Ингар Йонсрюд
Калипсо (97)

Глава 97

Ръката му над лакътя имаше бегъл дъх на трева, ферма и неузрели ябълки. Фредрик се обърна по гръб. Бе спал тежко, такива бяха и сънищата му, а сега главата му бе размътена, а езикът подут.

Как се очакваше да се чувства човек в деня след погребението на приятеля му? Фредрик нямаше представа, но беше доволен, че бе взел душ през нощта. Облече се, отчупи къшей корав бял хляб и тръгна от апартамента.

Когато излезе от асансьора в полицейското управление, Себастиан Кос влезе в него. Фредрик събра сили и го погледна в очите. Заместник-началникът го поздрави лаконично. Очите му го изпепеляваха. Беше ли казала нещо Гюру? Какво бе имала предвид, когато бе изрекла, докато проникваше в нея, че Себастиан искрено го харесва? Че имало други в управлението, които му мислели злото? Странно беше да кажеш това в такъв момент.

Фредрик се опита да открие знаци за дружелюбие в затвореното изражение на Кос. Нямаше такива. Нима бяха започнали да подозират, че знаеше повече за смъртта на Андреас, отколкото казваше?

Забърза по коридора.

Беше обед и само няколко следователи бяха останали в офисното пространство с отворен план. Кафа бе заета да разпитва някого и той се зарадва, като видя това. Не знаеше какво би могъл да й каже. Дали трябваше да признае, че е шпионирал и видял снимките на мобилния й телефон? Знаеше как самият той би реагирал, ако някой си позволеше да надзърта в неговия телефон. Щеше да побеснее. Ама яко.

До бюрото, което бяха споделяли с Андреас, различи бял гръб, тъмна коса на конска опашка. Тересе Грьофтинг. Следователката седеше на стола на Андреас. Някой бе сложил кашон върху бюрото, но никой не бе прибрал нищо вътре. Наоколо все още имаше разпилени хартии, в чашата, която Андреас бе задигнал след посещение в Централното полицейско управление в Берлин, още имаше засъхнала утайка от кафе, компютърният вентилатор под бюрото жужеше. Сякаш Андреас просто бе отскочил да обядва.

Тересе се обърна на стола.

— Здравей. Радвам се да те видя, Фредрик.

Фредрик само кимна.

— Исках… да поседя малко тук, преди всичко да бъде разчистено. Андреас си беше Андреас, но… ще ми липсва. Ето, тръгвам си.

— Можеш да останеш — промърмори Фредрик. Очите му обходиха бюрото, но знаеше, че няма да открие там онова, което търсеше.

Кантонерката на Андреас беше до бюрото. Старомодно стоманено шкафче. Андреас се бе преборил да го задържи.

— Той имаше ключ — каза Фредрик отчасти на себе си, отчасти на нея. — На връзката си с ключове. Къде мислиш, че може да е сега?

— Какво търсиш?

— Досие за случая, по който работехме.

Тересе отвори чекмедже на бюрото и му подаде отвертка.

— Той така би се справил — подхвърли. И не грешеше. Точно така би подходил Андреас.

Откри папката веднага. Андреас беше методичен човек и беше заведена под „Р“ за Расмусен. Дебела беше. Тежка. Фредрик я отнесе със себе си в една от многото неудобни работни стаи в сградата. Заключи вратата, дръпна щорите към коридора и разпръсна съдържанието й върху бюрото.

Досието съдържаше няколко вестникарски изрезки от времето преди процеса на Расмусен и по време на него. Написани на ръка списъци със свидетели, имената на участвалите служители от въоръжения отряд за реагиране, копия от документи и снимки, събрани в хода на разследването. Съпругата на Педер Расмусен във ваната. Синът му, легнал по гръб в коридора с тъмночервено петно върху гърдите. Намръщи се. Имаше и снимка на самия Фредрик. На децата му. Копия от профилните им снимки във Фейсбук.

Това бяха книжата от Галгеберг. Документите, които Андреас бе откраднал, когато нахлу в скривалището на Педер Расмусен.

Имаше полицейски рапорт в отделен плик. Цветът бе различен, по-тъмнокафяв, а рапортът бе маркиран с печат „Секретно“. Той обърна плика наопаки. Изпаднаха изрезки от вестник и мобилен телефон. Телефонът трябва да бе принадлежал на Расмусен. От вечерта на изчезването му.

Фредрик седна. Започна с полицейския доклад.

Седем минути по-късно остави очилата си на масата и избърса сълзите.

Сега знаеше защо Андреас никога не бе могъл да забрави случая.