Федерико Аксат
Последен изход (25)

2

Маркъс Грант, директор на отделение „C“, беше на петдесет и със сериозен потенциал един ден да бъде повишен в генерален директор; затова работеше неуморно ден и нощ. Беше ерген, нямаше деца (и всичко сочеше, че нямаше и да има), точно затова заемането на най-високия пост в „Лавендер Мемориал“, за съжаление, се беше превърнало в едничкото му житейско въжделение. Не се беше отрекъл категорично от възможността да срещне някоя жена, която да си струва и за която да се ожени, само че, защо да се лъже, това все повече и повече се отдалечаваше от него. Имаше дни, в които предпочиташе да се примири, да влее енергията си в ежедневните дейности… но в други усещаше безмерна празнота. Нещо се дънеше; дали той, или може би лош жребий от съдбата; а защо не и комбинация от двете. Беше поддържал продължителни връзки с грешните жени; костваше му доста да скъса с тях, когато проумееше, че нямат бъдеще. За пример бе достатъчна сегашната му връзка с Кармен, една година по-млада от него, разведена и с две деца на по двайсет и няколко години, които учеха в далечен университет. Кармен беше весела и огнена, с бохемски дух. Зрелостта, празното гнездо, къщата с погасена ипотека и невзискателната професия на фризьорка, всичко това плюс някой и друг фактор, я бяха изградили като пълноценна жена, способна да се наслаждава на всеки миг и да експериментира. Но влечението на Маркъс към нея не се простираше по-далече от секса и броени моменти на развлечение. Нямаше я дълбоката връзка; Кармен беше повърхностна, нямаше амбиции, а най-лошото — не разбираше колко важна роля играеше работата в живота на Маркъс. Работиш прекалено, скъпи, трябва да правиш като мен в салона, научила съм се да си разпределям времето и дори ми е в излишък. Маркъс беше минавал през същото и преди — връзка без бъдеще. Още веднъж. Винаги настъпва момент, в който човек просто го разбира. И с Кармен Маркъс го разбираше.

— Може ли да вляза? — попита Лора Хил, подавайки се през вратата.

Маркъс беше погълнат от личните си проблеми и лицето му се озари.

— Каква приятна изненада! Влизай.

Маркъс се изправи и заобиколи бюрото. Възнамеряваше да поздрави Лора с целувка по бузата, но тя се промъкна по такъв начин, че единственото, което му оставаше да направи, беше да ѝ дръпне стола, за да седне. Не се получи неудобно — Маркъс по принцип беше кавалер, но това беше ясен знак от нейна страна.

— Обядва ли вече? — попита Лора.

Маркъс тъкмо се канеше да седне отново на мястото си.

— Все още не — отвърна обнадеждено. — Искаш ли да идем да хапнем някъде?

— Не. Не мисля да обядвам. Попитах те, защото това, за което идвам, не може да чака.

Маркъс се съгласи, вътрешно сломен. Така ставаше винаги с Лора. Размахваше му морковчето и на секундата го прибираше; имаше умението да го прави и сто пъти един след друг и при всичките Маркъс се хващаше в капана. Или може би беше той, който си представяше непрекъснато моркови.

Напоследък напрежението помежду им беше ескалирало с една идея. Интересът на Маркъс към Лора не можеше да се прикрие, независимо че никога не го беше заявявал директно. Тя не показваше подобни чувства. Когато романсът му с Кармен взе да затихва, Маркъс деликатно започна да се доближава до лекарката и да подхвърля коментари колко зле се развиваха нещата с нея и тем подобни и един хубав ден Лора започна да му подава (морковчета) сигнали — една усмивка, докосване с ханша, ръка на гърба, задържала се по-дълго от очакваното… На два-три пъти той се опита да премине на следващо стъпало, предлагайки ѝ да излязат на вечеря или да се видят извън болницата, но тя все отказваше, макар и без да го отрязва категорично. Маркъс стигна до заключението, че тези настроения на Лора се дължаха на вътрешното ѝ желание да забрави веднъж завинаги бившия си мъж. Клин клин избива. Маркъс не желаеше да се превръща в утешителна награда, но като че се убеждаваше, че влудяващото и объркващо кокетиране беше само нейният начин да му каже да я почака.

Трябваше да е така.

Защото имаше и друга трактовка, тази, която Маркъс избираше да не види, и тя се състоеше в това, че Лора беше изкарала дивиденти от добрата комуникация помежду им. Беше успяла да израсне в болницата и да спечели неколкократно ходатайстването на Маркъс пред главната директорка, доктор Макмилс.

Лора го наблюдаваше втренчено.

— Нуждая се от огромна услуга, Маркъс.

Това го стресна. И друг път го беше молила за услуги, но никога не беше използвала епитета огромна.

— Ако е по силите ми…

— Искам да вкарам пациент в отделение „C“ — заяви Лора без увъртания.

Маркъс се отпусна.

— Това няма да е проблем. Имаме пет свободни стаи. Ще изпратя документацията на Сара след мъничко, за да…

— Искам да го направя сега.

Лора се взираше в него с властта на Медуза.

— Какво разбираш под сега?

Процедурата по приемане на нов пациент обикновено траеше няколко дни. Маркъс можеше да свърши своята работа за рекордно време и дори така…

— Завеждащият моето отделение в момента се намира в твоето, води и пациента. Искам да задвижиш приема.

Недей да бъркаш, Маркъс. Не давай грешен отговор.

Или ще те превърне в камък…

— Лора, ти луда ли си? Как така са там в момента?

— В приемната. Хората от охраната ти не са им позволили да преминат, въпреки че са казали, че аз ги пращам.

— Много ясно, че няма да ги допуснат! — Маркъс стана прав. — Не мога да повярвам. Самият факт, че сега са там, вече ме злепоставя. Умолявам те да ги изкараш от моето отделение още сега.

Маркъс закрачи към единствения прозорец в кабинета си на втория етаж и отправи взор към двора на централното крило, застинал в безмълвие, с изключение на един прислужник, който метеше сухите листа. Потърка се по челото. Не искаше да се обръща, защото знаеше, че ако го стори, щеше да отстъпи, а това, за което тя го молеше, беше чиста проба безумие, способно да застраши сериозно кариерата му. Чу как Лора се изправя от стола си. Изчака шума от отваряща се врата, но такъв не последва. Но последва сладникавият аромат на парфюма ѝ, придружен от шепот, съвсем близо до ухото му.

— Погледни ме, Маркъс, моля те… нека ти обясня.

Той се обърна.

Пак беше там — онзи пронизващ поглед и нежният допир на пръстите ѝ, положени върху ръката на Маркъс, като палецът ѝ плахо се плъзгаше в почти неуловима ласка.

— Знам за какво те моля — каза Лора с нисък тон. — Нямаше да прибегна до помощта ти, ако не бях убедена, че си единствената ми надежда.

За какво му говореше?

Маркъс се отдалечи. Не можеше да изисква връзка с мозъка си, когато беше разтърсен от допира на Лора, омаян от уханието на парфюма ѝ и от магията на погледа ѝ.

— Лора, моля те — каза, докато се насочваше към другия край на кабинета, търсейки защитата на бюрото. Тя го проследи с поглед, но не се доближи. Остана да стои до прозореца с неразгадаемо изражение, почти налагащо връщането на Маркъс обратно, за да я утеши. От кокетка се превърна в беззащитна за една милисекунда.

— Боли ме, че ми нямаш доверие.

— Имам ти доверие! Кажи ми поне кой е пациентът. Защо ти трябва да го вкараш толкова внезапно?

— Става дума за специален пациент.

— Не разбирам. Някой твой познат?

— Не. — Лора се върна на стола си. — Не мога да ти разказвам сега за пациента. Ще отнеме доста и както вече ти казах, Роджър е с него в момента в отделение „C“. Постъпването му точно сега е много важно за лечението му. Може да пропадне, ако не го уредя.

— За бога, Лора. — Маркъс също седна. Опрял лакти на бюрото, той се хвана за главата и затвори очи, отричайки чутото отново и отново.

Когато вдигна поглед, изненада Лора със загатната усмивка, която бързо угасна.

— Какво те разсмя толкова, Лора?

— Този жест, който направи… Както и да е, лично е.

— Като пациента ти.

— Точно.

Маркъс започваше да затвърждава убеждението си. Нямаше причина да отстъпва пред манипулациите на Лора. Ако сега имаше очи да го моли за нещо, то беше, защото в миналото ѝ беше позволил да си припише права, които не ѝ се полагаха. Какво ли следваше после?

— След като този твой пациент не може да остане в общото отделение и понеже нямам причина да се съмнявам в професионалната ти преценка, тогава съм убеден, че и Сара ще го разбере. Ще говорим веднага с нея и ще ѝ обясним. Предлагам ти цялата си подкрепа, но дотам.

Лора направи пауза за равносметка.

— Сара никога не би разрешила прием в отделение „C“, ако не е минало през лекарска комисия. Отлично го знаеш.

— Не знам какво да ти кажа. С вързани ръце съм.

Лора стана за втори път. Подпря се върху бюрото от страната на Маркъс. От този ъгъл можеше да вижда както обстановката навън, така и него.

— Ще ти кажа какво ще направим — подхвана решително. — Предай ми формуляра за прием с подписа ти, аз ще го попълня и лично ще го занеса в отделение „C“. Ако някой разбере, ще кажа, че съм го откраднала от офиса ти.

Маркъс остана поразен.

— Защо ще правиш подобно нещо?

— Знаеш каква съм в работата си, Маркъс. Не ме е грижа за бюрокрацията или да правя кариера в тази долнопробна клиника. За мен от значение са пациентите. И още по-конкретно този. Ако не го вкарам още днес в отделение „C“, ще хвърля на вятъра всичко, което постигнах с него, а няма да го допусна.

— Ще ми е нужна информация за този мъж, ако ще става част от отделението ми.

— Ще ти я дам. Дай ми няколко часа и ще ти кажа всичко, което те вълнува.

— Кога ще говориш със Сара?

— В първия удобен момент. Къде са документите за прием?

Излязоха заедно от кабинета. Секретарката на Маркъс беше излязла в обедна почивка и това беше в техен плюс.

— Заповядай — каза той, като ѝ подаде документа, който измъкна от един от шкафовете. — Вече видя откъде го извадих.

Тя потвърди. Остави листа върху масата.

— Искам да го подпишеш, Маркъс.

— Моля?! Току-що ми каза, че ще подправиш подписа.

— Не. Това ще кажа по-късно, като приложа документа. Сега ми трябва, за да не ни заподозрат там долу. Аз не мога дори да започна подписа ти. Направи го подобен на истинския и с това ще мине.

Маркъс отново беше паднал в капана ѝ.

— Евентуално вещо лице би могло…

— Маркъс, казах ти — ще заявя, че съм го фалшифицирала! Защо трябва да разтягаш толкова нещата? Моля те за услуга, моят задник ще бъде в опасност, аз си рискувам кожата с всичко това. Казах ти, че ще ти предоставя подробности по-късно, ако желаеш, и че ще кажа, че съм откраднала документа. Толкова гледаш да не оплескаш работата си, че си се превърнал в бюрократ.

Ауч!

— Ще подпиша. — Маркъс грабна една химикалка от бюрото на секретарката си.

Подаде ѝ документа с вече положения подпис.

— Знаех, че мога да разчитам на теб — каза Лора, пускайки една усмивка. Доближи го така, че лицата им се оказаха на по-малко от двайсет сантиметра. Да го целува ли тръгна? Зениците ѝ заиграха като луди в разучаване на лицето му.

Не го целуна.