Метаданни
Данни
- Серия
- Фредрик Байер (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Kalypso, 2018 (Пълни авторски права)
- Превод отнорвежки
- Мария Николова, 2019 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 1глас)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Ингар Йонсрюд
Заглавие: Калипсо
Преводач: Мария Николова
Година на превод: 2019
Език, от който е преведено: норвежки
Издание: първо
Издател: ИК „Колибри“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2019
Тип: роман
Националност: норвежка
Печатница: Печатница „Инвестпрес“
Излязла от печат: 08 ноември 2019
Отговорен редактор: Елена Константинова
Технически редактор: Симеон Айтов
Художник: Стефан Касъров
Коректор: Венера Тодорова
ISBN: 978-619-02-0385-8
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13553
История
- —Добавяне
Глава 75
Сухи люспи жълта боя се отделиха от стената, когато Фредрик прокара ръка по дървото. Прозоречните дъски бяха толкова изгнили, че той можеше да ги изгребе с пръста си в ръкавицата. През крехкото духано стъкло не се виждаше нищо друго, освен гола стая, която някога е била детска.
Той застана с гръб към стената на старото работническо жилище. Озърна се за Кафа, която още беше в колата и говореше по телефона. Той бързо издишваше облачета замръзнала пара и гледаше как светват уличните лампи.
Галгеберг.[1] Тук, на ешафода на хълма убийците и обирджиите някога бяха посрещали края си.
Каква ирония, че Педер Расмусен се беше скрил именно тук. Но Фредрик беше сигурен, че е така. Защото твоят дом е твоята душа. Точно както каза Кафа. Тук Педер Расмусен беше убил съпругата си. Тук беше убит синът му, когато Андреас и Фредрик бяха влезли насилствено в дома му преди осем години. Тук беше домът на душата на Педер Расмусен.
Той най-накрая видя, че в купето светна. Кафа излезе от колата и дойде до него.
— Жилището още е собственост на общината. Но не е използвано оттогава. Сградата е защитена, но всъщност само стои така и запада — каза тя.
Несигурно му подаде колана с пистолета.
— На Кос няма да му хареса това…
— Ако ме убие разследван убиец само защото Кос ми е забранил да нося оръжие, и това няма да се хареса на полицията — намигна й Фредрик. Не изглеждаше убеден.
Фредрик си играеше с огъня и беше наясно с това, но нямаше намерение да позволи на Кос да го изолира повече. Това си беше неговият случай.
Кафа въздъхна примирено.
— Ти си шефът. — Загледа се в избледнялата стена. Сигурен ли си, че той се крие тук? Няма електричество и от комина не излиза дим. Вътре сигурно е лед.
— Със сигурност.
Той клекна и пропълзя под прозореца. Входната врата беше от старите, при които тесни железни орнаменти са заковани върху масивно дърво. Прозорче с матово стъкло беше монтирано на равнището на главата, а грубо монтирана стоманена плоскост показваше мястото, където се бе врязал таранът на специалните части.
— Общината е одобрила влизането ни?
Той не изчака отговора й. Само си свали ръкавиците, разхлаби пистолета от колана, отстъпи две крачки назад и изрита брутално стоманената плоскост. Очакваше касата на вратата да е също толкова изгнила, колкото прозорците, и наистина беше така. Вратата повлече заключващия механизъм, удари се в стената отвътре и Фредрик и Кафа се озоваха пред дълъг мрачен коридор.
— Полиция! Това е въоръжена полиция!
Той влезе бързо с тежки крачки. Провери детската стая. Беше празна. Кафа пое отсрещната стая. Поклати глава. В края на антрето беше банята. Вратата беше отворена и в светлината от уличните лампи Фредрик различи очертанията на ваната. Тук бяха намерили жената на Расмусен със зейнала дупка от куршум точно там, където носният хрущял преминава в черепа. Фредрик забеляза тъмните петна по сиво-кафявия килим в коридора. Това неговата кръв ли беше? Или кръвта на момчето?
I’m Popeye the Sailor Man, I’m Popeye the Sailor Man. Безумният рев на Педер Расмусен отекваше в главата на Фредрик. Той хвърли поглед на Кафа. Беше включила фенерчето и го държеше успоредно на цевта на оръжието „Хеклер и Кох“. Устата й беше полуотворена, зъбите — стиснати.
Холът беше малко вдясно от банята и ниската врата беше леко открехната. Кафа вече беше там. Фредрик се ослуша, без да бърза. Беше тихо. Чуваше се само тяхното развълнувано дишане и въздушното течение през старото дърво.
Той изрита вратата.
Мястото беше обитавано, но въпреки това изоставено.
Когато Фредрик беше момченце на не повече от седем-осем години, понякога майка му го вземаше със себе си на домашни посещения. Така правеха в мисията, към която принадлежеше тя. Посещаваха възрастни и самотни хора. Понякога хапваха замразени полуфабрикати за вечеря, друг път само пиеха кафе. Ядяха кекс и пиеха вода. Фредрик си припомни треперещите старци. Лекият дъх на урина и разграждащи се лекарства. Острите нокти, пръстите, които вече бяха неспособни на милувка, а се забиваха в детските му ръце. Как ненавиждаше тези посещения. Не помнеше всяка поотделно, по-скоро обратното, но една се бе запечатала в паметта му.
Беше у една възрастна дама във Фрогнер. Тя живееше недалеч от тях в малък двустаен апартамент и майка му отключи вратата. Вътре беше топло и миришеше на храна. Радиото в хола предаваше новини — тези дни се беше случило нещо голямо, беше потънал кораб с норвежки моряци и радиото имаше извънредни емисии. Фредрик помнеше това, защото по някакъв начин голямата трагедия се бе преляла в малката. Намериха дамата в кухнята. Седеше с нож в едната ръка, вилица в другата и лице в яхнията. Котката й, черна и с дълга опашка, стоеше отстрани на масата и ядеше от храната. Ближеше умрялата си стопанка по лицето и продължаваше да яде. Храната още беше топла. Помнеше също, че отиде с баща си на пристанището. Там той хвърли две тухли в брезентов чувал, натика котката вътре и я запрати в морето.
Обитавано, но въпреки това изоставено. Един чаршаф беше метнат върху матрак от пяна в ъгъла на стаята. Няколко вестника с петна от може би кафе, сварено на малкия газов котлон на пода, лежаха до матрака. В един ъгъл имаше сгъваем стол, а на седалката му — парцалива книга. „В супата мисо“.
Пред стола имаше щайга за безалкохолни, изправена на късата си част и покрита с мръсна бяла покривка. Почти догоряла чаена свещ се беше стопила в собствената си засъхнала маса. До нея имаше снимка на момче. Сериозен малък господин с раница и изгладена риза. Фредрик го позна и от това го заболя. Синът на Педер Расмусен. Андрей.
Фредрик прокара пръст по обложката на книгата. Съвсем тънък слой прах.
До стената имаше скрин с едно отворено чекмедже. От мястото на ключалката стърчаха трески. Кафа се опита да издърпа и другите чекмеджета. Те изскърцаха силно, когато се плъзнаха напред.
— Цялата ключалка е разбита.
Тя повдигна няколко документа от разрушеното чекмедже.
— Документите за освобождаване на Расмусен. Чудя се какво друго е имало тук.
Фредрик не отговори. Защото се взираше в един плакат високо горе на стената. Wanted by the FBI. Interstate flight. Murder. Theodore Robert Bundy.[2]
Снимката беше черно-бяла и показваше жизнен мъж с черна къдрава коса, малка стърчаща брада и лице, леко извърнато настрани, така че светкавицата в ареста беше попаднала само върху дясната част на лицето му. Изражението на масовия убиец Тед Бънди беше въпросително. Игриво и предизвикателно.
Под снимката пишеше: I don’t feel guilty for anything. I feel sorry for people who feel guilt.[3]
„Съжалявам хората, които изпитват вина“ — промърмори Фредрик. Сега си спомни откъде са му познати — това бяха думите, които беше казал на психолога в полицейското управление. Спомни си ги толкова добре.
Андреас беше използвал тези думи. Вечерта, в която двамата излязоха. Вечерта, в която срещнаха Педер Расмусен. Вечерта, в която…
Андреас трябва да е бил тук. Андреас трябва да е видял плаката на Педер Расмусен.