кръгът е опасен, защото там съжителстват двата свята.

Еспозито беше престанал да се върти около стълба и сега се лашкаше от единия до другия край, наслаждавайки се на ефекта от световъртежа. С разперени ръце, с лице, обърнато към небето, планираше като тежък самолет.

— Животните са натоварени да ни отдалечават от кръга, Тед — каза Майк и за пореден път звучеше като най-здравомислещия мъж на света.

— Защо само определени?

— Не знам.

— Майк, не искам да го приемаш навътре, но твърдиш за прословутия кръг, че е опасен, да приемем, че е истина — какво обаче може да е по-лошо от тоталното полудяване?

— Позволи ми да те питам нещо, Тед. Кога видя опосума?

— Няколко пъти.

— Посочи ми един.

— Стана в един сън. Стоях в хола у нас и нещо привлече вниманието ми в градината, беше нощ. Погледнах през прозореца и жена ми беше навън по бански и неподвижна, заела невъзможна поза. За капак ѝ липсваше един крак. Опосумът беше на масата, която държим под покрития вход и отхапваше от крака на жена ми.

Тед потръпна при спомена за онази сцена.

— Доста странен сън — призна Майк. — Виждал ли си жена ти оттогава?

— В каква връзка ми задаваш този въпрос?

— Може би не е най-удачният.

Тед загуби спокойствие и стисна Майк за ръката.

— Защо ме попита дали съм я виждал след това? Знаеш ли нещо?

Майк не изгуби самообладание. Изчака Тед да пусне ръката му и после подхвана с кротък тон:

— Виж, не че съм много вещ по темата, нищо подобно. Каквото знам, е следствие от моя опит и от това, което установих, откакто съм тук. Преди да вкарат Еспозито, имаше друг — Ричи се казваше. Напусна ни преди пет години. — Майк повдигна глава, сочейки небето. — Именно той ми разкри за първи път за животните и за кръга, само че не с този пример. Аз не се вързах на нито една дума, както и ти сега подхождаш към мен, но после помислих за омара, за който по незнаен начин почти бях забравил, и много от нещата придобиха смисъл. Знаеш ли, когато стана цялата история с приятеля ми… — физиономията на Майк посърна в миг, — когато… извърших, каквото извърших, всичко беше много объркано в главата ми, дори ми трябваха няколко месеца, за да успея да отсея кое е било реално и кое не. Доказателствата бяха налице, но аз отказвах да ги приема. Едно от тях сочеше, че съм убил домашната прислужница на приятеля си, една очарователна жена на име Росалия, която познавах открай време, тя имаше малко дете. Къса ми се душата всеки път, щом се сетя за нея. Полицията намери тялото ѝ в стаята и разбра, че отговаряше на почерка ми на убиец. Убедих се, че е точно така. Пасваше идеално. Въпреки това един ден си спомних нещо от онези дни, спомен, който бях погребал надълбоко и който изплува от нищото. Седях под покрития вход на къщата си, пийвайки си сам бира, когато проклетият омар изникна от нищото и се хвърли на едно от колената ми. Едва не умрях от страх. Пернах го с ръка и го разкарах от себе си, а той се приземи близо до вратата. Тогава влезе в къщата, придвижвайки се бавно, и аз знаех, че трябваше да го последвам. Представяш ли си? Там бях аз, следвайки един омар вътре в къщата ми, защото бях сигурен, че гадината искаше да ми покаже нещо. — Майк се засмя и поклати глава. — И стигнахме до една необитаема стая, където той се спря. Като си спомних всичко това, помислих, че е било епизод от сън, както се е случило и на теб. Вратата на стаята не беше в обичайния си вид, имаше пролука и аз, разбира се, се наврях да погледна. И тогава видях нещо ужасяващо — едно момче, което познавах, намушкваше с нож Розалия с необуздана ярост. Не можех да се удържа да не гледам по същия начин, както протичат нещата насън, където времето се точи ли точи.

Майк се спря. Беше невъзможно това да е някакъв етюд.

— Жената я намушкаха — завърши Тед.

Майк потвърди с кимане.

— Спомените ми от онези дни никога не са били избистрени и няма да отрека, че има реална възможност аз да съм я убил… Но нещо ми казва, че не съм. Не нея.

— Искаш да кажеш, че станалото с омара у вас…

Фразата увисна във въздуха. Отново се сети за Холи, за това как стоеше неподвижно в градината с отхапан крак.

— Преди малко ме попита кое може да е по-лошо от загубата на разсъдъка — каза Майк — и ето ти отговора. Когато изгубиш ума си, всичко е тук, в главата ти… Но когато си в кръга, където двата свята съжителстват…

Тед се замисли за миг.

— Искаш да кажеш, че ако сънувам, че на жена ми ѝ липсва един крак, тогава на нея, като на магия…

— Казано така, знам, че звучи глупаво. Но те съветвам, видиш ли пак опосума, отдалечи се от него. Както ти казах и по-рано, животните се зареждат от кръга, от границата между двата свята.

Запазиха тишина за известно време. В някакъв момент Еспозито си беше тръгнал и Лестър, Лоло, Скеч, заедно с още няколко души бяха заели местата си.

— Още като те видях, знаех, че и ти ги виждаш — каза Майк по-скоро на себе си, отколкото на Тед. — Беше някак особено.