Федерико Аксат
Последен изход (19)

5

Появата на Роджър, скитащ из владенията на Уендъл, беше втората пряка връзка между фантазията (на Тед не му допадаше да я нарича така, но какво значение имаше) и настоящето. Другата връзка беше подковата и намерената бележка върху бюрото.

Уендъл го избута извън замъка.

— Познаваш ли онзи тип, или не?

— Да, мисля, че ми е познат отнякъде.

Уендъл въздъхна, вдигайки очи към небето, като че там се криеше обяснението за поведението на Тед. Сграбчи го за яката на якето.

— Съсредоточи се! — Уендъл доближи лицето си до неговото и го изгледа напрегнато. — Мислиш ли, че онзи тип те е проследил, или те е търсил наслуки?

— По-скоро второто.

Уендъл го пусна. Почеса брадичка, хвърли поглед от едната страна на замъка и се размисли, загледан в белия чакъл на площадката с игрите.

— Ела с мен.

Двамата навлязоха в гората.

— Къде отиваме?

— Искам да ти покажа нещо, което имам в колата си. Но е по-добре онзи да не ни вижда.

Влязоха достатъчно навътре, за да не бъдат забелязани, и заобикаляйки къщата, стигнаха до частния път. В същото време Роджър навярно се намираше зад къщата, така че нямаше как да ги види. Насочиха се към багажника на колата. Преди да стигнат до нея, той се отвори автоматично.

В багажника имаше куп старателно подредени кутии. Уендъл избра една и вдигна капака. Грабна една папка от нея и я подаде на Тед.

— Какво е това?

— Живо — пришпори го Уендъл, размахвайки папката. — Един тип тършува в къщата ми, нямаме много време.

Тед грабна папката. Беше еднаква с онези, които му беше предал Линч. Отвори я и първото, което лъсна пред очите му, беше снимката от ресторанта. Уендъл не го беше излъгал. На снимката ясно си личеше, че Линч беше мъжът, който правеше компания на Холи, като ѝ поднасяше да опита нещо с лъжица. Нямаше съмнение, че беше скорошна — по-късата коса на Холи в по-светъл тон го доказваше. Премина на следващата снимка. Двамата вървяха по един популярен тротоар… хванати за ръка! На третата…

Уендъл му изтръгна папката от ръцете.

— Не ти трябва да гледаш повече.

Тед застина с разтворени ръце, крепейки въображаема папка, безсилен да реагира.

— Убедих ли те? Няма никаква организация, всичко е толкова по-просто. Линч те преметна, защото е искал да те разкара от пътя си, приписвайки ти МОЕТО убийство. Ще се захванем с Линч. Само че не още.

Тед не каза нищо. Уендъл го разтърси, за да го върне към реалността.

— Чуй ме сега. Тръгни по този път. Пресечи гората и ще излезеш на шосето. Малко по-дълъг е, но не искам онзи тип да те срещне. Знаеш ли му името?

— Роджър — процеди през зъби Тед. — Мисля, че беше Роджър.

— Чудесно. Ще се заема с нашия приятел Роджър. — Уендъл извади пистолета. Тед ококори очи.

— Какво ще правиш с него?

— Намира се в границите на собствеността ми — загатна Уендъл с усмивка. — Не се притеснявай, няма да се размине с повече от силен уплах. Ще ти звънна по-късно.

Тед се отправи към дърветата. Погледна само веднъж през рамо, за да зърне как Уендъл се отдалечава. Стана му ясно, че Уендъл му беше казал, че ще се обади, без да му е дал номера си, и тази мисъл пробуди искрения му смях. Нещо му подсказваше, че това нямаше да се окаже пречка.