Федерико Аксат
Последен изход (13)

13

Въпросната сутрин Нина пристигна на работа с петнайсетминутно закъснение. Носеше понички и се надяваше Линч да се окаже по-заинтересуван от сладките, отколкото от точността на секретарката си. Макар че от шест месеца работеше при него, все още не успяваше да предугажда реакциите му. Линч беше истинска енигма за нея. Приятелките ѝ я бяха уверили, че рано или късно той щял да се опита да я съблазни, но още не се беше стигнало дотам, а това безпокоеше до някаква степен Нина. Беше извадила предизвикателни деколтета, сластни пози, фини намекващи подмятания… и нищо. Линч беше с петнайсет години по-възрастен от нея, но беше привлекателен и ако имаше нещо, от което Нина се нуждаеше най-вече на този етап от живота си, то беше човек, стъпил здраво на земята.

Отвори вратата на кантората и се наведе, за да вдигне поничките, които беше оставила на земята. Когато се изправи, улови как тъмнината в ъгъла от дясната ѝ страна се разцепва на две, докато бързо очерта силуета на мъж. Само миг по-късно вече беше надвиснал над нея, с протегната ръка, с пистолет, който на Нина ѝ се видя огромен.

— Влез — нареди ѝ Тед. — Остави кутията и чантата върху бюрото. Много добре. Не се обръщай още. Прави каквото ти казвам и няма да пострадаш.

Нина не помнеше да е била някога по-изплашена в живота си. Притесни я, че мъжът се представяше с открито лице. А знаеше какво означава това.

— Не ме убивайте.

— Къде е Линч?

— Не… не знам.

— Можеш да се обърнеш.

— Предпочитам да не го правя.

Тед не се чувстваше никак удобно в тази ситуация. Чакаше да се появи Линч, а вместо него беше изникнала тази госпожица, вероятно секретарката му, и му се наложи да действа светкавично според обстоятелствата. Какви ги вършеше? Да заплашва беззащитни секретарки с опрян пистолет? Момичето беше умряло от страх и нямаше нищо общо.

— Ще прибера оръжието — каза Тед с малко по-спокоен тон. — Не крещи и имаш думата ми, че няма да ти сторя зло. Искам само да говоря с шефа ти. Въпрос на живот и смърт.

Думите сякаш оказаха нужния ефект върху младата жена, която все така стоеше с вдигнати ръце и хлипаше.

— Как се казваш?

— Нина.

— Моля да ме извиниш за създаденото напрежение, Нина. Вече можеш да се обърнеш. Довери ми се. Няма значение, че ще видиш лицето ми. Двамата с шефа ти се познаваме.

Нина бавно се обърна. Не плачеше, но беше на ръба да го стори. Проучи с поглед Тед, за да се увери, че действително оръжието вече не се размахваше пред нея.

— Извини ме за начина на представяне. Беше грубо от моя страна.

Тя кимна одобрително. Страхът не беше изчезнал от лицето ѝ.

— Бъди спокойна. Това ли е бюрото ти?

— Да.

— Седни там. Аз ще седна на този стол и двамата ще почакаме Линч. Съгласна ли си?

Нина обиколи бюрото много предпазливо. Седна.

— Постави ръце върху бюрото, моля.

Тя го направи.

— Отдавна ли работиш при Линч?

— Не. Започнах преди няколко месеца.

Тед кимна.

— Разбирам. Офисите в съседство заети ли се?

Нина се поколеба.

— Кажи ми истината, Нина.

— Другите два на етажа са празни.

— Така е по-добре.

— Преди малко ми дадохте дума…

— Няма да ти навредя. Трябваше да се явя по друг начин пред теб, сега го проумявам ясно. Идването ти ме изненада. Не знам защо, но не си представях Линч да има секретарка. Беше глупаво от моя страна.

Нина запази мълчание.

— Може да си вземете поничка, ако желаете — каза Нина, посочвайки картонената кутия с брадичка.

Тед не можа да скрие усмивката си.

— Не, благодаря.

— Значи Линч обикновено идва към девет? — полюбопитства Тед. Нина не помнеше да е казвала това, макар да не беше изключено. Последните минути се бяха запечатали в ума ѝ като вихрушка от събития и емоции.

— Да — отговори сухо.

Тед се изпъна назад, докато не усети с целия си гръб облегалката на стола и мушна ръце в джоба на спортното яке, което беше избрал, за да прикрие оръжието. Напипа цевта и затвори за момент очи. Отново си зададе същия въпрос отпреди малко: Какви ги вършеше?