Метаданни
Данни
- Серия
- Фредрик Байер (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Kalypso, 2018 (Пълни авторски права)
- Превод отнорвежки
- Мария Николова, 2019 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 1глас)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Ингар Йонсрюд
Заглавие: Калипсо
Преводач: Мария Николова
Година на превод: 2019
Език, от който е преведено: норвежки
Издание: първо
Издател: ИК „Колибри“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2019
Тип: роман
Националност: норвежка
Печатница: Печатница „Инвестпрес“
Излязла от печат: 08 ноември 2019
Отговорен редактор: Елена Константинова
Технически редактор: Симеон Айтов
Художник: Стефан Касъров
Коректор: Венера Тодорова
ISBN: 978-619-02-0385-8
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13553
История
- —Добавяне
Глава 77
Март 1992 г. Колският полуостров, Русия
Аксел опря автомата на рамо, когато погледна навън през вратата на дървената хижа. Войниците се бяха отдръпнали до стената. С резки, отработени движения си свалиха раниците. Егон стоеше до ъгъла. Автоматът АГ3 сочеше надолу към долината.
— Станало ли е нещо? — прошепна Аксел.
— Хейхе е бил на разузнаване. Една отъпкана пътека води по-нататък. Спира до бетонна барака. — Гласът на лейтенант Фалсен беше равен и бърз. — Намерил е кървави следи в снега.
— Руснаците?
Лейтенантът припряно поклати глава.
— Не знам. — Погледите им се срещнаха и Аксел разбра, че двамата се опасяват от едно и също. Сигурно нещо бе сполетяло мъжа, за когото бяха дошли. Дивата норка.
— Борг и Хейхе, вие оставате тук, при жената. Ние слизаме долу — каза Фалсен и даде знак на Аксел и сержанта да го последват.
Аксел обърна внимание на нареждането. В обичайния случай здравният сержант щеше да остане, за да приключи прегледа на жената, изпаднала в безсъзнание. Лейтенант Фалсен очевидно му нямаше доверие. Баке не беше войник от флота като тях и вече беше показал, че лесно дърпа спусъка. Лейтенантът щеше да го държи под око.
Въпреки че се промъкваха бавно през околността, им отне едва няколко минути да стигнат до бараката. Пред тях още властваше нощта. На изток обаче, зад завесата от мъгла над тундрата се очертаваше тънка светла ивица. Развиделяваше се и със зората се завръщаше студът. Снежната покривка хрущеше сухо под стъпките им.
Спряха до порутена циментова ограда. Малката постройка, която се намираше на един хвърлей от тях, напомняше на Аксел за бункер като онези бетонни буци, които нацистите оставили след себе си, от Мурманск на север надолу до северноафриканската пустиня.
— Тране, ти влизаш пръв. Аз ще пазя отзад. Изчакай, докато съм в готовност. — Лейтенантът пристегна бялата качулка върху маската, пое си дъх толкова дълбоко, че филтърът изсвистя, и вдигна глава. — Ще трябва да живеем с действията си тук. Ще убиваме само при самозащита. — Фалсен хвърли кос поглед към сержанта.
Стоманената врата, някога боядисана в червено, беше ръждива и неравна. Сержант Баке хвана дръжката.
Някои решения идват изневиделица. Тялото просто действа. Наречете го интуиция, наречете го инстинкт, но решението отразява кои сте. Ще отвърнете ли на удара, или ще избягате? За други решения пък можете да се подготвите. Ако сте военен от флота, трябва да сте подготвени да отнемате живот. Аксел Тране се беше подготвил. Не се съмняваше, че е в състояние да убива. Нито пък се съмняваше, че впоследствие това ще е избор, който той ще трябва да носи. До смъртта си. Както беше казал лейтенантът. Надяваше се да се случи при самозащита. Лице в лице, дуло срещу дуло.
Тогава не би имал избор, строго погледнато.
Вратата изкрещя, когато сержантът я издърпа силно. В светлината на зимната нощ Аксел видя, че бункерът е празен. Празен, с изключение на един вързоп, свит на циментовия под в ъгъла на леденостудената стая. Съществото трепна, когато Аксел нахълта вътре. Баке го последна плътно.
— Кодово име! — изрева сержантът.
— О, за бога.
Мъжът се преобърна по гръб. Ръцете му бяха завързани. Както и глезените. Лявата част на лицето му, обърната към тях, беше подута. Окото беше напълно скрито зад пълни с течност мехури и засъхнала кръв. Беше облечен в мръсен бял анорак.
— Според теб колко норвежци има тук?
— Кодово име!
— Дивата норка. Аз съм Дивата норка.
Дивата норка докосна превръзката с марля, която покриваше окото му. На фона на прораслата му брада и изцапаната кожа превръзката изглеждаше ослепително бяла. Той седна на пода и се загледа във войниците с едно око.
— Стана последната нощ. На следващия ден трябваше да се изтегля — започна той с нисък тон. — Когато се върнах в хижата, чух гласове отвътре. Уплашени шепнещи гласове. Видях хората през прозореца.
— Семейството?
— Сигурно са избягали от изследователската база долу. База „Север“ — Дивата норка произнесе името така, сякаш то трябваше да означава нещо.
— Руснаците имат десетки съоръжения, където развиват химически и биологични оръжия. Една от тях е тук долу, до фиорда. Преди две седмици сателитните снимки показаха, че оттам се вдига дим.
Дивата норка бил изпратен да провери какво е станало. Използвал хижата за щаб. Няколко дни лежал на склона над лабораториите. Не видял нито следа от живот. Само дим. Кисел жълт дим. Руснаците се били евакуирали.
— Явно са претърпели неконтролирана експлозия. Изгубили са управлението. И после заразата се е разпространила сред работниците.
— Заразата? — попита Аксел.
Сержант Баке повтори онази дума. Думата, която беше прошепнала рускинята. „Оспа“. Едра шарка.
Аксел се задъха. Едра шарка? Вирусът на едрата шарка?
— Тази болест не е ли победена?
Агентът в анорака го изгледа изпитателно. После промърмори нещо и повиши тон.
— Напротив. Затова програмата за ваксиниране е прекратена. В днешно време почти не се произвеждат ваксини. Това превръща болестта в перфектно биологично оръжие. Опасявахме се, че руснаците продължават да изследват вируса. Това потвърждава подозренията ни — каза той.
— И болестта е смъртоносна?
Сержант Баке изпръхтя.
— Ако има Бог, който ни осъжда за греховете ни, едрата шарка е най-голямата напаст, която е успял да измисли. Вирусът е изключително заразен и да, смъртоносен е. Болестта протича дълго и болезнено.
Аксел се вторачи в Дивата норка, който само кимна. Очевидно нямаше какво да добави. На колко ли години беше? По-възрастен от него. На около трийсет и пет, може би. С къса тъмна коса. Лицето му беше решително и почти незасегнато въпреки нараняванията, които беше понесъл. В тона му звучеше фина, някак изискана нотка и Аксел разпозна диалекта. По-точно социолекта. Този мъж, който и да беше, не бе израснал в работническо семейство.
— Онези тримата горе в хижата бяха бегълци, при това бягаха, за да спасят живота си. И с право. Войниците дойдоха едва няколко часа след като открих семейството. Трябва да са проследили стените им през прозореца. Просто са ритнали вратата и са стреляли. Аз се скрих.
Цялата екипировка на Дивата норка беше скрита под дъските на пода горе в хижата. Единственото, което бе успял да вземе със себе си, бяха принадлежностите в раницата, която бе занесъл на поста си. Радиопредавателя, един пистолет, малко провизии и дрехи. Изпратил сигнала, че е в беда, и се скрил в стария бетонен бункер.
— Войниците изчезнаха, но аз не посмях да се върна заради опасността от заразяване. Двама се върнаха миналата нощ. Окото ми пострада в борбата.
— Защо не са те застреляли? Като семейството?
Дори не беше нужно Дивата норка да отговаря. Станцията PACE, която криптирала сигнала, била извадена долу под хижата. И едва ли имало друго място в света, където военните подслушвателни станции да са толкова нагъсто. Руснаците прехванали сигнала му. Разбрали, че идват нежелани гости. Искали го жив.
— А къде са войниците сега? — Лейтенант Фалсен беше застанал на вратата.
— Успях да уцеля един в бедрото. Изгуби много кръв, мисля, че вече е мъртъв. Приятелят му ме превърза и заминаха да потърсят помощ.
— Значи можем да очакваме посещение?
Агентът вдигна глава към лейтенанта.
— Съмва се — каза той. — Трябва да поговорим. Вземете радиото.