Федерико Аксат
Последен изход (17)

3

— Днес бях на косъм да сложа край на живота си — заяви Тед с равнодушие.

Намираше се в кабинета на Лора Хил, седнал на обичайното кресло, вторачен в чашата с вода в средата на ниската маса. Вдигна очи.

— Не изглеждаш особено притеснена — каза на психотерапевтката, полуусмихнат.

— Ти си тук — отговори тя, като отвърна на усмивката.

— Беше откачена сутрин. Не знам откъде да започна.

— Имаме време.

Тед беше при Лора от няколко минути, но нервността му беше попречила да се вгледа във външния ѝ вид.

— Косата ти е разпусната — отбеляза.

Лора се изчерви, поклати глава и остави косата си да погали лицето ѝ. Тя беше с един тон по-светла от предишната.

— Вчера ходих на фризьор. Реших да се променя.

В халюцинацията от последните дни Лора не беше ходила във фризьорския салон. Очевидно туморите не се вълнуваха от козметични детайли.

Не беше халюцинация! Линч дойде да те посети тази сутрин.

Усмивката на Тед се изпари. Ако имаше нужда от още едно доказателство за това, че последните дни са били действителност, то беше в джоба на панталона му. Беше намерил подковата в къщата на Уендъл, място, което си спомняше отлично, но не беше посещавал никога през живота си.

— Какво се случи тази сутрин, Тед?

— Стоях в кабинета вкъщи, прицелвайки се с браунинга в главата си, когато изневиделица някой обезумяло взе да удря по вратата. Като че в онзи миг започнах да осъзнавам къде се намирам и какво се канех да направя.

Изражението на Лора беше непроницаемо.

— Не помнеше ли да си хващал оръжието?

— По-лошо. Не помнех, по-скоро не помня почти нищо от последните дни. Само откъслечни спомени, много смътни, отчасти заради… ами, малко е трудно да обясня… други спомени са. Сякаш туморът беше размътил всичко.

— Продължи със станалото сутринта. Намираш се в кабинета си. Чуваш тропането по вратата. Какво следва?

— Върху масата има писмо за Холи, написано от мен собственоръчно. Също така съм ѝ оставил и предупредителна бележка на вратата на кабинета, за да не се доближава с децата. Очевидно съм го замислил много добре. И изглежда, докато разкривам тези детайли, паралелно се разбулва и част от миналото в ума ми.

— Наистина ли вярваш, че щеше да дръпнеш спусъка?

Тед склони глава и разтърка слепоочието си. Лора протегна ръка и леко го стисна за рамото.

— Тед, да продължим заедно, погледни ме. Точно така… Кой удряше по вратата на дома ти?

— Един тип, на име Линч — издаде Тед. — Помислих, че е търговец и исках да се отърва от него, но заяви, че знае какво съм се канел да сторя в кабинета — каза ми нещо за оръжието, не помня добре какво, но беше доста точно. Най-нелепото от всичко беше, че помнех изживяването на същата ситуация, известно ми беше какво щеше да ми говори Линч, какво идваше да ми предложи. Като да гледаш филм, познат ти кадър по кадър.

— И вярваш непоклатимо, че си изживявал тази сцена?

— Не — отвърна Тед, — от тумора е, Лора. Доктор Кармайкъл предрече, че тумор с подобни параметри би могъл да предизвика халюцинации, може да притисне определени зони на мозъка и че може да доведе до…

— Задръж, Тед. Ако стане нужда, ще говорим и с доктор Кармайкъл. Аз исках да разбера съществува ли възможност да си се запознал с Линч по друг повод, може би в миналото, когато си бил по-млад.

— Необичайно е, че питаш това.

— Защо?

— Защото във фантазията, за която ти разказвам, се видях повторно с Линч няколко дни по-късно, той изглеждаше състарен с десет-петнайсет години. Ей така, скоропостижно. — Тед щракна с пръсти. — Като насън, където хората променят вида си с мигване на окото.

Тед си спомни нещо. Тръсна глава и се усмихна.

— Какво? — попита Лора.

— Спомням си да съм бил тук с теб преди — каза Тед, поглеждайки стените наоколо. — Косата ти беше както по-рано, това нямаше как да съм го знаел. Бога ми… изникват ми незначителни подробности. Мислиш ли, че е възможно? Да си представя нещо такова?

— Каква е темата ни? На днешния сеанс, имам предвид.

Тед пъхна ръцете в джобовете на панталона си. Опипа полукръглата форма на подковата.

— Защо спрях да играя шах — отвърна Тед.

Лора изглеждаше изненадана.

— Какво носиш в джоба?

Тед извади подковата. Сграбчи я с две ръце и я съзерцаваше втренчено, с погледа на човек, опитващ се да разнищи сложен казус. Лора му заговори с много нисък глас.

— Милър ти я подари, преди да се откажеш от шаха, нали?

Тед рязко вдигна глава, разтваряйки широко очи. Тя му се усмихваше състрадателно.

— Силна памет имам, какво да се прави — отговори Лора. — Когато ми разказа за Милър и подковата, разбрах, че по някакъв начин е важна за теб. Не знаех, че я държиш у себе си.

— О, тази не е подковата от Милър, макар много да прилича. Намерих я… не знам точно къде. Не помня — излъга Тед.

До езерото при Уендъл!

— По-рано каза, че онзи мъж, Линч, ти е направил предложение. Какво точно?

— Боже, всичко е толкова шантаво… Обяви, че бил част от някаква тайна организация, която набирала хора като мен, които да се нагърбят с раздаването на справедливост; убийци, останали на свобода поради пробойни в системата и други подобни. В замяна те щяха да ме допуснат да вляза в някакъв кръг на самоубийци, макар да не го нарече така.

— И така семейството, твоето и на другите в твоето положение, да не изживяват последствията от самоубийството — доразви Лора с известно възхищение.

— Именно.

— Не мога да отрека, че е оригинално. И ужасяващо. За първи път ли чу за подобно нещо?

— Определено.

— Кого искаше той да убиеш? За да раздадеш правосъдие, по-точно.

— Мъж, на име Едуард Блейн. Уби приятелката си и остана на свобода.

— А, да, чух за случая по телевизията. Сестрата на жената апелира за повторно разглеждане, защото разследващите допуснали грешка.

Тед помнеше как Триша Пендъргаст разказваше историята в дома на Артър Робишо.

— Изглежда, под апартамента имало перално помещение, и вентилационната система е поддържала трупа топъл.

— Какво направи във фантазията си, Тед?

— Фантазия… звучи толкова нелепо.

— Знам.

— Лора, смяташ ли, че тези спомени наистина са част от миналото ми?

— Подозирам, че има вероятност някои елементи да са се случили действително. Но да се концентрираме върху това, което помниш. Какво почувства към Блейн?

— Че трябваше да го убия. Така, както днес намирам това за най-безумното нещо на света, в онази, другата реалност убийството на Блейн беше напълно обосновано. Толкова обосновано, колкото и самоубийството ми. Така че затова отидох в дома му, помня всички детайли от интериора му, а съм сигурен, че никога не съм ходил там. Скрих се в един гардероб и зачаках, докато онзи заспи. Тогава отидох в стаята му и го убих.

— Уби го хладнокръвно?

— Не. Блейн усети присъствието ми и това усложни задачата. Но все пак го убих.

— И какво стана после?

— Така, от тук нататък историята заприличва повече на сън. Отидох в къщата на другия субект, който трябваше да убия. Казваше се Уендъл и се предполагаше, че очаква идването ми, защото се смяташе, че е част от организацията. Живееше в огромна къща насред гора и с частно езеро. Изчаках го вътре в къщата и когато влезе, го застрелях. Предполагаше се, че Уендъл не е женен и няма деца или поне това знаех от Линч — само че още преди да бяха изтекли няколко минути, дойде някаква жена с две момичета.

— А казваш, че Уендъл нямал деца.

— Така поне смятах. Линч пропусна тази подробност, защото знаеше, че никога нямаше да приема.

— А това откъде го разбра?

— Линч ми го призна по-късно.

— Значи сте се видели отново.

— Именно. Когато заподозрях, че ме е излъгал, прибегнах до помощта на стар съученик от училище, Артър Робишо, адвокат, когото от години не бях виждал. В училище беше свито момче, което не общуваше почти с никого; аз и още няколко деца го тормозехме и си правихме дебелашки шеги. От онези номера, които цял живот преследват човек, или поне така предполагам. Имаше и други съученици, всичките лузъри като Артър, които почти не разпознах.

— Задръж малко — прекъсна го Лора. — Във фирмата ти трябва да работят няколко адвокати. Защо не се допита до тях?

— Артър ми беше помогнал за едно завещание — отвърна Тед. И докато произнасяше изречението, разбра, че не беше сигурен какво говореше. Във фантазията си го беше приел за чиста монета и самият Робишо се беше държал така, сякаш не го виждаше за първи път от толкова години; само че…

— Робишо ли ти помогна да откриеш Линч?

— Какво стои зад всичко това, Лора? — Тед се хвана за главата отново. — Сякаш съм сънувал в будно състояние. Сега като се сетя за онова тържество по случай рождения ден на Робишо… и имаше едно животно, един опосум, който се появяваше непрекъснато.

Лора се повдигна, наострила уши.

— Опосум ли?

— Да. Видях го няколко пъти. Първият път беше на масата под покрития вход на къщата, но си го спомням смътно; след това го видях в дома на Артър, скрит в стара автомобилна гума, и накрая, в кабинета на Линч, когато се видяхме последния път.

— В кабинета?

— Излезе от архивния шкаф. — Тед кимна с глава и се засмя. — Звучи глупаво, боже мой. Дано усетя, че говоря наистина за сън.

— Да приемем, че точно това правим, Тед. Кажи ми какво стана, когато отиде в кабинета на Линч.

— Линч се беше състарил. Беше на моя възраст или на малко повече. Трябваше да го заплаша и тогава точно ми призна, че Уендъл е имал и жена, и дъщери и нещо още по-лошо.

— Какво беше то?

— Че Уендъл не е бил потенциален самоубиец и че е бил част от организацията — изрече Тед с поглед, вперен в чашата вода, — но и че се е отцепил.

— Убивал е хора от своите?

Тед се изненада. Предположението на Лора звучеше налудничаво, при все че беше правилно.

— Да. Крайно наложително беше да бъде спрян.

— И защо от теб?

Беше дошъл моментът да се изправи ребром пред проблема. Ако това безумие имаше някакъв допир с реалността, Тед се страхуваше, че това беше измяната на Холи. Останалото по-скоро беше зловещата обвивка на неговото подсъзнание, за да прикрие унищожителната истина.

— Линч проследил Уендъл и разкрил, че има любовница…

Тед остави фразата недоизказана. Стискаше подковата с две ръце и без да се усеща, я дърпаше за двата ѝ края, сякаш искаше да я изправи.

— И това беше Холи, нали?

Тед мълчаливо потвърди.

— Искаш ли малко вода, Тед?

— Не, благодаря.

— Говори ли днес с Холи?

— Да, и се получи доста приятелски разговор. Не ѝ издадох нищо.

— Мисля, че ще е по-добре да спрем дотук за днес.

Тед обаче отказваше да сложи край.

— Какво означава всичко това, Лора? Възможно ли е аз да съм знаел? За Холи по-точно. Сега като се замисля, имаше някои признаци и може би…

— Стига. Остави го така за днес, моля.

— Добре.

— Искам да се виждаме всеки ден, Тед.

— Отлично.

— Опитай да си починеш.

Тед се изправи. Лора го последва.

— Тед?

Той я погледна.

— Не ходи никъде, разбрано?

— Разбрано — отвърна Тед. И тогава се сети за нещо. Един детайл от онази безсмислена действителност. — Синът ти е бойскаут, нали?

— Да.

— В онази измислица синът ти имаше проблем с някакво разрешение за екскурзия. Някой ти го съобщаваше по телефона насред сеанса ни.

Лора се усмихна. Посочи телефона, който, разбира се, не беше звънял нито веднъж, откакто Тед беше влязъл в кабинета ѝ.

— За щастие, нищо не се е случило — каза Лора.

Тед тръгна към вратата. Продължаваше да стиска с все сила подковата.

— Кармайкъл беше прав, като казваше, че тази терапия ще ми помогне — каза по-скоро на себе си, отколкото на психотерапевтката.