Федерико Аксат
Последен изход (33)

10

Тед грабна подноса за обяд с риба филе в грахов сос и избра най-отдалечената маса. Столовата на отделение „C“ не беше особено голяма и в никакъв случай не намери спокойствието, което търсеше. От съседната маса четирима пациенти го следяха с интерес и се опитаха да завържат разговор, който, изглежда, щеше да е приятелски. Той им каза, че няма желание да говори, и те го приеха. В действителност имаше нужда да помисли. Даваше си сметка, че беше приел престоя си в „Лавендер“ с привидна лекота и това малко го смущаваше, сякаш дълбоко в себе си беше наясно, че наистина се е нуждаел да бъде затворен. Но на практика не беше ли така? Умът му беше пъзел без сглобяване; беше опитал да си отнеме живота заради несъществуващ тумор… Дори възникваше вероятността да е убил двама души! Това ли беше причината да го затворят в отделение „C“? Нима беше убиец като Доусън? Твърде много въпроси, за да не отстъпи пред идеята да приеме затварянето си. Даже не му достигаха сили, за да поиска среща с Холи или с момичетата. Липсваха му, то се знае, най-вече Синди и Надин; мисълта за тях болеше най-много от всичко. Но какво да им каже? Какво да обясни на Холи? Ако не е имал тумор в главата, каква беше причината за поведението му?

Нахрани се мълчаливо, потънал в мислите си, с отнесен поглед, насочен към един от прозорците. Отново някой му каза нещо от масата в съседство, но той не му отвърна. Инцидентът в стаята го беше разстроил силно. Кога щеше да се свърши? Беше видял опосума вътре в кашона, без да го губи от поглед, докато Майк не започна да следи кутията на свой ред, но тогава вече го нямаше. Точно както се беше случило в къщата на Робишо, когато животното се беше скрило в гумата. Всеки път, когато видеше противното животно, вярваше, че е реално, за да се увери обаче по-късно, че просто го е сънувал или по-лошо — измислил. Какво се очакваше да си мисли сега? Опули очи. Сънуваше ли? Фокусира се върху пластмасовия нож, с който се хранеше, изгледа го концентриран като някой учен, всеки детайл, заоблената дръжка, назъбеното острие… Опря го в подноса и натисна силно. Ножът се огъна и се прекърши с тъп звук. Две-три подхилквания дойдоха от съседната маса. Тед изследва двете части на счупения нож, размърда ги с пръст… Докосваше ли реално тези пластмасови парчета?

Въздъхна. Погледна с примирение остатъците от филето, после и счупения нож.

Тъкмо ставаше, когато Лестър цъфна от нищото и се настани до него. Не изглеждаше толкова гневен както предишните пъти.

— Открих, че нямаш нищо общо с изчезването на телефона ми — каза помирително. — Намерих го.

— Пука ми на шапката.

Лестър имаше очи на Голам^[10], ококорени и лукави, и колкото повече се взираше в тях, толкова по-дълбоки изглеждаха. А ако забиеше парче от ножа в едно от тези гигантски очи?

— Чух те снощи да разговаряш с Доусън — продължи Лестър, — разпитваше го за шахматния комплект.

Тед тъкмо се надигаше от стола си. Отново седна и кимна утвърдително.

— Чух те от стаята си — повтори дребосъкът. — Питаше го кога са донесли шахматния комплект. И той ти каза, че е било преди шест месеца.

Точно така, това му беше казал и Кармайкъл. Възможно ли беше да го е излъгал?

— Това вярно ли е?

Лестър погали брадичката си. Правеше сметки наум.

— Да, вярно е. Но аз знам кой го донесе.

— Кой?

— Ами всъщност…

— Кой?

Тед сграбчи Лестър за яката на ризата и го задърпа към себе си. Някои пациенти се обърнаха. От една от масите се показа и главата на Робърт Скот, завеждащия персонала, който ги загледа, докато Тед не му направи знак, че разговорът е приятелски.

— Кой, Лестър? — попита пак Тед.

Човечецът навярно долови нещо в очите на Тед, защото нямаше и помен от изразената чувствителност от предния ден.

— Доктор Хил беше. Тя и тъмнокожият санитар се появиха един ден и я връчиха на Скот. Аз ги видях.

Тед го изгледа продължително.

— Не ти вярвам. Къде беше ти тогава?

— В коридора. Там си я предадоха, пред очите на всички. Добре де, не на всички, понеже бях само аз, но дори не ме забелязаха. Доктор Хил не се задържа много в тази част, а когато го прави, винаги я придружава този санитар, Роджър май се казваше. Даде кутията с шаха на Скот, само дето от началото не знаех, че това е кутия с шах; проследих го до общата зала и той я постави на рафта с другите игри.

— И това беше преди шест месеца?

Лестър пламенно потвърди с кимане и добави:

— Аз също го заподозрях.

— Кое?

— Чух останалото, което каза на Доусън снощи. Попита го как е възможно да са знаели шест месеца по-рано, че ще те водят тук.

— Това не ти влиза в работата.

— Как? Те знаят много неща. Имат микроскопични камери и микрофони.

Тед отрече с глава. Нямаше никакъв смисъл да продължава да говори с този лунатик. За втори път се засили да стане, но този път Лестър го стисна за ръката. Тед можеше да се отскубне лесно от сграбчилата го ръка, но като видя лицето на Лестър, сгърчено от отчаяние, му позволи да сподели:

— Мислиш ли, че са поставили микрофони в шахматните фигури?

— Не, Лестър, няма никакви микрофони в шахматните фигури.

Лицето на Лестър се изкриви и доби израз на недоумение и ужас.

— А ти откъде си толкова сигурен?

Нямаше смисъл да продължава да говори.