Ингар Йонсрюд
Калипсо (84)

Глава 84

Фредрик лежеше свит на кълбо, скрит зад късата страна на дивана. Беше се хвърлил на пода и бе паднал настрани. Лежеше върху кобура на пистолета и се мъчеше да го освободи. В ъгълчетата на устата си усещаше солен вкус, учестеното дишане разкъсваше гърдите му, а в ушите му пищеше пронизителният звук на паниката. Най-накрая успя да извади оръжието.

— Фредрик!

Очилата. За бога, къде бяха? Около себе си виждаше само изплъзваща се мъгла. Когато се хвърли зад дивана, удари стената с рамо и очилата му сигурно бяха отхвръкнали. Той се обърна по гръб, положи пистолета върху гърдите си с едната ръка, а с другата заопипва пода. По килима, до стената — ето ги. Уцели ги толкова силно с длан, че те отскочиха. Сложи си ги. Дясното стъкло беше счупено. Фредрик усети лепкава влага върху носа си, беше подгизнал. Погледна надолу към дланта си. Парче от стъклото стърчеше право от меката тъкан под палеца му. Не го болеше. Изобщо. Фредрик изтръгна парчето. Това вече беше болезнено. Болката пламна в ръката му и плъзна нагоре към лакътя. Дланта му се напълни с кръв.

— Виждаш ли прозореца? Виждаш ли нещо?

— Не! — извика той.

Фредрик можеше да протегне ръка и да докосне колегата си, но въпреки това двамата си крещяха. Андреас се беше проснал зад мекия фотьойл до дивана. С окървавената си ръка Фредрик затърси във вътрешния си джоб. Търсеше телефона.

Кафа вдигна на мига.

— Трябва да ни помогнете. Веднага. Нападат ни. У Агнес Усе!

— Фредрик?

Иззвъня стъкло и Фредрик чу мек, тъп звук, когато куршумът се заби във фотьойла. Ивици дунапрен излетяха към вътрешността на хола на няколко пръста над главата на Андреас.

— Той стреля по мен! — Гласът на колегата му беше пронизителен. — Изродът е отвън. Нищо не виждам.

Фредрик хвърли телефона. Хвана пистолета с две ръце. Гъстата кръв легна като ципа между ръката му и пластмасата. Той се огледа из стаята. Пред него беше витата стълба, а зад нея камината излъчваше слаба светлина. Андреас легна по корем, като се постара да залегне възможно най-ниско. Ако Фредрик искаше да вижда прозореца, трябваше да се извърне и да застане на колене. Тогава и убиецът зад високите прозорци на хола щеше да го види. Той стоеше отвън в мрака. Те бяха отвътре на светло. Или пък…

Той пусна пистолета в скута си. Избърса окървавената си длан в крачола и вдигна ръце пред гърдите си. Плесна бързо. Както бе направила Агнес Усе.

Че се тихо цъкване и светлината угасна.

— Ето там! Виждам го! — извика Андреас.

Фредрик чу суетенето на колегата си. Грабна пистолета и се претърколи. Вдигна глава и надзърна над облегалката.

Той стоеше там. В лунната светлина, на фона на искрящо белия сняг се извисяваше слаба фигура. Мъжът беше облечен в прилепнало горнище, тъмен панталон и носеше маска за лице. Нямаше отвор за устата, само за очите, които бяха покрити с нещо като маска за слалом. Фредрик бе виждал нещо подобно и преди. Отрядът на специалните части ползваше такива очила. Мъжът държеше пистолет с двете си ръце и лазерният мерник проблясваше в червено точно под цевта. Той направи няколко предпазливи крачки встрани. Оглеждаше се за мишена вътре в тъмното.

Фредрик затърси точката на лазера. Тогава видя, че Андреас се е изправил на колене, видим над мекия фотьойл. Беше наклонил леко глава, замижал над оръжието.

— В… кърпа ми е вързан.

— Не!

— Не!

Пистолетът на Андреас изщрака.

— Не! — кресна Фредрик отново.

— Какво, по дяволите! — изпищя Андреас.

С периферното си зрение Фредрик видя как мъжът отвън трепна. Камината. Сигурно бе видял силуетите им пред камината.

Пистолетът на Андреас отново изщрака.

— Ползвай този! — Фредрик плъзна пистолета си по пода към него.

— Но по дяволите! — Андреас се втренчи в него, изражението му беше възмутено, гневно, объркано.

Пфффф.

Звукът от изстрела бе едва доловим. Стъклото на прозореца запя треперливо и тази песен чу Фредрик, когато видя, че куршумът е улучил. Някъде между слепоочието и ухото. Нямаше водопад от кръв, мозъчна маса и вътрешности. Само силен тласък във врата на Андреас, след който той се претърколи, докато сивите му къдрици бавно се обагриха в червено.

Погледът на Андреас остана втренчен във Фредрик. Втренчен. От момента, в който куршумът го уцели, докато черепът му се удари в паркета. Изглеждаше питащ. Изплашен. Далечен. Изгубен. Андреас Фигуерас умря там, пред очите на Фредрик.

Нещо прозвънтя. Чу се ужасен трясък и Фредрик извърна глава. Различи фигурата отвън. Мъжът стоеше точно пред прозореца, явно бе ударил стъклото с дръжката на пистолета и то бе поддало Стъкла се посипаха по перваза, пода и двора отвън. Фредрик видя сняг. Видя сълзи, видя водопад от стъкло, а после видя себе си. За миг пред погледа му просветна собственото му тяло на колене зад облегалката на кожен диван. Отблясъците отвън примигваха в металическата повърхност на червено-оранжевата картина, заемаща стената срещу Фредрик, и той знаеше, че сега — ако не действа сега — и собственият му мозък, червен, оранжев и сив, също ще обагри тази стена.

Изправи се на крака, превит на две, и направи крачка, две крачки към витата стълба. Гръбнакът му гореше. Той знаеше, че е изложен на показ, знаеше, че коленете му може да го предадат във всеки момент. Защото човек не забелязва огнестрелна рана в гърба. Куршумът уцелва гръбнака, разкъсва нервите, краката и мускулите на парчета и последният ти спомен от този живот е как се взираш надолу в собственото си тяло и виждаш зееща дупка в гърдите.

Краката му обаче не отказаха. Той тръгна надолу по витата стълба. Не тичаше. Само се пусна да падне напред, претърколи се, удари се в стената, продължи надолу, пак завой, пак надолу, докато стигна до дъното и се приземи върху набития месест труп в подножието на стълбата, който вонеше на парфюм.

Седнал напряко върху бедрата на Агнес Усе, Фредрик едва различаваше очертанията на тялото й в оскъдната светлина, която падаше от горе. Положи длани върху гърдите й — блузата й беше прогизнала от гъста топла кръв. Той се оттласна от нея и гърлото й заклокочи като полупразна сламка за пиене. Агнес Усе бе казала, че слиза тук долу, за да размишлява, и той знаеше, че оттук има две посоки. Към гаража и към фотографското й ателие. Трябваше му гаражът. Вратата на гаража. Навън.

Стъпки по паркета. Фредрик не успя дори да помръдне, когато чу два глухи трясъка. Изстрели, произведени със заглушител. Прозвучаха така, сякаш някой горе удари чувал. Мъжът бе застрелял Андреас отново. Два пъти. В гърдите, както знаеше Фредрик. Не го видя, просто знаеше. Както е описано в учебниците.

Звуците от стъпките по стълбата се сляха със звука от вратата на гаража, която Фредрик отвори със замах. Затръшна я след себе си и сложи резето. Прост старовремски механизъм. Не можеше да се унищожи с изстрел като обикновена ключалка. Мъжът, който го преследваше, щеше да е принуден да счупи вратата. Беше солидна, но не достатъчно, за да спре същество като онова, което се движеше отвън. Убиец, който току-що бе довършил двама души. Фредрик се запрепъва в помещението. Всичко, което бе тук преди, беше махнато — не бе останала нито една картина, нито една снимка. Само столове и една стара маса. Той се облегна на вратата на гаража. Бутай. Стисна зъби, заби крака в бетона.

Защо не поддаваше? Долу до пода имаше ръчка. Фредрик я хвана, напрегна се, докато мускулите на гърба го заболяха, опита се да я вдигне, но вратата не помръдна. Огледа се наоколо — имаше ли копче? Ключ? Нищо.

Чу се силен удар по вратата. Мъжът от другата страна я изрита. Нямаше ли изход? Имаше един прозорец високо горе. Фредрик го видя едва сега. Беше широк и тесен, но той щеше да може да премине. Трябваше да премине. Отново се чу трясък по вратата. Фредрик избута масата под прозореца, качи се на нея, намери райберите и понечи да избута прозореца.

Солидна гъста мрежа препречваше отвора.

Нямаше изход.

Фредрик се свлече до стената.