Федерико Аксат
Последен изход (1)

1

Тед Макей беше на косъм да пусне куршум в слепоочието си, когато звънецът на къщата започна настойчиво да звъни.

Почака. Не можеше да дръпне спусъка, докато някой стоеше отвън.

Разкарай се, който и да си.

Отново звънене, след което се чуха крясъците на мъж:

— Отворете вратата, знам, че ме чувате!

Гласът достигна до кабинета с изненадваща яснота, така че за части от секундата Тед се усъмни дали беше действителен.

Огледа се наоколо, сякаш търсеше в самотата на кабинета някакво доказателство за достоверността на онзи крясък. Там бяха учебниците му по финанси, репродукцията на Моне, бюрото… и накрая писмото, с което обясняваше всичко на Холи.

— Отворете, моля!

Тед продължаваше да стиска браунинга на сантиметри от главата си, започваше да му тежи. Планът му нямаше да проработи, ако онзи тип чуеше изстрела и повикаше полицията. Холи и момичетата бяха в Дисниленд и той нямаше да допусне да им бъде сервирана подобна новина толкова далеч от къщи. Изключено.

Към звънеца се прибави канонада от удари.

— По-живо! Няма да си тръгна, докато не ми отворите!

Пистолетът затрепери. Тед го подпря на дясното си бедро. Прокара пръстите на лявата си ръка през косата си и отново запсува странния посетител. Да не е някой търговец? В този квартал на богаташи не гледаха с добро око на тях, а още по-малко, ако се представяха по толкова нагъл начин.

В продължение на няколко секунди не се чуха повече крясъци и блъскания и Тед много бавно започна отново да вдига оръжието към слепоочието си.

Помисли си, че мъжът вероятно се беше отказал и си беше отишъл, когато залп от удари и викове го увери в обратното. Но Тед нямаше да отвори, в никакъв случай… щеше да почака. Досадникът все някога щеше да се откаже, нали?

В този момент нещо прикова вниманието му върху бюрото — лист, сгънат на две, същият като онзи, дето беше оставил за Холи в средата на масата, само че на него не беше написано името на съпругата му. Нима е бил толкова глупав, че да забрави да изхвърли някоя от уличаващите бележки? Докато крясъците се нижеха без прекъсване от улицата, Тед се утешаваше с мисълта, че от неочакваното прекъсване щеше да произлезе поне едно хубаво нещо. Разгъна листа и прочете бележката.

Видяното го смрази. Разпозна почерка си и въпреки това не помнеше да е писал някога нито едно от въпросните изречения.

ОТВОРИ ВРАТАТА

ТОВА Е ПОСЛЕДНИЯТ ТИ ИЗХОД

Дали ги е писал по вече забравен повод? Във връзка с някаква игра със Синди и Надин може би? Не можеше да намери обяснение за написаното… не и в онази толкова откачена обстановка с един лунатик, готов да повали вратата. Но трябваше да има някакво обяснение, то се знае.

Заблуждавай се, колкото си щеш.

Браунингът в дясната му ръка тежеше цял тон.

— Отворете най-сетне, Тед!

Стресна се, разтревожен. По име ли го извикаха? Тед не поддържаше приятелски отношения със съседите си, но най-малкото смяташе, че разпознава гласовете им, а гласът на този мъж по нищо не приличаше на техните. Изправи се и остави пистолета върху бюрото. Знаеше, че нямаше друг изход, освен да разбере за кого става дума. Като се замисли малко, не беше краят на света. Който и да беше този нахален тип, щеше да го разкара набързо и да се върне в кабинета, за да приключи веднъж завинаги с живота си — планираше го от седмици и нямаше да се отметне в последния момент заради някакъв невъзпитан търговец.

В единия край на бюрото стоеше бурканче с химикалки, кламери, полуизхабени гумички и всевъзможни ненужни джунджурии. Със светкавично движение на ръката Тед го обърна наопаки и намери ключа, който само преди две минути беше пъхнал в него. Задържа го между пръстите си и го загледа с недоверчивостта на човек, преоткриващ нещо, което никога повече не е вярвал, че ще зърне в живота си. Предполагаше се, че по това време вече трябваше да се е строполил на фотьойла с остатъчен барут по ръката, носещ се по пътя към Светлината.

Когато си взел решение да отнемеш живота си — липсата на съмнение по въпроса няма значение, — финалните минути поставят на изпитание волята на всеки; Тед току-що си беше научил урока и ненавиждаше факта, че трябва да повтори това отначало.

Запъти се към вратата на кабинета с искрено отвращение, напъха ключа и я отвори. Отново го обзе гняв, като видя въпросната бележка, залепена малко по-високо от погледа му. Беше съобщение за Холи: „Скъпа, оставил съм дубликат от ключовете върху хладилника. Не влизай вътре с момичетата. Обичам те“. Отстрани звучеше жестоко, но Тед го беше обмислял внимателно. Не искаше някоя от дъщерите му да го намери проснат зад бюрото с дупка в главата. От друга страна, да умре в кабинета си, се връзваше идеално. Беше претеглил сериозно възможността да се хвърли в реката или да замине далеч и да се остави да бъде прегазен от някой влак, но знаеше, че за тях неизвестността щеше да е по-лоша. Най-вече за Холи. Тя щеше да има нужда да го види с очите си, да се увери. Щеше да се нуждае от… шока. Беше млада и красива и можеше да устрои живота си. Щеше да продължи напред.

Чу се нова поредица от удари.

— Идвам де! — развика се Тед.

Ударите спряха.

Отвори вратата. Това е последният ти изход.

Успя да съзре фигурата на посетителя през прозорчето, разположено непосредствено до вратата. Прекоси хола бавно и заплашително. Още веднъж огледа всичко, както беше направил с ключа мигове преди това. Загледа огромния телевизор, масата с петнайсет места, порцелановите вази. По свой си начин се беше сбогувал с всяка от тези преходни вещи. И въпреки всичко той още беше там, старият и мил Теди, блуждаещ в собствения си хол като призрак.

Спря се. Това ли беше представата му за края на тунела?

За момент изпита безумната нужда да се върне в кабинета и да провери дали зад писалището щеше да открие повалено собственото си тяло. Протегна ръка и прокара пръсти по облегалката на дивана. Усети студения допир на кожената дамаска, твърде истински, за да е плод на въображението му. Но как можеше да е сигурен?

Отвори вратата и като видя младия мъж на прага, веднага разбра как е оцелял като търговец въпреки обноските си. Имаше вид на двайсет и пет годишен, носеше безупречен бял панталон с колан от змийска кожа и поло на цветни хоризонтални райета. Приличаше повече на играч на голф, отколкото на търговец, макар че в дясната си ръка държеше някакъв стар кожен куфар, който беше в дисонанс с облеклото му. Имаше дълга руса коса, която стигаше до раменете му, небесносини очи и безсрамна усмивка, по нищо неотстъпваща на тази на Джо Блек^[1]. Тед си представи как Холи или всяка друга жена от квартала щеше да си купи от този мъж каквато и дреболия да им предложи.

— Каквото и да предлагате, не се интересувам — каза Тед.

Усмивката на мъжа стана още по-широка.

— О, боя се, че не идвам да ви продавам нещо — каза го сякаш това бе най-абсурдното нещо на света.

Тед хвърли един поглед през рамото на непознатия. Не се виждаше паркирана никаква кола на банкета или по булевард „Съливан“. Горещината не беше толкова непоносима този следобед, но пък преминаването на такова разстояние под слънцето трябваше да е белязало някак си този младеж с безсрамна красота. А от друга страна, за какво му беше да паркира на подобно място?

— Не се плашете — каза младият мъж, сякаш прочел мислите му. — Съдружникът ми ме докара точно пред вратата, за да не будим подозрения у съседите.

Споменаването на съучастник не промени изражението на Тед. Смърт по време на обир щеше да е по-достойна от това да си тегли сам куршума.

— Зает съм. Настоявам да си тръгнете.

Тед понечи да затвори вратата, но мъжът протегна ръката си и му попречи. Не беше непременно акт на враждебност, в очите му проблесна умолителна искра.

— Казвам се Джъстин Линч, господин Макей. Ако ми…

— Откъде знаете името ми?

— Ако ми позволите да вляза и да поговорим десетина минути, ще ви обясня.

Последва миг на изчакване. Тед нямаше да позволи на този мъж да влезе в дома му, то се подразбираше. Но трябваше да признае, че присъствието му будеше известно любопитство. В последния момент разумът надделя.

— Съжалявам. Не сте уцелили най-точния момент.

— Грешите. Именно този…

Тед затвори вратата. Последните думи на Линч достигнаха заглъхнали до отсрещната страна, но се чуха идеално. „Това е идеалният момент.“ Тед продължаваше да стои пред вратата, заслушан, като че знаеше, че ще последва още нещо.

Точно така и стана. Линч заговори на по-висок тон, за да бъде чут.

— Знам какво се каните да извършите с деветмилиметровия, който оставихте в кабинета. Обещавам ви само едно — няма да се мъча да ви разубеждавам.

Тед отвори вратата.