Федерико Аксат
Последен изход (22)

8

Тед причака Уендъл на огромния паркинг. Някъде допреди четири десетилетия на същото място имаше престижна фабрика за пишещи машини, от която беше останала само една изоставена сграда.

— Какво правиш тук? — Уендъл се спря стъписан, когато го видя.

Тед присви рамене.

— Исках да поговоря с теб.

— Как ме откри?

— Ти си собственик на това място, нали?

В действителност Уендъл беше купил фабриката чрез подставено лице. Беше издигнал периметрален зид на няколко метра, който завършваше с бодлива тел и катинари на главния портал. Фабриката беше построена насред нищото и въпреки това на паркинга се виждаха счупени бутилки и рисунки по стените.

— Какво търсиш тук, Тед? — попита Уендъл примирено. Спря се до вратата на колата си.

— Току-що ти казах. Искам да говоря с теб.

Уендъл се оглеждаше едновременно във всички посоки.

— С онзи с престилката ли дойде?

— Дойдох сам — заяви Тед.

Уендъл кимна в знак на съгласие и тръгна към един от ъглите на сградата.

— Последвай ме.

След миг на колебание Тед го послуша. Когато заобиколи зад ъгъла, видя Уендъл, застанал леко приведен пред една метална врата, подбирайки ключ от ключодържател с над двайсет ключа. Когато пробва един и вратата не се отвори, ритна я леко и изпсува под носа си; с този жест напомни на Тед за баща му, който по същия начин блъскаше по вратата на входа, когато той беше дете. Най-накрая уцели правилния ключ и влезе, като остави вратата след себе си отворена. Тед се приближи и първо съзря тъмно квадратно петно, в което лицето на Уендъл почти изчезваше. Колкото повече очите му привикваха към липсата на светлина, му ставаше все по-ясно, че това беше помещение за инструменти, не много по-голямо от баня. Имаше една работна маса, претрупана с предмети, и редица от рафтове, пълни с шишенца, тенекиени кутии с боя и още предмети, потънали в прах. Дори без да прекрачва прага, Тед долови смесената миризма на спарен въздух и разтворител, която го накара да сбърчи нос. Уендъл запали единствената крушка.

— Влез — нареди му Уендъл.

Какво му имаше на тоя тип и каква беше тази мания да разговаря на абсурдни и неудобни места? Тази стаичка едва стигаше да се изправи човек!

— Ще затвориш ли вратата?

Вместо отговор Уендъл се пресегна и щракна езичето. Карето естествена светлина се изтъни, докато не изчезна напълно. След няколко секунди почернялата крушка очерта бегло вътрешността на стаята.

Към натрапчивата миризма на разтворител се прибави и още едно неудобство — жегата. Уендъл беше облечен с кожено яке, така че най-вероятно завираше цял.

— Какво искаш да знаеш, Тед? — почти не помръдна устни, а чертите на лицето му изглеждаха като изсечен камък.

Стояха на половин метър един от друг. Тед се подпря на една от етажерките — боеше се да не припадне.

— Ще карам по същество. Знам, че ме излъга, и искам да разбера защо. Вчера у вас се престори, че не ме познаваш. Но ти и аз сме се виждали и преди.

— Така ли? Къде?

— Знаеш, че не нямам отговор. Престори се, че не ме познаваш, защото знаеше, че така ще постигнеш своето.

— В такъв случай съжалявам да те информирам, че си в грешка.

— Не греша — заяви Тед. Истината беше, че нямаше конкретен аргумент, с който да опонира на Уендъл, но ако искаше да го изпита, трябваше да отиде малко по-далеч. Понякога в шаха се хвърляш в атака, за която не знаеш със сигурност дали ще те доведе до нещо конкретно, или до собствения ти провал; но важното е, че съперникът ти също не го знае. — Започвам да си спомням.

Физиономията на Уендъл се измени. Несигурността го издаде.

— Слушам те… — Уендъл отстъпи крачка назад и се блъсна в една етажерка, която не бе от най-стабилните. Предметите върху нея се разклатиха, но не паднаха.

— Знам, че съм бил в къщата ти и преди — направи опит Тед.

Лицето на Уендъл застина в очакване.

— И знам, че нещо се е случило под покрития вход на дома ми — продължи.

Този път реакцията на мъжа беше очевидна — гримаса на недоволство, устните — стиснати, ноздрите — разширени. И миг по-късно — експлозивна реакция — юмрук, стоварен върху работната маса.

— Мамка ти, Тед! Все усложняваш нещата.

— Хайде, Уендъл, стига игрички. Напълно откровен съм с теб; имам бяло петно в паметта, сякаш определени събития са се разбъркали.

Уендъл отрече с глава.

— Кой ти каза това? Доктор Хил ли?

Сега изненадата обзе Тед.

— Познаваш ли я?

— Моля те, Тед, не може ли да оставим нещата, както са? Най-добрият ти ход е да отвориш тази врата и да си тръгнеш. Повярвай ми, по-добре ще е за теб. През цялото време не съм правил друго, освен да те защитавам.

Гледаха се продължително време.

— Искаш ли да ти кажа какво мисля? — каза Тед с разтреперан глас.

Уендъл разтвори ръце и втренчи поглед в тавана, като че ли нямаше никакъв смисъл да отрича.

— Смятам, че организацията наистина съществува — продължи Тед — и че аз съм бил част от нея. Мисля, че Линч ме е привлякъл там отдавна, когато съм бил по-млад…

— Престани да дрънкаш за тъпата организация! — Викът на Уендъл отекна в стаята кутийка. — Вече ти казах, че беше идея на Линч още от университета за някакъв глупав разказ в часовете по творческо писане. Няма нищо общо с нас.

Тед заразглежда една от стените, където беше окачено табло с инструменти. С всеки от тях можеше да обезвреди Уендъл и да го притисне да му разкрие всичко, което знаеше.

— Да не възнамеряваш да ми забиеш отвертка във врата?

Тед изсумтя.

— Кажи ми какво знаеш, Уендъл. Спри с игричките. Разкрий ми това, от което уж искаш да ме предпазиш.

Уендъл клатеше отрицателно глава.

— Виждам, че няма да се предадеш. Нямаше да си тук, ако можеше да го направиш. — Уендъл направи пауза. — Помниш ли онзи мъж, който вчера се въртеше в къщата ми?

— Роджър.

— Следят те много отблизо, Тед, той и онази докторка, Лора Хил, и ти се оказа голям идиот да говориш с нея, да ѝ разкажеш всичко с подробности. Но не те обвинявам, те успяха да те измамят, за да го направиш.

— Един момент, Уендъл. Нищо не разбирам. Кои са те? И от къде на къде познаваш Лора?

— Лора и Кармайкъл са видимото лице.

— Кармайкъл?

— Именно. Виж, Тед, твоята амнезия, или каквото там имаш, се явява истинска благословия. Прав си за това, че ти и аз се познаваме, бил си у дома безброй пъти. Линч също. Всичко беше горе-долу наред, докато глупакът Линч не се забърка с Холи. И оттам тръгнаха и проблемите.

Уендъл посочи с палец в обратна посока. Тед беше толкова погълнат от думите, че не обърна внимание на жеста.

— С какво се занимавахме с Линч?

— Няма никаква връзка с тази тъпа организация, спри да мислиш за това. Клетият имаше много тъпи идеи, повярвай ми… Да се хване с жена ти, не беше единствената.

— Току-що каза имаше.

— За мен Линч е мъртъв.

Тед кимна утвърдително.

— Виж, Тед, има определена информация тук, в главата ти — Уендъл се наведе и почука с показалец челото на Тед, — която те злепоставя. Също и мен, няма да отричам. Линч беше неуязвим, нямаше за какво да се тревожи. Но тогава Холи те измами с Линч, ти научи… и това доведе… да кажем, да ти захлопа дъската.

Тед реши да следва играта.

— В даден момент бях решил да се самоубивам — каза Тед, — но романсът на Холи не беше причината. Имам тумор в главата, Уендъл. Тази дъска, която казваш, че се е разхлопала… е всъщност един шибан тумор.

Ако новината за тумора изненада Уендъл, то той го прикри много добре.

— Лора Хил рови за тази информация в главата ти — каза Уендъл тихо. — Правела го е с всеки сеанс. И се страхуват да не би да го научиш сам, затова са те шпионирали.

— Тогава защо не искаш да ми я кажеш?! Ако тази истина ще ме предпази от тях, няма ли да е най-логичното?

— Не съм споменавал, че ми е известна.

Стрелнаха се с поглед един друг. Накрая Уендъл продума:

— По-добре е така, Тед. И последвай съвета ми — не говори повече с Лора Хил; не ѝ се доверявай и за миг дори. Знаеш ли на какво е способна, ако само надуши, че я подозираш? Ще те затвори в „Лавендер Мемориал“ с най-лудите от лудите. Има властта да го направи, гарантирам ти. Рискувал си, като си ме проследил дотук. Възможно е да си отишъл твърде далеч.

— Откъде знаеш толкова за нея?

— Защото тайната, която пазиш в главата си, може да унищожи и мен, и Линч. Направихме невъзможното, за да не допуснем да се стигне дотук. И се провалихме.

Тед потърка чело. Болките в главата бяха истински, си помисли. Щеше да каже нещо, когато непогрешимият звук от набиване на спирачки го възпря. Изумените им погледи показваха, че посещението беше неочаквано и за двамата. Уендъл открехна вратата и поток от светлина заля помещението с инструменти. Излязоха навън, закрили очи с ръце, но Уендъл не насочи поглед напред, където поне три предни врати на коли се затвориха едновременно. На няколко метра имаше скрита вратичка, приземен вход за мазето. Уендъл затърси ключа в дебелата връзка ключове. Ако на посетителите им хрумнеше да заобиколят сградата, вместо да влязат вътре, щяха да ги заварят изправени до вратичката. Това не се случи и за по-малко от минута вече слизаха по една разнебитена стълба и отново потънаха в света на сенките.