Федерико Аксат
Последен изход (23)

9

Мазето представляваше гробище на пишещи машини, едни наслагани на маси или рафтове, покрити с мръсотия и паяжини, но недокосвани. Имаше също и менгемета, уравновесители и друга остаряла машинария. Продълговатите прозорци в горната част на стените бяха толкова мръсни, че в действителност не пропускаха никаква светлина.

Пристъпваха почти пипнешком в онзи лабиринт от непотребни вещи, като се блъскаха тук-там в някоя вехтория, разчиствайки паяжини и кихайки от праха. Въпреки неодобрението на Уендъл Тед се покатери на една маса, опряна в стената, за да стигне до един от прозорците. Избърса с ръкав стъклото доколкото можа, не особено успешно, докато две човешки фигури изникнаха отсреща, вървейки успоредно на сградата. Носеха престилки и се видя ясно, че предводителят на групата беше с тъмен цвят на кожата.

— Това е Роджър — процеди Тед.

— А какво ти говорих досега! — Уендъл го задърпа за ръката. — Слизай оттам и не се показвай повече.

След един безкраен преход из онзи футуристичен град със задушаващата атмосфера, крайно мръсни пасажи и чудновати форми най-накрая стигнаха до една дървена стълба.

Уендъл се качи пръв. Избра за отрицателно време правилния ключ и отвори вратата, но преди да премине прага, се обърна и задържа Тед с протегната ръка.

— По-добре остани тук. Ще разреша един въпрос в задното помещение, после ще се заема и с приятелите ти.

Тед си спомни за жеста на Уендъл в помещението за инструменти, когато, споменавайки Линч, беше посочил към вътрешността на фабриката.

— Не се показвай през прозорците — припомни му Уендъл, преди да тръгне и да затвори вратата след себе си.

Тед чу шума от мандалото. Не си направи труда да дръпне резето или да извика Уендъл на висок глас, притискайки го да го пусне; завъртя се и заслиза по стълбата мудно, хванал се за перилото. Нещо привлече вниманието му и той се спря.

В ъгъла на мазето една камара старо желязо се сгромоляса и шумът от падащи на циментовия под метални части беше направо оглушителен. Тед не беше сгрешил — нещо се придвижваше в сенките.

Слезе по останалите стъпала, без да отлепя поглед от мястото, където се бяха срутили онези неща. Стигна до края на стълбата и извървя няколко крачки, страхувайки се, че знаеше какво ще се случи всеки момент. Стигна до едно менгеме от памтивека и не се престраши да се надвеси и да провери какво се криеше отзад; почака, уплашен и примирен, докато не се случи неизбежното…

Опосумът подаде островърхата си глава от единия край на менгемето, подуши въздуха и пое напред, като влачеше ниското си трътлесто тяло право към Тед.

Очите на животното блуждаеха из мазето, опашката му се виеше отзад.

Тед отстъпи назад, удари се в масата, която малко преди това беше използвал за наблюдателен пункт навън. Качи се отгоре. Опосумът го наблюдаваше от ниското търпеливо.

Какво?

Тед се обърна. През прозореца видя Роджър и другия мъж, но не на същото място като преди, а много по-близко. Разговаряха, изглеждаха сякаш очакваха нещо. Тогава неповторимият силует на Уендъл се присъедини към тях, стиснаха си ръцете и проведоха кратък разговор. Уендъл посочи сградата и направи знак с ръка.

Роджър и придружителят му кимнаха.

Тед се отпусна и падна. Седнал върху масата, с присвити към гърдите крака, той се хвана за главата и изкрещя с всички сили. Опосумът се намести още по-удобно и продължи да се взира в него натрапчиво, което той не успя да изтърпи повече. Затвори очи.

Видя кабинета си. Почувства тежестта на браунинга. Блъсканията по вратата.

Отвори очи.

Отново мазето, населено със сенки. И опосумът.

Пъхна ръка в джоба на панталона. Измъкна подковата и я загледа, сграбчвайки я здраво с двете си ръце.

Вратата се отвори. Там стоеше Роджър, последван от друг болногледач. В ръцете си държеше спринцовка. Опосумът се отмести, за да му направи път.