Федерико Аксат
Последен изход (30)

7

Лора го очакваше в залата за оценка. Тед, който беше със закопчани ръце, изчака Макманъс да намери точния ключ, за да го пусне да влезе.

— Отключено е — каза един глас отвътре. Тед го разпозна на мига.

Върху лицето на Лора Хил беше изписана топла усмивка. До нея Роджър обаче беше като тотем на строгостта, а очите му, големи и студени, приличаха на две луни.

— Доктор Хил… най-накрая — поздрави Тед.

— Можеш да продължаваш да ми казваш Лора.

— Лора, естествено. Благодаря за нощта, прекарана в „Хилтън“, много щедро от твоя страна.

Беше отведен от санитаря до масата, зад която седеше лекарката, но преди да седне, показа веригата, която държеше китките му вързани.

— Седни, Тед, моля те — каза Лора. Не каза нищо за белезниците.

Той проучи залата, в която в действителност нямаше много за гледане — депресиращи зеленикави плочки по стените, ламинираната маса, на която седяха, шест високи флуоресцентни лампи, които изтриваха всички сенки, и един прозорец с тъмно стъкло, вероятно прикриващ видеокамера. Именно в отразеното стъкло Тед видя Макманъс да прави знак с глава и да излиза.

— Как се чувстваш, Тед?

— Не, не, никакво как се чувстваш, Тед. Чувствам се като задник. Искам да знам какво търся тук. И държа да го узная сега.

Лора сведе поглед за кратко, понамести една затворена папка пред себе си и прочисти гърлото си. Вече нямаше следа от усмивката ѝ и изглеждаше истински разстроена. Носеше косата си вързана, както обикновено, бе с правоъгълните си очила и бяла престилка.

— Ще ти обясня начаса, но първо, повярвай ми, че ми е необходимо аз да науча някои неща. Двамата с Роджър само искаме да ти помогнем и…

— Много добре, много добре, спести си го. Какво искаш да ти отговоря?

Лора пое въздух.

— Вчера си казал на Роджър, че сме се канели да те затворим в „Лавендер Мемориал“, че вече си знаел всичко. Какво имаше предвид по-точно?

— Не мисля, че е нужно чак такова обяснение, не намирате ли? Имах предвид това. — Тед показа още веднъж ръцете си в белезници.

— Кой ти го каза?

— Какво значение има кой е бил? Нали е факт.

— Уендъл ли беше?

Тишина.

Тед си припомни разговора, който бяха провели с Уендъл в помещението с инструментите в изоставената фабрика.

Ще те затвори в „Лавендер Мемориал“ с най-лудите от лудите. Има властта да го стори, повярвай ми.

— Достатъчно, Лора, вече е твой ред да говориш.

Лора и Роджър си размениха поглед, който Тед не можа да дешифрира. Лекарката се съгласи и отвори папката пред себе си. Обърна я към него по същия начин, по който и Линч го беше направил в хола на дома му. С тази разлика, че този път нямаше криминално досие, а магнитен резонанс на мозъка. Веднага разпозна снимките, които Кармайкъл му беше показал в кабинета си, името му беше изписано в ъгъла на всяка от тях.

— Познати ли са ти?

— Разбира се. На тях се вижда туморът. — Тед посочи една определена, леко затъмнена част на фона на останалото.

— Ти нямаш тумор, Тед.

Защо ли не те изненадва?

Лекарката се обърна и посочи към затъмненото стъкло. Миг след това вратата на залата за оценка се отвори.

— Здравей, Тед.

Там стоеше Кармайкъл с ръце в джобовете и съкрушения вид на човек, натоварен със съобщаването на лоша новина.

Кармайкъл също е замесен в това.

— Опасявам се, че казаното от доктор Хил е вярно — заяви той, все още застанал на прага.

Приближи се бавно, заобиколи масата и седна. Сега събеседниците му станаха трима.

— Помолих Кармайкъл да дойде в „Лавендер“, за да ти го съобщи лично — уточни Лора.

Мъжът кимна тежко.

— Никога не е имало петно — обясни спокойно Кармайкъл. — Когато дойде първото изследване, ти казах, че мозъкът ти е напълно здрав и болките в главата са от друг произход, че щяхме да го открием заедно, както сме правили с всяка болка през годините. Ти се разстрои и едва като чу, че ще повторим изследването, за да сме сигурни, се успокои. Сметнах, че така ще спечеля малко време, защото в мозъка ти нямаше и следа от тумор, а знаех, че резултатите ще се потвърдят.

Тед ги наблюдаваше, без да трепне.

— Нищо ли не помниш от това? — намеси се Лора.

— Подменили сте резултатите. Как да съм сигурен, че тези снимки са на моята глава?

— Съжалявам — извини се Кармайкъл.

— И какво означават тези болки, всички тези обърквания? — За първи път в Тед се прокрадваха признаци на отчаяние. — Туморът може да е малък или да е разположен в зона, недостъпна за сензора на резонанса. Чел съм по въпроса, не се опитвайте да ме баламосвате.

— Ще продължим да напредваме с лечението, за да ти помогна да…

— Да ми помогнеш! Нищо не разбираш, Лора. Това, че дойдох на последните сеанси, беше цяло чудо. Ако всичко беше станало по план, в този момент щях да съм в кабинета вкъщи с куршум в главата. — Тед се засмя. — Това е смешно. Ако не беше гаднярът Линч, да съм го свършил вече.

Сви пръсти във формата на пистолет и ги допря до слепоочието си. Изимитира шум от изстрел.

Лекарите се спогледаха.

— Какво става? — изгуби търпение Тед. — Престанете да ме третирате като луд!

Скочи сякаш изтласкан от пружина, столът се изтъркаля шумно назад. Никой в залата не се смути. Наблюдаваха го, докато правеше кръгчета.

— Не мога да повярвам — говореше Тед на себе си. Разхождаше се с ръце на корема и поглед, вперен в линолеума на пода.

— В теб ли е подковата? — попита Лора.

Тед замръзна намясто, опипа джоба на панталона си с настървение. Там почувства твърдата форма на подковата. Извади я от джоба, задържа я с пръсти, съзерцавайки я, като че държеше могъщ талисман.

— Помниш, че ми разказваше за нея, нали? — продължи лекарката. — За Милър, учителя ти по шах, за шампионата между Капабланка и Алехин в Буенос Айрес…

В един момент Роджър се беше приближил до Тед и го съпроводи до мястото му. Той, изглежда, не осъзнаваше нищо. Погледът му все още беше втренчен в подковата.

— Намерих я в къщата на Уендъл — каза Тед, възхитен и хипнотизиран от огънатото желязо.

— Тед, погледни ме.

Той повдигна глава.

— Правилата тук са стриктни и метален предмет, предизвикващ контузии като подковата, е напълно в разрез с тях. Но ще разреша да я задържиш. И когато се почувстваш объркан, искам да се концентрираш върху нея, да помислиш за Милър, за партиите шах, разбрахме ли се?

— За хубавите времена — смотолеви той.

— Именно — потвърди удовлетворено Лора. — За хубавите времена.

Не беше останала и следа от изблика на гняв. Тед отново заби поглед в земята, отмести го от подковата, която почиваше в скута му и която все още усещаше на допир.

— Заради Холи ли беше? Тя… имаше връзка с Линч, не беше с Уендъл, оказа се Линч. Видях снимките. Двамата седяха в един ресторант.

— Не мисли за това сега, Тед. Не знам причината, довела те до решението да се разделиш с живота си. Но ще я разберем.

Тед приличаше на наказано дете. Изражението му се промени, като че ли си спомни нещо. Погледна Лора и очите му се изпълниха с истински ужас.

— Холи и момичетата добре ли са?

— Добре са. В къщата на родителите ѝ са, във Флорида.

— Мислеха да се връщат в петък. Кой ден е днес?

Лора не отговори. Затвори папката, която все още беше отворена на масата. Доктор Кармайкъл се извини с думите, че има задачи, които трябва да изпълни, и му каза, че ще го навести пак, да бъде силен, и че е в добри ръце.

Ужасът още не се беше изпарил от погледа на Тед.

— Какви са всички тези спомени, Лора?

— Ще се заемем с тях, макар да се опасявам, че нямам всичките отговори. Не искам да те насилвам отсега. Важно е да осмислиш онова, което ти съобщих току-що. Ще се видим на същото място вдругиден и ще продължим да обсъждаме. Тогава ще бъдем само ти и аз като в старите времена.

Лора съчувствено се усмихна.

— Холи ли ме затвори тук? Не съм глупак, знам, че трябва да е дала съгласието си. Тя знае ли? Знае ли какво се канех да сторя в кабинета?

— Не го знае.

— Така е по-добре.

— Но разбираш, че се налага да останеш няколко дни тук, нали?

— Предполагам, че да.

Не, не го вярвай, но следвай играта ѝ. Всичко се случва в реда, в който Уендъл ти го представи. Той единствен беше откровен с теб… — единствен, който ти предостави доказателства.

— Ще прекараш нощта в стаята с максимална сигурност, но сутринта ще наредя да те настанят в нормална стая, където ще се чувстваш много по-удобно. Макманъс ми сподели, че сте се сработили с Доусън, което е сериозно постижение. Обикновено подбира много внимателно.

— Не знам дали „сдушили“ е точната дума. Поговорихме си в градината. Каза ми за какво е тук и нищо повече.

— За един ден ти е казал повече, отколкото повечето тук са го чували да казва през живота си.

Тед сви рамене. Последното, което го интересуваше, бе да се сдушава с душевноболен убиец.