Иван Вазов
Срещу Атон

Корабът дреме. Тихи са вълните.

Спи Бяло море в нощний мир и хлад.

В небесний свод едни трептят звездите,

надникнали над спящий долен свят.

 

Пред нас атонский връх във мърчините

стърчи вълшебно, като сън фъркат.

В мечти потънал, времената скрити

разбулям аз, кат гледам върха свят.

 

Полека-лека мрежата се вдига:

в килийка там, пред свещ, над бяла книга

навел се Той^[1] с умислено чело.

 

А тъй са гладки водните пустини,

тъй тих въздухът, щото ми се чини,

че чух как дращи пачето перо!