Ингар Йонсрюд
Калипсо (93)

Глава 93

След като повърна, Фредрик остана на колене. Спазмите продължаваха да разтърсват тялото му, стъклата на очилата му бяха мокри от сълзи, а гърбът му лепкав от пот. Постепенно стегнатият му стомах се отпусна и той се осмели да изправи гръб. Тежката ролка с тоалетна хартия се удряше с бумтене в алуминиевата стойка, докато той откъсваше парче след парче. Изчисти мустаците си, избърса си устата и проми съдържанието на тоалетната чиния, без да си прави труда да го разглежда.

Благословено бе чувството на оттегляне на гаденето. С една ръка се опря на стената за равновесие и се изправи на крака, потърси бравата и едва тогава осъзна, че вратата на кабинката е била отворена през цялото време. Изми лицето си на мивката и се наведе да пийне вода. Изжабури се и я изплю. Избърса старателно очилата си.

Господи, как смърдеше тук. И вината не беше негова. Не беше воня от повръщано, а от изпражнения. Дум! Дум! Някой удряше по вратата отвън. Нима бе толкова глупав, та бе заключил външната врата, вместо тази на кабинката? Направи няколко несигурни стъпки назад, почуди се дали трябва да обясни неприятната миризма, но реши, че не го е грижа. Почти беше стигнал до вратата, когато чу гласа.

— Може ли да не отключвате веднага?

Какво?! Женски глас?

— Влезли сте в погрешната тоалетна — каза Фредрик. — Женската е от другата страна.

Обърна се. Кабинките бяха три. Гласът идеше от най-далечната.

— Чуйте! Сбъркали сте.

Не последва отговор. Той отиде до кабинката и заблъска с юмрук по вратата.

— Там ли сте?

— Имаше опашка — долетя жално изпискване. — Имаше опашка и не можех да чакам.

— Добре. Но побързайте. Хората тропат да влязат тук. Скоро сигурно ще пратят охраната.

Чу, че се откъсва тоалетна хартия. Имаше нещо в гласа й. Нещо не беше наред. Нещо по-сериозно от стомашен проблем.

— Мога ли да ви помогна? — попита завалено.

Ключалката изщрака и вратата се отвори.

Фредрик я разпозна веднага. Гюру Кос, съпругата на Себастиан. Седеше на тоалетната чиния и носеше черната пола и черния найлонов чорапогащник, но беше свалила бялата блуза. Притискаше я към корема под едрите си гърди, прибрани в тъмен полупрозрачен сутиен. Гримът около очите й беше размазан, а русата й коса бе вдигната в разбъркан кок високо на главата. Тя го погледна с примирена усмивка.

— Някакъв идиот на бара ме ръчна с лакът в стомаха. И аз протекох…

Той погледна към бялата блуза и видя, че бе изцапана с изпражнения.

— Ето защо… заключих вратата, та да мога да се почистя и да сменя торбичката, докато вие… бяхте зает там — посочи тя с глава към кабинката, където Фредрик се бе освинвал в тоалетната чиния. — Само че блузата ми е съсипана и не мога да изляза така навън. — Тя разпери ръце. Торбичката за стома в телесен цвят бе почти незабележима на фона на плоския й корем.

Фредрик я погледна и изсумтя съчувствено, както поне се надяваше. Тя отвърна на усмивката му. От онези усмивки, които споделяш с непознат, който вече не е непознат.

— Благодарен съм, че поне нямат охранителни камери тук — каза той и направи опит за смях. — И двамата не бихме представлявали красива картинка.

Той свали сакото от костюма си, което не бе сменил след погребението, и разкопча ризата си. Съблече я и й я подаде, после си облече отново сакото. Пак се обърна към огледалото. Не беше нужно човек да е трезвен, за да се усети, че нещо не е наред във вида му, но ставаше все пак.

Изчака Гюру да облече ризата му. Отиваше й повече, отколкото на него, честно казано.

— Чакайте тук. Ще ида да доведа мъжа ви.

— Той си тръгна с началника на полицията. Заради нещо свързано с убийството на приятеля ви Андреас.

Фредрик усети как нещо го бодна отвътре.

— Ясно. Искате ли да му се обадя на мобилния телефон?

Някой отново задумка по вратата.

— Тук е охраната. Отворете вратата. Веднага!

Гюру поклати глава.

— Не, ще се вбеси. Не иска никой да знае — каза и поглади корема си. — Срамува се от мен.

Отвън се бе наредила опашка от мъже. Фредрик разпозна сред тях неколцина от полицейското управление. Мъжът от охраната се опита да му се ежи. Фредрик го прати да върви по дяволите.

Навън вече валеше силно. Изтичаха на зигзаг до колата му. Той бе паркирал в странична улица.

Качиха се и Фредрик пъхна ключа в стартера. Радиото се включи. Вечерен джаз. От жабката извади тениската, която му бяха дали в пицарията. Уам-бам, мерси, Сам. Пица, от която правиш ам-ам. Нахлузи я презглава.

Гюру захлупи ръката му с длан.

— Фредрик. Не си в състояние да шофираш.

— Не съм — потвърди той и отпусна глава на облегалката. И сам бе стигнал до този извод.

Така че просто седяха там. Гледаха минаващите лицензирани и нелегални таксита, пияни хора с разнебитени чадъри и гръмки гласове под светлината на уличните лампи и коледната украса. Накрая тя постави ръка върху бедрото му. Той не й попречи. Тя взе да гали крака му, вътрешността на бедрото, слабините.

— Гюру…

— Всички в онзи бар мислят, че вече сме го направили. Заключени бяхме в тоалетната… колко, петнайсет минути?

Тя се зае да разкопчава колана му. Помогна си и с другата ръка. Той изтласка таза си напред.

— Но Себастиан няма да им повярва. Ще му покажа ризата и ще обясня какво се случи. Ще ти е благодарен. Докато си държиш устата затворена.

Тя го възседна мълчаливо. Вгледа се дълбоко в очите му.

— Ако има едно нещо, което трябва да запомниш от тази вечер — каза му, — то помни това. Себастиан те харесва. Има такива в управлението, които ти желаят злото.

Фредрик силно стисна клепачи.

Изпрати я до пиацата на такситата. Казаха си довиждане и Фредрик погледна към „Лумпа“. Барът беше отворен. Имаше време за още няколко бири. Ръката му опипа джоба. Болкоуспокояващите бяха там. Силните болкоуспокояващи, които бе задигнал от аптечката на Кафа в банята. Явно й ги бяха предписали за травмата на рамото, защото бяха с изтекъл срок на годност.

Когато взе хапчетата сутринта, всичко бе изглеждало просто. Да мине някак през този ден, а после… може би този път да го свърши както трябва. Но сега не изпитваше такава потребност.

До входа стоеше дребна самотна фигура. Въпреки чадъра беше мокра до глезени. От ръба на якето й капеше вода. Той отиде при нея.

— Хайде — каза Кафа и го обгърна с ръка през кръста.