Ингар Йонсрюд
Калипсо (91)

Глава 91

Кап.

Кап.

Кап.

През осемдесет и седем секунди, така беше казал Каин. Може да си бе мислил, че не го слуша, но тя слушаше. Щеше да капе по една капка на всяка минута и половина. Изчислила беше, че остатъкът от три секунди означава по две допълнителни капки на час.

Това правеше хиляда и осем капки за двайсет и четири часа.

Преди да заспи, тя постави пластмасовата чашка под желязната кука. Измерила беше докъде се пълни. Първо след шест часа, после след дванайсет. Така че нямаше нужда повече да брои капките. Сега тя просто проверяваше чашката и бележеше по лющещата се боя върху бетонната стена всеки изминали дванайсет часа. Двайсет и три драскотини, направени с нокътя й. Седемнайсет драскотини от времето, когато Каин бе обещал да я спаси.

Лин вече беше разбрала, че Каин няма да се върне. Излъгал ли я беше? Нима я бе излъгал и изоставил, както направи чичо й, когато я доведе в Норвегия? Каин бе приел, че тя не е разбрала. Че е повярвала как чичо й я е довел тук, защото е искал тя да работи в ресторант. Но тя бе знаела истината през цялото време. Още когато разплакана се сбогуваше с майка си на международното летище „Донмеанг“, бе знаела. Защо някой би искал четиринайсетгодишно момиче да прелети през половината свят, та да чисти и готви на норвежци? Със сигурност в Норвегия имаше достатъчно момичета, които биха го правили.

Не, тя от ранна възраст бе проумяла, че нейната съдба е друга.

В известен смисъл беше доволна от това. Защото Лин беше силна. Лин беше умна. По-умна от всички. Мъжете виждаха само млада тайландка, парче плът, за което плащаха. Това не ги правеше лоши. Някои от тях бяха такива. Мнозина не бяха. Представляваха просто празни души. Неколцина дори не правеха секс с нея. Искаха само да лежат на пода или на дивана. Голи или полуголи да бъдат прегръщани от момиче в училищна униформа. И тогава Лин със задоволство приемаше коя е тя. Не беше като тях.

Ами онези, които не й даваха пари? Жените в кризисния център, които говореха за права, контрацептиви и хигиена. Полицейският патрул, който я бе прибрал и отвел там. Момичето, което живееше в съседство с нея… Те не виждаха нищо повече от истинската Лин, отколкото съзираха мъжете. Просто една страна от нещо, което не беше тя. Лин не беше жертва.

Доволна бе, че тя се бе озовала тук, а не някоя от сестрите й. Или от братовчедките й. Защото Лин можеше да го понесе. Можеше да се справи. „Животът ни поднася само каквото е по силите ни“, беше казал Каин.

Каин. Той беше спрял да се дрогира заради нея. Искаше да я отведе обратно в Тайланд, така беше казал. Дал й беше колието. Обичаше ли го тя? Така беше си мислила за известно време. Но робиня не може да обича онзи, който я притежава. Куче може да обича стопанина си. Възможно е да важи за прасе и вол. Но Лин не беше животно.

Много от живота си беше прекарала като животно. Щеше да срещне края си като човешко същество.

Крещяла беше само през първите двайсет и четири часа. Дърпала бе веригата, свързала ръката й с куката на тавана. Но никой не я бе чул. Куката не поддаваше. Никой не го бе грижа. Никой, освен Каин. А Каин го нямаше вече.

Тя не яде. Пи малко вода, защото да си жадна, беше болезнено, но не можеше да преглътне никаква храна. Имаше диария. Но се погрижваше да се добере до тоалетната и после да се измие. Не беше животно. А той нямаше да я остави да умре от глад. Не беше такъв. Беше от типа хора, дето ще спрат и ще убият животно, та да не го блъснат случайно с колата си през нощта.

Желязната врата, водеща навън, имаше кръгъл прозорец от непрозрачно стъкло. Болтовете наоколо му го правеха да прилича на илюминатор в кораб. Никакъв звук не проникваше през тази врата. Тя никога не го чуваше да приближава, преди ключалката да изтрака. Но слабата светлина тук вътре и силната навън означаваха, че помещението винаги притъмняваше, когато той застанеше от другата страна на вратата.

Това притъмняване бе настъпило сега и я стресна. Дишането й стана тъй бързо и плитко, че гърдите й едва помръдваха. Сякаш страхът й искаше да я смали, да я направи възможно най-малко материална. Металът иззвънтя, когато той затвори вратата зад себе си. Както винаги застана в ъгъла и както винаги постави куфарчето си до бръмчащия фризер. Ключалката му щракна рязко, когато извади отвътре работен комбинезон в полиетиленова опаковка.

Но ето че тогава се случи нещо неочаквано. Той започна да й говори. Не го беше правил преди. Не и откакто Каин го спря, когато тя си бе помислила, че ще я убие.

— Чакаш Каин ли?

Тя се опря на лакти, за да се надигне в леглото. Драскотините на ръката я засмъдяха, когато белезниците ги остъргаха.

— Каин е мъртъв — продължи той.

После отиде до умивалника край фризера и напълни алуминиев леген с вода.

— Никога не бих помислил, че ще се обърне към полицията.

Засмя се кратко, докато внимателно крепеше легена в ръце и го постави на пода до куфарчето.

— Но го разбрах, като го гледах. Каин никога не е бил труден за разгадаване. У него започваха да се пораждат съмнения. — Той кимна към нея. — Ти си виновна. Омагьоса го.

Докато говореше, разкъса опаковката на стерилен скалпел и го използва да отвори полиетиленовия калъф на комбинезона. От прореза се разнесе тънко свистене на въздух и той започна да се съблича.

— Каин винаги е бил толкова предсказуем. Знаех си, че няма да му стигне куражът. Не и без дрогата. Без стритите хапчета, за които си въобразяваше, че ще му подарят спасение. Как ги наричаше той…?

Остави въпроса да увисне във въздуха, докато съблече тъмното си сако и внимателно го постави в куфарчето. После панталоните. Сгъна ги старателно по ръба.

— „Темгесик“! Точно така. „Темгесик“. Аз му подмених хапчетата. Малка доза „Темгесик“. Знаеш ли на какво отговаря това? На много голяма доза амфетамин. Както чух, бил надрусан до козирката, когато полицията го открила. Да, Каин, какъвто го познавахме. И ти, и аз.

Отново се засмя. Не беше злобен смях. Нито тържествуващ. Просто подчертаващ факта. Разкопча ризата си и я съблече, после изхлузи през глава фланелката си.

— Той си получи заслуженото. Сега сме квит.

Първите няколко пъти се бе извръщал от нея, когато събуваше прилепналите си боксерки. Тя бе приела жеста като признание. Признание, че тя е човешко същество като него. Ала сега стоеше съвсем гол в ъгъла и измиваше тялото си с кесия. Подмишниците, тила, слабините. Тя не можеше да се въздържи да не гледа. Би могъл да е красив мъж. Беше строен. Висок и мускулест. Само че блед. Докато тя се взираше в гениталиите му, той нахлузи чифт латексови ръкавици.

Внезапно направи няколко крачки към нея. Тя искаше да се защити, но нямаше енергията да го стори. Просто повдигна ръце, но той ги перна встрани и посегна към най-ценното й притежание. Единственото й притежание. Колието. Вземи го, искаше да му каже. Просто го вземи. Но той затегна плътната верижка толкова силно около шията й, че тя не можеше да изрече и дума. Продължи да стяга, докато пред очите й заиграха конуси светлина, изплуваха от ръба на полезрението й; опита се да го удари, но улучи само отстрани гладкото му тяло; натискът върху врата й я принуди да отвори клепачи, гърлото й гореше и тя се взираше в новороденото еднооко плъхче срещу себе си.

Убиецът не пусна верижката, докато тя не спря да потрепва. Не и докато от устата на момичето не се проточи тънка струйка кръв. После свали белезниците и постави слабите й ръце една върху друга. Отнесе полуголото й изкльощавяло тяло до фризера. Имаше усещането, че държи малко дете.

След като я напъха във фризера, свали ръкавиците си, изми се отново с кесията и си сложи белия комбинезон.