Ю Несбьо
Кръв по снега (3)

Трета глава

Наех стая в малък хотел непосредствено срещу апартамента на Хофман по Бюгдьой Але с идеята в продължение на няколко дни да разуча дневния режим на съпругата му; да разбера дали излиза, докато мъжът й е на работа, дали някой й идва на гости. Изобщо не ме вълнуваше кой е любовникът й. Целях само да подбера най-благоприятния и най-малко рисков момент за извършването на убийството. Да разбера кога е сама и няма опасност някой да ни прекъсне.

Оказа се, че хотелската ми стая осигурява пряка видимост не само към входната врата на жилищната сграда, където живееха Хофманови. Можех да наблюдавам и с какво се занимава Корина през деня. Хофманови не си бяха направили труда да си купят завеси. Пък и за какво са ти завеси в град, където почти не грее слънце, а минувачите гледат час по-скоро да се шмугнат някъде на топло, вместо да стоят на студа и да зяпат към чуждите прозорци.

През първите няколко часа апартаментът пустееше. Ярка светлина къпеше дневната. Хофманови явно не икономисваха електричеството. Мебелите не бяха английски, а ми приличаха по-скоро на френски — особено странното канапе в средата на стаята с облегалка само от едната къса страна. Навярно това французите наричат „шезлонг“, в превод — ако учителят ми по френски не ме е излъгал — „дълъг стол“. Заврънкулчести, асиметрични дърворезбарски украшения, природни мотиви по тапицерията. Стил рококо — поне според „История на изкуството“ в библиотеката на майка ми. Но можеше просто да е скован от местен дърводелец и да е украсен в някое норвежко село. Така или иначе, млад човек не би се спрял на такива мебели, затова предположих, че ги е поръчала бившата съпруга на Хофман. По думите на Пине Хофман я изхвърлил от дома им навръх нейната петдесетгодишнина. Именно защото ставала на петдесет. И защото синът им се бил изнесъл от къщи и вече нямало причина да я държи там. Всичко това — според Пине — Хофман й съобщил в прав текст и жената ги приела: мотивите му да я изхвърли плюс апартамент по крайбрежието и чек за милион и половина.

За да си запълня времето, извадих черновата с моите писания. Ей така, нахвърлям си разни идеи. Всъщност не е вярно. Съчинявам писмо. Писмо до незнаен човек. Впрочем и това не е вярно. Знам кой е адресатът. Само че аз, разбира се, не съм писател. Тук ще допусна някоя грешка, там ще ми хрумне да зачеркна цял пасаж. Така да се каже, доста хартия и мастило профуках досега за чернови. Днес пак не ми потръгна и по едно време се отказах, зарязах листовете, запалих цигара и започнах да си фантазирам.

Както вече споменах, не познавах никого от семейството на Хофман, но докато надничах в апартамента отсреща, започнах да си ги представям. Обичам да надничам в чужди домове. Винаги ми е харесвало. И си представих как е живял с бившата си съпруга. Деветгодишният син се прибира от училище, седи в дневната и чете разни странни книги, взети от домашната библиотека. Майката пее тихичко, докато приготвя вечеря в кухнята. Вратата се отваря. Майката и синът се вцепеняват за миг. Мъжът извиква отчетливо и весело „Прибрах се!“, двамата си отдъхват с облекчение и се втурват към коридора да го прегърнат.

Увлечен в такива идилични представи, внезапно забелязах, че Корина Хофман влиза в дневната. Всичко се промени.

Светлината.

Температурата.

Моите предварителни сметки.

 

 

През онзи следобед не отидох до бакалията.

Не изчаках Мария да затвори, както често правех, не я проследих от безопасно разстояние до трамвайната спирка. Не се качих след нея, не застанах зад гърба й в навалицата в средата на трамвая, където тя предпочиташе да стои, въпреки че имаше свободни места. Онзи следобед не застанах зад Мария като някой психопат, не й шепнех неща, които чувах само аз.

През онзи следобед седях в притъмнялата хотелска стая и се взирах омагьосан в жената в отсрещния апартамент. В Корина Хофман. Можех да й кажа на глас каквото си искам. Нямаше кой да ме чуе. Не се налагаше да я гледам в гръб, да се взирам в събраната й на кок коса и да си представям несъществуваща красота.

Въжеиграчка. Това ми хрумна в първия миг, когато зърнах Корина Хофман да влиза в дневната. Беше се загърнала в бял хавлиен халат и се движеше с грацията на котка. Не говоря обаче за онази особеност в походката, типична за котките, камилите и още някои бозайници: да стъпват първо с двата си леви крайника, а после с двата десни. Поне така съм чувал. Сравних Корина Хофман с котка, защото котките ходят на пръсти и задните им крака попадат точно в следата, оставена от предните. По подобен начин изглеждаше и вървежът на Корина Хофман. Тя стъпваше боса, с изпънати глезени, поставяше стъпалото на вдигнатия си крак точно пред пръстите на другия. Сякаш ходеше по въже.

Всичко у Корина Хофман беше красиво. Лицето й: високите скули, сочните устни като на Брижит Бардо, русата, разрошена права коса; дългите слаби ръце, които се подаваха от широките ръкави на халата; горната част на гърдите й, толкова меки, че се движеха, докато върви и диша; белоснежната кожа на ръцете, лицето, прасците. Божичко, сякаш гледах снежни преспи под прежурящо слънце. Такова сияние е способно да те ослепи за няколко часа. Накратко, всичко у Корина Хофман ми харесваше. С едно изключение — фамилията й.

Тя, изглежда, скучаеше. Пи кафе, проведе разговор по телефона, разгърна някакво списание и се зачете в него. Вестниците не побутна. Хлътна в банята и излезе, все още по халат. Пусна си плоча и потанцува вяло. Суинг — съдейки по движенията. Хапна нещо дребно. Погледна часовника. Наближаваше шест. Облече си рокля, среса си косата и пусна друга плоча. Отворих прозореца и наострих уши, но шумът от автомобилите ми пречеше да чуя музиката. Пак грабнах бинокъла и се опитах да фокусирам обложката, поставена върху ниската масичка. Май имаше снимка на композитор. Антонио Лучо Вивалди? Има ли значение? Думата ми е, че в шест и петнайсет Даниел Хофман се прибра при жена, коренно различна от онази Корина Хофман, с която бях прекарал целия ден.

Двамата се избягваха. Не се докосваха. Не размениха нито дума. Приличаха на два електрона с отрицателен заряд, които се отблъскват. Накрая обаче влязоха в една и съща спалня.

Легнах си, но не ме ловеше сън.

Как осъзнаваме, че рано или късно ще умрем? Какво се случва в деня, когато си даваме сметка, че краят на живота ни не е просто вероятност, а неизбежност? Навярно за всеки човек този момент настъпва по различен повод. Лично на мен отрезвително ми подейства смъртта на моя баща. Тя настъпи съвсем прозаично и подвластно на физиологичните закони, не по-различно от смъртта на муха, размазана върху прозоречния перваз. По-интересно е друго. Кое ни подтиква да се усъмним в неумолимостта на смъртта, след като вече веднъж сме я осъзнали? Помъдрели ли сме, та преосмисляме схващането си за неизбежността на смъртта? Според един философ — Дейвид някой си — не можем да сме сигурни, че нещо, повтарящо се многократно, задължително ще се случи отново. Без логически доказателства няма как да знаем дали историята ще се повтори. Или просто у нас заговарят напредващата ни възраст и страхът? Или нещо друго? Например, един ден внезапно съзираме нещо, което не сме знаели, че изобщо съществува. Изпитваме нещо, което не сме знаели, че сме способни да изпитваме. Чуваме кухо биене, когато ударим по стената, и разбираме, че оттатък има друга стая. И у нас лумва надежда, болезнена, изнервяща надежда; тя ни гложди и не ни дава мира. Надежда, че има измъкване, има начин да надхитрим смъртта, съществува заден изход към място, чието съществуване до момента ни е било неизвестно; че има смисъл. Че историята не свършва дотук.

На следващата сутрин станах едновременно с Даниел Хофман. Когато той излезе от къщи, още се спускаше непрогледна тъма. Той не знаеше за моите наблюдения. Беше ме предупредил да не го запознавам с подробности около плана си.

Седнах на стола до прозореца и започнах да чакам да се появи Корина. Извадих черновите си и се заех да ги препрочитам. Намирах думите за по-непонятни от обикновено, а малкото, които разбирах, изведнъж ми се сториха ужасно маловажни и мъртви. „Защо просто не зарежа тази глупост“, запитах се. Дали ме възпираше фактът, че съм вложил толкова време в тези окаяни изречения? Захвърлих листовете и се загледах в безлюдните зимни улици на Осло. Най-сетне Корина се появи.

Денят протече горе-долу по същия начин като предишния. Днес обаче тя излезе да се разходи. Тръгнах след нея. Благодарение на Мария се бях научил как най-ефективно да следя някого, без той да ме забележи. Корина се отби в един магазин и си купи шал. Изпи чаша чай в една сладкарница с някаква жена — нейна приятелка, съдейки по езика на тялото. После се прибра.

Още беше само два следобед. Направих си чаша кафе. Корина се изтегна на шезлонга в дневната. Беше си облякла друга рокля. Платът се разливаше по тялото й, докато се местеше. Шезлонгът е странна мебел — нито стол, нито легло, нещо средно. Когато се наместваше, за да открие по-удобна поза, Корина се движеше бавно, отработено, самоуверено. Сякаш знаеше, че я наблюдават. Сякаш знаеше, че е обект на нечии желания. Погледна си часовника, прелисти списанието — същото от вчера. Изведнъж се вцепени едва доловимо.

Не бях чул звънеца.

Тя стана, отиде до вратата с гъвкавата си котешка походка и отвори.

Той беше тъмен, възслаб, неин връстник.

Влезе, затвори вратата, съблече си якето, метна го на закачалката и си изхлузи обувките със свойски жест, който показваше, че не идва тук за пръв път. Нито пък за втори. От самото начало беше ясно като бял ден, че Корина Хофман си има любовник. Съмнение в нейните съпружески прегрешения никога не бе имало. Тогава защо се бях усъмнил във вината й? Защото ми се искаше да е невинна ли?

Той замахна и я удари.

Отначало се смаях, помислих си, че ми се е привидяло. После обаче мъжът й посегна повторно. Зашлеви я силно през лицето. Главата й отхвръкна встрани, русите кичури се оплетоха в пръстите му. Съдейки по устата й, тя изкрещя.

С едната си ръка той я стисна за гърлото, с другата смъкна роклята й.

И там, под светлината на полилея, голата й кожа заприлича на ослепителнобяла повърхнина, лишена от изпъкналости, просто непроницаема белота, заснежена равнина под мътна светлина в облачен или мъглив ден.

Облада я на шезлонга. Застана със смъкнати до глезените панталони откъм късия край без облегалка, докато тя лежеше върху светлите бродерии на невинни, идеализирани европейски представи за гора. Той беше направо мършав. Ребрата му се брояха, седалищните му мускули се стягаха и отпускаха като помпа. Тресеше се целият, все едно се ядосваше, че не може да направи нещо… повече. А тя лежеше разкрачена, пасивна, все едно мъртва. Исках да отвърна поглед, но не можех. Гледката ми напомняше за нещо. Само че не се сещах за какво.

Същата нощ, във възцарилата се тишина, ми просветна. Присъни ми се илюстрация от книга, която бях чел през детството си. „Животинско царство, първи том: Бозайници“, взета от Дайхманската библиотека. На снимка, правена в резервата Серенгети в Танзания или някъде в района, три озверели, освирепели и измършавели хиени се бяха добрали до плячка — или след набези на прайд лъвове, или със собствени сили. Двете, със стегнати задници, бяха напъхали муцуни в разпорения корем на една зебра, третата гледаше в обектива. Цялата й муцуна беше омазана в кръв. Виждаше се нащърбената повърхност на зъбите й. Ала най-ясно в паметта ми се бе запечатал погледът й, вперен в обектива. Жълтите очи изпращаха предупреждение. Това не е твое, а наше. Разкарай се. Иначе и теб ще те сполети съдбата на зебрата.