Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Фредрик Байер (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Kalypso, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 1глас)

Информация

Сканиране и начална корекция
sqnka(2020)
Корекция и форматиране
Epsilon(2020)

Издание:

Автор: Ингар Йонсрюд

Заглавие: Калипсо

Преводач: Мария Николова

Година на превод: 2019

Език, от който е преведено: норвежки

Издание: първо

Издател: ИК „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2019

Тип: роман

Националност: норвежка

Печатница: Печатница „Инвестпрес“

Излязла от печат: 08 ноември 2019

Отговорен редактор: Елена Константинова

Технически редактор: Симеон Айтов

Художник: Стефан Касъров

Коректор: Венера Тодорова

ISBN: 978-619-02-0385-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13553

История

  1. —Добавяне

Глава 75

Сухи люспи жълта боя се отделиха от стената, когато Фредрик прокара ръка по дървото. Прозоречните дъски бяха толкова изгнили, че той можеше да ги изгребе с пръста си в ръкавицата. През крехкото духано стъкло не се виждаше нищо друго, освен гола стая, която някога е била детска.

Той застана с гръб към стената на старото работническо жилище. Озърна се за Кафа, която още беше в колата и говореше по телефона. Той бързо издишваше облачета замръзнала пара и гледаше как светват уличните лампи.

Галгеберг.[1] Тук, на ешафода на хълма убийците и обирджиите някога бяха посрещали края си.

Каква ирония, че Педер Расмусен се беше скрил именно тук. Но Фредрик беше сигурен, че е така. Защото твоят дом е твоята душа. Точно както каза Кафа. Тук Педер Расмусен беше убил съпругата си. Тук беше убит синът му, когато Андреас и Фредрик бяха влезли насилствено в дома му преди осем години. Тук беше домът на душата на Педер Расмусен.

Той най-накрая видя, че в купето светна. Кафа излезе от колата и дойде до него.

— Жилището още е собственост на общината. Но не е използвано оттогава. Сградата е защитена, но всъщност само стои така и запада — каза тя.

Несигурно му подаде колана с пистолета.

— На Кос няма да му хареса това…

— Ако ме убие разследван убиец само защото Кос ми е забранил да нося оръжие, и това няма да се хареса на полицията — намигна й Фредрик. Не изглеждаше убеден.

Фредрик си играеше с огъня и беше наясно с това, но нямаше намерение да позволи на Кос да го изолира повече. Това си беше неговият случай.

Кафа въздъхна примирено.

— Ти си шефът. — Загледа се в избледнялата стена. Сигурен ли си, че той се крие тук? Няма електричество и от комина не излиза дим. Вътре сигурно е лед.

— Със сигурност.

Той клекна и пропълзя под прозореца. Входната врата беше от старите, при които тесни железни орнаменти са заковани върху масивно дърво. Прозорче с матово стъкло беше монтирано на равнището на главата, а грубо монтирана стоманена плоскост показваше мястото, където се бе врязал таранът на специалните части.

— Общината е одобрила влизането ни?

Той не изчака отговора й. Само си свали ръкавиците, разхлаби пистолета от колана, отстъпи две крачки назад и изрита брутално стоманената плоскост. Очакваше касата на вратата да е също толкова изгнила, колкото прозорците, и наистина беше така. Вратата повлече заключващия механизъм, удари се в стената отвътре и Фредрик и Кафа се озоваха пред дълъг мрачен коридор.

— Полиция! Това е въоръжена полиция!

Той влезе бързо с тежки крачки. Провери детската стая. Беше празна. Кафа пое отсрещната стая. Поклати глава. В края на антрето беше банята. Вратата беше отворена и в светлината от уличните лампи Фредрик различи очертанията на ваната. Тук бяха намерили жената на Расмусен със зейнала дупка от куршум точно там, където носният хрущял преминава в черепа. Фредрик забеляза тъмните петна по сиво-кафявия килим в коридора. Това неговата кръв ли беше? Или кръвта на момчето?

I’m Popeye the Sailor Man, I’m Popeye the Sailor Man. Безумният рев на Педер Расмусен отекваше в главата на Фредрик. Той хвърли поглед на Кафа. Беше включила фенерчето и го държеше успоредно на цевта на оръжието „Хеклер и Кох“. Устата й беше полуотворена, зъбите — стиснати.

Холът беше малко вдясно от банята и ниската врата беше леко открехната. Кафа вече беше там. Фредрик се ослуша, без да бърза. Беше тихо. Чуваше се само тяхното развълнувано дишане и въздушното течение през старото дърво.

Той изрита вратата.

Мястото беше обитавано, но въпреки това изоставено.

Когато Фредрик беше момченце на не повече от седем-осем години, понякога майка му го вземаше със себе си на домашни посещения. Така правеха в мисията, към която принадлежеше тя. Посещаваха възрастни и самотни хора. Понякога хапваха замразени полуфабрикати за вечеря, друг път само пиеха кафе. Ядяха кекс и пиеха вода. Фредрик си припомни треперещите старци. Лекият дъх на урина и разграждащи се лекарства. Острите нокти, пръстите, които вече бяха неспособни на милувка, а се забиваха в детските му ръце. Как ненавиждаше тези посещения. Не помнеше всяка поотделно, по-скоро обратното, но една се бе запечатала в паметта му.

Беше у една възрастна дама във Фрогнер. Тя живееше недалеч от тях в малък двустаен апартамент и майка му отключи вратата. Вътре беше топло и миришеше на храна. Радиото в хола предаваше новини — тези дни се беше случило нещо голямо, беше потънал кораб с норвежки моряци и радиото имаше извънредни емисии. Фредрик помнеше това, защото по някакъв начин голямата трагедия се бе преляла в малката. Намериха дамата в кухнята. Седеше с нож в едната ръка, вилица в другата и лице в яхнията. Котката й, черна и с дълга опашка, стоеше отстрани на масата и ядеше от храната. Ближеше умрялата си стопанка по лицето и продължаваше да яде. Храната още беше топла. Помнеше също, че отиде с баща си на пристанището. Там той хвърли две тухли в брезентов чувал, натика котката вътре и я запрати в морето.

Обитавано, но въпреки това изоставено. Един чаршаф беше метнат върху матрак от пяна в ъгъла на стаята. Няколко вестника с петна от може би кафе, сварено на малкия газов котлон на пода, лежаха до матрака. В един ъгъл имаше сгъваем стол, а на седалката му — парцалива книга. „В супата мисо“.

Пред стола имаше щайга за безалкохолни, изправена на късата си част и покрита с мръсна бяла покривка. Почти догоряла чаена свещ се беше стопила в собствената си засъхнала маса. До нея имаше снимка на момче. Сериозен малък господин с раница и изгладена риза. Фредрик го позна и от това го заболя. Синът на Педер Расмусен. Андрей.

Фредрик прокара пръст по обложката на книгата. Съвсем тънък слой прах.

До стената имаше скрин с едно отворено чекмедже. От мястото на ключалката стърчаха трески. Кафа се опита да издърпа и другите чекмеджета. Те изскърцаха силно, когато се плъзнаха напред.

— Цялата ключалка е разбита.

Тя повдигна няколко документа от разрушеното чекмедже.

— Документите за освобождаване на Расмусен. Чудя се какво друго е имало тук.

Фредрик не отговори. Защото се взираше в един плакат високо горе на стената. Wanted by the FBI. Interstate flight. Murder. Theodore Robert Bundy.[2]

Снимката беше черно-бяла и показваше жизнен мъж с черна къдрава коса, малка стърчаща брада и лице, леко извърнато настрани, така че светкавицата в ареста беше попаднала само върху дясната част на лицето му. Изражението на масовия убиец Тед Бънди беше въпросително. Игриво и предизвикателно.

Под снимката пишеше: I don’t feel guilty for anything. I feel sorry for people who feel guilt.[3]

„Съжалявам хората, които изпитват вина“ — промърмори Фредрик. Сега си спомни откъде са му познати — това бяха думите, които беше казал на психолога в полицейското управление. Спомни си ги толкова добре.

Андреас беше използвал тези думи. Вечерта, в която двамата излязоха. Вечерта, в която срещнаха Педер Расмусен. Вечерта, в която…

Андреас трябва да е бил тук. Андреас трябва да е видял плаката на Педер Расмусен.

Бележки

[1] Галгеберг (норв.) — Хълмът на ешафода. — Б.пр.

[2] „Издирван от ФБР. Междущатски полет. Убийство. Тиодор Робърт Бънди“ (англ.). — Б.пр.

[3] „Не изпитвам вина за нищо. Съжалявам хората, които изпитват вина“ (англ.). — Б.пр.