Ингар Йонсрюд
Калипсо (74)

Глава 74

Фредрик и Кафа седяха в колата, паркирана до редицата от малки, почти еднакви къщички за лодки от южната страна на остров Ормоя. Едно време тази скала, която се извисява от фиорда на няколко километра южно от центъра на Осло, беше площадка за игра на градските богаташи. Сега там живееха няколкостотин души на места, където елхите и широколистните дървета трябваше да отстъпят място на вили и редици от еднакви къщи. На склона над тях Фредрик и Кафа различиха плосък покрив върху тухлена фасада с пясъчен цвят и широки прозорци. Къщата във функционален стил на Агнес Усе.

„Знам, че сте по петите на доктора“ — беше казал Каин. Затова бяха дошли.

— Едно не ми е ясно — каза Кафа бавно.

Бяха там от един час в очакване Усе да се върне от работа и да завие по тясната чакълена алея пред тях. Бяха изключили двигателя и седяха с дебели якета. Споделяха картонена чашка кафе от стоманен термос. До брега долу имаше разбрицана лодка, качена върху подпори. През снега, с който беше покрита, Фредрик зърна зееща дупка в корпуса й.

— Защо Каин е взел толкова висока доза амфетамини точно преди да се види с нас?

Фредрик примигна силно няколко пъти. По дяволите, колко бавно мислеше. Защото дори не му беше хрумнало да зададе този въпрос. Беше претоварен с мисли за Андреас. И за Бетина. И за себе си.

Той отново се загледа в старата лодка. В корпуса на Фредрик също имаше пробойна. Затова той трябваше да започне да я запълва. Всичко трябваше да започне с един сериозен разговор с Андреас.

— Каин е наркоман, откакто се помни — продължи Кафа. — Трябва да е знаел как ще реагира на толкова висока доза амфетамини.

— Може би е имал нужда да се упои — възрази Фредрик. Почеса се по челото, докато мислеше. — Каин и Авел. Каин е бил напът да предаде някого вчера вечерта. Някой, от когото наистина се е страхувал. Затова се е надрусал.

— Да… — отвърна Кафа много тихо. — Може би.

Агнес Усе беше облечена в бежово палто с висока яка. Пристигнаха при нея още преди да успее да се надигне от шофьорското място. Тя ги изгледа без следа от изненада.

— Можехте да ме потърсите на работата — каза тя уморено.

— Хубаво е да ходиш на гости на хората — отвърна Кафа бодро. — Твоят дом е твоята душа.

Усе се хвана за волана и вратата и се измъкна от колата. Посочи една патерица на задната седалка и се втренчи в Кафа:

— Може ли?

Лекарката беше паркирала пред гаража, който се намираше в подземната част на къщата, и бавно ги отведе нагоре по каменната стълба към входа. От хола й сигурно имаше широк изглед към фиорда Бюне. Фредрик спря за момент. Прокара ръка по неравната фасада. Беше го осенило прозрение. Може би все пак не беше толкова лош полицай. Доволен, удари свития си юмрук в стената. „Твоят дом е твоята душа.“

В антрето Усе се обърна към тях. „На четиресет и седем“ — помисли си той. Според националния регистър беше по-млада от него. Но изглеждаше десет години по-възрастна. Най-малко. Косата й беше подстригана във въздушна фризура, от онези, които жените политици явно смятат, че са им необходими, за да управляват една страна. Очите й бяха уморени.

Щори покриваха прозорците в хола и стаята беше почти потънала в мрак. Агнес Усе се придвижи до средата на стаята, където плесна бързо с ръце. Нищо не се случи. Тогава тя направи още няколко крачки навътре. Той чу как патерицата изтрака до парапет и Агнес отново плесна с ръце. Щорите се вдигнаха и светлините на тавана изпълниха хола с хладна светлина.

— Казаха, че ще е толкова лесно — изстена тя.

Холът беше обикновен, но скъпо обзаведен. Над черен кожен диван се извисяваше принт в ярки червени и оранжеви нюанси върху метална плоскост. Принтът беше по-широк от дивана и приличаше на залез или пък на свободно тълкуване на белодробна трансплантация. Лекарката спря до вита стълба, която водеше надолу. Парапетът беше от дебело матово стъкло.

— Получих обаждане — каза тя. — От стар приятел. — Погледна надолу към стълбата. — Егон Борг. Каза, че сте му задавали въпроси. За мен. — Обърна се към тях. — Миличкият мъничък, глупавичък Аксел. Всички тези години. Нито дума. Да се смееш ли, да плачеш ли?

Фредрик се загледа във фиорда. Прозорците се простираха от тавана до пода. Напомниха му за един вече несъществуващ бар на последния етаж на хотел в Осло, където писоарът беше така поставен пред прозореца, че човек имаше чувството, че пикае върху града. Поне в мъжката тоалетна беше така. Може би жените не изпитваха същата необходимост. Въпреки това… нима лекарката на средна възраст с патерицата, ризата и жилетката не уринираше върху тях в момента?

— Голяма къща, като за самотна дама — каза той.

— Така ми харесва.

— Какво имате под земята?

— Гараж и ателие.

— Но въпреки това паркирате на алеята отвън?

— Незаконно ли е?

— Направи ми впечатление, че имате проблеми с краката.

— Елате. Ще ви покажа.

Агнес Усе натисна една копче на върха на широкия парапет. Електрически мотор зажужа ниско и край стълбите се заиздига малка плоскост. По средата й имаше колона с дръжка, а отдолу беше прикрепен ремък.

— Всъщност трябва да се закрепя здраво — каза тя и застана на стълбищния асансьор. Веднага щом сложи ръка на дръжката, асансьорът тръгна надолу. — Но още не съм грохнала толкова.

Кафа остана в хола, но Фредрик се затътри надолу по стълбата.

— Тузарска работа — каза той.

— Знаете ли колко струва грозният принт горе? Повече от къщата. Родителите ми бяха много богати. А аз съм единствено дете. Нямам наследници и не харесвам хората особено. Не виждам причина да оставям нещо след себе си.

Когато асансьорът стигна до подножието на стълбата, тя отново плесна с ръце и осветлението се включи. Стаята беше малка, с плътен тъмночервен мокет. Една врата беше монтирана на светлата тухлена стена точно пред тях, а друга — на страничната стена. Нямаше прозорци. Насред стаята имаше дълбоко кресло. Иначе беше празно.

— За размишление — каза Усе и се обърна към Фредрик.

Той се усмихна много бързо.

— Тухли с пясъчен цвят — каза той. — В страната най-разпространени са май червените? Или кафявите?

Тя го наблюдаваше.

— Тухли за бедняци. Тези са полирани и изпечени на въглища. Специален внос от Дания — каза тя.

— Имате ли полароиден фотоапарат?

— Имам много фотоапарати. Любител фотограф съм.

Фредрик отстъпи назад. Тя държеше ръцете си скръстени върху корема и го наблюдаваше с очакване. Не играеше ли лека усмивка по устните й?

— Знаете ли — каза той. — В моята работа понякога имаме възможност да виждаме най-невероятни неща. Наскоро посетих дома на една тайландска проститутка. Тя е изчезнала. Но намерихме вещите й. Между които имаше полароидна снимка. Направена на фона на тухлена стена, не много по-различна от тази — и посочи стената. — Можете ли да предположите какво носеше тя на тази снимка?

— Пенис и сутиен — отвърна Агнес Усе. — Доста скъпа беше тази екипировка. Тоест не самият пенис. Той беше само едно жалко копие. А веригите и каишките. Купен е на търг в Лондон. Познато ли ви е името Рихард фон Крафт-Ебинг? Не? Той е психиатър. Използвал е тази конструкция, когато е демонстрирал извращенията на човека пред колегите си. Трябваше да подам жалба за кражба срещу нея.

Фредрик не успя да скрие изненадата си.

— Значи…?

— Тя не беше проститутка. Беше модел. Но си втълпи, че ще започна да я режа със скалпел, само глупости, естествено, и избяга като отвързана — буквално.

За пръв път Фредрик видя Агнес Усе да се смее. Отблъскващ смях. После тя го отведе до вратата пред тях. До гаража.

Сега той разбра защо тя не може да паркира вътре. Целият бетонен под и стените бяха покрити с копия на снимки с размери на плакати. Цветовете бяха неясни, преминаваха в размазано сиво и на всички снимки бяха изобразени хора. Някои бяха в цял ръст, други — портрети в близък план, чиито очи бяха по-големи от юмруците на Фредрик. На един принт точно пред него се виждаше мършав човек с груба кожа. Погледът му беше дълбок и пронизителен, а прошарената коса — късо подстригана. На челото му имаше вдлъбнатина, сякаш част от черепа беше отстранена. Друга снимка, много по-малка, показваше смеещо се момиче в рокля, чиито ръце бяха обезобразени от релефни белези. Рани от изгаряне, предположи Фредрик.

Всички хора на снимките бяха претърпели наранявания, имаха телесни дефекти или недъзи. Въпреки това носеха обезобразяванията си с достойнство. Магията беше в погледите им. Фредрик забеляза как възхищението му нараства. Агнес Усе беше много добър фотограф.

— Казахте, че не харесвате хората особено много?

— Аз не снимам хора. Снимам недъзи.

— Но тайландската жена… — каза Фредрик несигурно. — Тя няма недъзи.

Отвратителният смях се завърна.

— Не — отвърна тя кратко. — Не и външни. Това е нов проект, върху който работя.

— Имате ли снимките й?

Агнес Усе поклати глава.

— Само една. Като онази, която намерихте. Така и не започнахме работа.

Върнаха се в стаята без прозорци и тя посочи другата врата.

— Ателието. Искате ли да го видите?

— Не. Как се свързахте с нея?

Лекарката сви рамене.

— Не помня. Сигурно чрез обява. По принцип става чрез обяви.

Агнес Усе се вторачи в него.

— Да се връщаме при вашата лъскава играчка горе? — попита тя и се изкикоти.

Фредрик преглътна тежко.

В асансьора тя му разказа същата история, която му беше разказал Егон Борг. Аксел, Егон и Агнес били приятели от детинство, движели се в една компания през тийнейджърските си години и известно време Аксел бил гадже на Агнес. Тя отговори със студен смях, когато Фредрик я попита дали всъщност е искала да бъде с Егон.

— Да, той така си мисли. Истината е, че бях дълбоко влюбена в Аксел. Известно време. Беше толкова сериозно, че когато момчетата заминаха за щаба на флота в Рамсюн, потърсих временно лекарско място наблизо. Но връзката ни приключи, преди да стигнем дотам. Младежката любов е нетрайна.

Тя излезе от асансьора. В хола беше Кафа, загледана във фиорда.

— Не съм глупава. Сигурно изглеждам като студена жена със странни интереси. Но ми повярвайте, когато ви казвам, че ме боли да знам, че Аксел се е преструвал на мъртъв повече от двайсет години, без да ме потърси.

Усе ги изпрати до вратата. Фредрик хвана пухкавия й влажен юмрук.

— Познавате ли човек на име Синре Борк? С прякор Каин?

Той не забеляза реакция.

— Мъртъв е — каза Кафа.

Сега, обаче… Фредрик беше сигурен, че тя е мигнала, както човек прави инстинктивно, когато нещо нежелано се приближи твърде много до него.

— Името не ми говори нищо.

— Бил е познат на Лин. Вие я наричате модел, но мисля, че аз ще продължа да я наричам проститутка. А това прави Каин нейния… сводник?

Фредрик видя, че тя разбира накъде бие той.

— Още ли сте сигурна, че сте намерили Лин чрез обява? Разбирате ли, имаме телефона на Каин. Мислите ли, че ще намерим вашия телефонен номер на него?

Тя поклати глава.

— Гарантирам ви, че няма.

Кафа нямаше да я пусне толкова лесно.

— Знаете ли какво ни каза Каин точно преди да умре? Каза, че знае, че сме по петите на доктора.

Агнес Усе се разсмя. Малко продължително.

— Е… Намерихте ли лекаря?

— Не. Както казахме, Каин умря — отвърна Кафа.

— Колко жалко — каза лекарката и им затръшна вратата под носовете.

Отвън Фредрик спря до тухлената фасада. Сложи ръка върху нея.

— Знам къде се крие Педер Расмусен — каза той.