Федерико Аксат
Последен изход (20)

6

В хола, на мястото, където преди беше френският прозорец, сега имаше дървена стена. И макар от вътрешната страна Тед да виждаше само миниатюрен прозорец, той знаеше, че гърбът на онази стена беше розов и изрисуван с принцесите на Дисни.

Придвижваше се почти пипнешком. Беше нощ и квадратният ЛЕД панел^[7] го ориентираше; долавяше единствено звука от хипнотичната засмукваща сила на вълните в градината. Отиде до прозореца и се наведе, за да погледне през стъклото, така както беше направил по-рано в дома на Уендъл.

Океанът милваше с пенлив език стръмните тераси на градината. Белите къдрици, които се вплитаха в огромната водна маса, блестяха под синеещата се мантия на луната. Тед протегна ръката си през прозорчето и я разтърси енергично, докато сензорът за движение не се включи и единственият фенер не освети покрития вход. Нямаше следа нито от опосума, нито от Холи. Въпреки това точно до барбекюто, все още лежеше дървената кутия за шах.

Тед се протегна, пръстите му докоснаха дървения капак на кутията, но щом понечи да я хване, постигна точно обратното — отдалечи я с няколко сантиметра. Беше застанал на колене, понамести се, пъхна рамо през отвора, докато ръбовете на рамката не се забиха във врата и ребрата му, и пак реши да се пробва, този път на сляпо. Лицето му се приплеска от натиска към стената и единственото, което виждаше, беше тъмата на хола. Пръстите му докопаха единия край на капака, Тед го почука с нокти и така успя да придърпа малко кутията. Не беше помислил с какво тя пораждаше подобен интерес у него, но счете за наложително да я отвори. Кутията трябваше вече да е по-близко, но въпреки това с всеки следващ опит върхът на пръстите му сякаш я достигаше от все същото разстояние. Налудничавата илюзия, че кутията се отдалечаваше, че плаваше във водите на необятното море, придобиваше все по-ясни измерения. И всеки път, когато я докоснеше, си представяше, че ръката му беше разтеглив до безкрайност крайник, който водеше началото си от прозореца на замъка и се простираше до кутията. И без значение колко усилия правеше и докъде изпъваше ръката си — кутията винаги успяваше да се оттласне, така че той едва да може да я докосне.

Опипа кутията със страст, отново и отново, размахвайки ръце като обезумял плувец; пръстите му прераснаха в хищнически нокти, които се забиваха в ръбовете на кутията, отново и отново, но неспособни да я задържат. Чувстваше се безсилен, а прозорецът все така притискаше изстрадалото му тяло и бузата му започваше да изтръпва.

Грохнал, отпусна надолу ръката си, която мигом възстанови нормалната си дължина. Позадържа се надвесен от прозореца, ръката — на една страна, тялото — на друга, докато си поемаше дъх. Отново се показа, а кутията с шаха продължаваше да стои до барбекюто, на предишното си място, със затворен капак.

Един шум накара Тед да вдигне поглед. В морето се надигаше тъмна издутина; една раковина, струяща вода, под формата на автомобилен таван, който Тед веднага разпозна — принадлежеше на червения мустанг на баща му, същия от детските години на Тед. Задницата на возилото бавно изплуваше — овехтяла каросерия, покрита с водорасли, но все още разпознаваема. Полупотопена, колата престана да се движи. Тогава багажникът се отвори като по магия и Тед изпита органически ужас. Не искаше да види какво се крие вътре.

Роджър се появи от едната страна на къщата. Веднъж стигнал до багажника на мустанга, протегна ръка, сякаш канеше някого за танц и тогава друга ръка изникна от вътрешността, сграбчвайки неговата. Холи се измъкна от багажника с известно затруднение. И беше логично, липсваше ѝ един крак. Беше сложила любимия бански на Тед, същия като на снимката от хладилника, само дето червеният цвят беше поизбелял. Кожата ѝ беше бяла и насапунисана, изпитото ѝ лице беше изгубило изцяло човешкия си облик. Вероятно с липсващия си крайник нямаше да може да се придвижва нормално. Роджър я насочваше.

Стигнаха до покрития вход и изкачиха стълбите с известно затруднение. Точно в този момент Холи, изглежда, си даде сметка за розовата стена пред себе си. На лицето ѝ се изписа лека усмивка, откривайки всяка една от принцесите. Но щастието ѝ се изпари, когато се блъсна в прозореца, когато се сблъска с Тед. Прониза го с обвиняващ поглед, изпълнен с упрек, от който на Тед му се прииска да се скрие вътре, нещо, несъмнено без възможност да реши. Холи го наказа с пронизващ поглед, после тръгна към барбекюто, подкрепяна неотлъчно от Роджър, който не даваше вид да се интересува от Тед, а само от ролята си на придружител.

Холи посочи на Роджър шахматната кутия. Той се наведе и я вдигна внимателно с две ръце. Подаде ѝ я тържествено, а тя я прие в обятията си като новородено. Притисна я силно, ревниво, докато хвърляше отново предупредителен поглед на Тед — кутията си е моя! — завъртя се и тръгна полека, следвана постоянно от зоркия поглед на Роджър. Тед усети как болезнено го прониза гледката на онази костелива и прозрачна обвивка, която с нищо не напомняше за цъфтящото жизнено тяло, което Тед беше скътал в спомените си.

Холи и Роджър се върнаха в океана и тя отново се пъхна в багажника на мустанга, който беше на същото място като тенекиено чудовище със зинала паст. Преди багажникът да се затвори, Холи се обърна за последен път, за да впие безмилостен поглед в Тед.

И тогава на Тед не му оставяше нищо друго, освен да се скрие. И да се събуди.