Федерико Аксат
Последен изход (16)

2

Тед беше приклекнал. Държеше с ръце главата си, като се поклащаше леко напред и назад, втренчил поглед в снимката на Холи от плажа, която беше сложил на пода на сантиметри от краката си. Искаше да проумее.

От тумора е…

Доктор Кармайкъл му беше казал, че болките в главата можеха да се върнат, че дори беше възможно да страда от виене на свят и халюцинации. Да не би да не беше го казал?

Да, доктор Кармайкъл му беше казал, че можеше да получи халюцинации. Но едно беше да си представя някой призрак, подтичващ в градината, дъга в банята или каквато и да е психеделична^[6] гадория и друго, много по-различно, беше това, което му се случваше на практика.

Направи усилие да се изправи и докато се надигаше, тежестта на подковата го подсети, че поне едно нещо се бе променило. Извади я от джоба и дълго я съзерцава. Сети се, визуализирайки съвсем истински, как я беше намерил на онази особена пътека, водеща до Уендъл; всяка подробност от къщата на езерото беше осезаема. Бележката също присъстваше, достатъчно намачкана, от което ставаше ясно, че я е носил дълго в джоба си.

Наведе се за миг и постави подковата до снимката; по-късно щеше да реши дали да я остави там, или да я вземе със себе си. Сега водещото беше да говори с Холи. Уговорката с нея беше да не се чуват до петък, когато се връщаше за подписване на документите за развода. Как беше забравил такава подробност? Той ѝ беше казал, че се нуждае от няколко дни, докато адвокатите подготвят всичко необходимо, а тя му отговори, че щяла да ходи при родителите си с момичетата, което Тед беше предвидил. Проведоха последен приятелски разговор в хола и се разделиха в мир, сякаш за миг от пепелта се бяха възродили предишните Холи и Тед. Но илюзията продължи колкото една бърза прегръдка и хладна усмивка. Събитията от последните месеци бяха сринали всичко, нищо не подлежеше на преизграждане. Тед поемаше своя дял от вината… почти цялата всъщност. Беше се потопил прекалено в работата си, по-късно щеше да сподели с Лора Хил, без да си дава сметка, се беше отдалечил и се беше превърнал в Тед от юношеството си, непокорния, неразбрания, същия, когото беше успяла да пречупи заради обичта му към семейството. Започнаха болките в главата, непрекъснатото лошо настроение, дори момичетата бяха взели да гледат на него с недоверие. „С боязън, Лора, няма нищо по-страшно от това да усетиш детето ти да се бои от теб. Сякаш някой друг беше хванал юздите.“ В този период посети и доктор Кармайкъл, защото болките в главата вече не го тормозеха веднъж, а три-четири пъти дневно и интензивността им нарастваше. Тед се страхуваше от най-лошото — злокачествен тумор. От друга страна, беше утеха, че можеше да отдаде поведението си на гадняр на плетеница от злокобни клетки.

Фактът, вместо да го ядоса, накара Тед да погледне в очи съдбата си. Лора му помогна, трябваше да го признае. Помогна му да се отърси от определени истини, съпътствали го твърде дълго време. Връзката му с момичетата се подобри, също и тази с Холи. И точно тогава тя поиска развод. „Отдавна ми се искаше да поговорим като зрели хора.“ Проведоха разговор с взаимно уважение. Тя му каза, че предпочита по този начин, не желаеше да го осведомява посредством адвокат; че заслужаваха да приключат нещата добре, както и бяха започнали. Тед се съгласи.

Вече разбираше много по-добре подбудите на жена си.

— Здравей, Тед — прозвуча гласът на Холи от другата страна на линията.

— Здравей…

Скъпа.

Усети бодеж в гърдите. В краката му лежеше снимката на Холи, усмихната на плажа с червения си бански. Любимия на Тед.

— Добре ли си? — попита тя.

— Да. Извинявай, че те притеснявам по мобилния.

— Не се притеснявай. Да не е възникнал проблем с документите?

— Не. Документите са почти готови.

Тишина.

— Холи, ти в дома на вашите ли си?

Или си с любовника си?

— Не ти дължа обяснение.

— Дъщерите ми са с теб, така че смятам, че трябва да ми го дадеш.

Произнасяйки това, Тед съжали.

— Извинявай.

— Какво искаш, Тед? Заета съм.

Тед се почувства много объркан. Ако Холи наистина го мамеше, то тогава тя можеше да е в реална опасност. Уендъл можеше да бъде много опасен.

Ти не познаваш Уендъл.

— Пази се, Холи.

— Винаги се пазя. Какво имаш предвид? Става ли нещо, което трябва да знам?

Тед беше наясно, че трябваше да скалъпи нещо, за да оправдае обаждането си.

— Получих няколко странни обаждания вкъщи и се притесних.

— Странни обаждания? Какви обаждания? Съобщи ли на полицията?

— Не счетох за нужно. Споменаха името ти, затова се притесних.

— Името ми? — прозвуча Холи с искрено раздразнение.

— Не искам да се тревожиш, но разбираш, че трябваше да ти звънна, нали?

— Да, да, разбирам.

— Само се пази.

— Непременно. Благодаря.

Тед не успя да скрие усмивката си при тази дребна проява на благодарност.

— Довиждане, Холи.

— До петък, Тед.