Метаданни
Данни
- Серия
- Кръв по снега (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Blod på snø, 2015 (Пълни авторски права)
- Превод отнорвежки
- Ева Кънева, 2018 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,3 (× 3гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- sqnka(2021)
Издание:
Автор: Ю Несбьо
Заглавие: Кръв по снега
Преводач: Ева Кънева
Година на превод: 2018
Език, от който е преведено: норвежки
Издание: първо
Издател: ИК „ЕМАС“
Година на издаване: 2018 (не е указано)
Тип: роман
Националност: норвежка
Излязла от печат: 10.09.2018
Редактор: Цвета Германова
Коректор: Василка Ванчева
ISBN: 978-954-357-383-7
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7982
История
- —Добавяне
Седма глава
Тя седеше свита в единствения фотьойл в жилището ми и се взираше в мен.
Така ми се струваше още по-красива: изплашена, сама, незащитена. Зависима.
Обясних — впрочем съвсем излишно — че жилището ми е повече от скромно. Представляваше ергенска гарсониера: дневна и кът за спане. Чиста и подредена, но крайно неподходяща за жена като нея. Изтъкнах обаче най-сериозното предимство: анонимност. По-точно, никой — абсолютно никой — не знаеше къде живея.
— И защо живееш тук инкогнито? — попита тя и се вкопчи в поднесената чаша с кафе.
Поиска чай, но аз я помолих да потърпи до утре сутринта. Обещах да купя чай още щом магазините отворят. Казах й, че знам колко обича чай, защото през последните пет дни съм я наблюдавал как започва всеки свой ден с чаша от любимата си топла напитка.
— За човек с моята професия е най-добре да минеш в пълна нелегалност — отговорих.
— Но сега аз научих къде живееш.
— Да.
Отпихме от кафето и помълчахме.
— Това означава ли, че нямаш нито приятели, нито роднини? — попита Корина.
— Имам майка.
— Но тя не знае къде…
— Не знае.
— И не е в течение с какво се занимаваш.
— Точно така.
— Като какъв си й казал, че работиш?
— Като ликвидатор.
— На търговски дружества ли?
Погледнах Корина Хофман. Наистина ли се интересуваше от мен, или питаше от учтивост?
— Да.
— Виж ти.
Тя потръпна зиморничаво и скръсти ръце пред гърдите си. Бях надул радиатора на макс, но дограмата беше стара и гарсониерата не можеше да се стопли. Повъртях чашата в ръце.
— Какво ще правиш, Улав?
Станах от стола.
— Ще ида да ти потърся вълнено одеяло.
— Исках да кажа, какво ще правим?
Изглежда, беше здраво стъпила на земята. Съумее ли човек да приеме онова, което не може да промени, и да продължи напред, той несъмнено е здравомислещ. Щеше ми се и аз да съм като нея.
— Той ще ме погне, Улав. Ще ни гони до дупка. Не можем да се крием тук до безкрай. Защото той няма да миряса, докато не ни намери — ако ще да ни издирва цяла вечност. Вярвай ми, познавам го. Предпочита да умре, вместо да живее с този срам.
Не й зададох най-логичния въпрос: защо му е изневерявала точно със сина му. Попитах я нещо по-второстепенно:
— Заради наранената си мъжка гордост ли страда най-много? Или защото те обича?
— Сложно е — поклати глава тя.
— Заникъде не бързам. А както виждаш, и телевизор нямам.
Тя се засмя. Още се помайвах. Нито бях донесъл обещаното одеяло, нито й бях задал въпроса, който изгаряше гърлото ми като жлъчка: „Обичаше ли сина му?“.
— Улав?
— Да?
— Защо го правиш? — попита тя тихо.
Поех си дъх. Имах подготвен отговор на този въпрос. Всъщност си бях намислил няколко варианта — в случай че един или друг ми се стори неподходящ. Изведнъж обаче всичките се изпариха от ума ми.
— Защото не го одобрявам.
— Кое?
— Начина, по който той постъпва. Иска да убие съпругата си.
— Ти какво щеше да направиш, ако жена ти те мамеше с друг в собствения ти дом?
Хвана ме натясно, нямаше две мнения.
— Носиш добро сърце, Улав.
— Добрите сърца в днешно време никак не се котират.
— Не е вярно. Добрите сърца са рядкост и винаги ще се ценят. Ти си рядко срещан екземпляр, Улав.
— Щом казваш…
Тя се прозина и се протегна с грациозността на котка. Предните им крака се залавят направо за раменете и затова котките могат да промушат телата си навсякъде, където успеят да си проврат главата. Много удобно при лов. И при бягство.
— Ако намериш вълнено одеяло, май ще си лягам. Днес ми се насъбраха доста емоции.
— Ще постеля чисти чаршафи на леглото. Ти ще спиш там. С дивана сме си стари дружки.
— Ами? — усмихна се тя и ми смигна. — Да разбирам ли, че не съм първата, която нощува тук?
— Напротив, първата си. Просто понякога чета на дивана и после заспивам там.
— Какво четеш?
— Нищо особено. Книги.
— Книги? — тя наклони глава и ми се усмихна закачливо, все едно ме е изловила в лъжа. — Тук виждам една-единствена книга.
— Вземам си от библиотеката. Ако ги купувам, няма къде да ги слагам. Пък и напоследък се опитвам да намаля четенето — поясних, все едно говорех за порочен навик.
Тя посегна към книгата върху масата.
— „Клетниците“? За какво се разказва?
— За доста неща.
Корина повдигна вежда.
— Главно за един бивш престъпник, който загърбва тъмното си минало и посвещава остатъка от живота си на каузата да бъде добър човек — за да изкупи греховете си.
— Хм… — тя претегли томчето в длан. — Тежка книга. Има ли и любовна история?
— Има.
Тя остави романа.
— Така и не ми отговори какво ще правим, Улав.
— Ще видим сметката на Даниел Хофман, преди той да види нашата.
Когато го формулирах наум, изречението звучеше идиотски. Също толкова идиотски звучеше и изречено на глас.