Ингар Йонсрюд
Калипсо (7)

Глава 7

Фредрик се събуди от лекото хъркане на Бетина и собствените си мрачни мисли. Пи кафе сам. Усети как мъглата на антидепресантите започва да се стеле около него. Прелисти вестник „Дагенс Нарингслив“, прочете го, но не запомни нищо. Когато чу раздвижване в спалнята, си нахлузи обувките. С отработено движение посегна към бастуна до вратата, но той не беше там. Фредрик си облече кадифеното джинсово яке, докато слизаше по стълбите.

Всъщност бастунът вече не му трябваше. Почти година и половина беше минала, откакто бе ранен в експлозия в болница „Юлевол“ до стаята на мъжа, когото бяха заловили след масовото убийство в енорията в Маридален. Бастунът обаче му беше подарък и той харесваше отражението си във витрините, докато се разхождаше по улица „Бугстадвайен“. Смяташе, че абаносовият бастун с неравната кълбообразна глава и стоманен връх придаваше известно безвремие на излъчването му. За съжаление, явно го беше забутал някъде и нямаше представа къде.

Вместо предишното отражение сега виждаше във витрините високата си фигура да се тътри с изкривени крачки. Болката в лявото му коляно беше причината за характерната му походка. Спомен от деня, в който Фредрик умря.

Сивата фасада на полицейското управление се сливаше с небето над Енерхауген. Снегът се беше превърнал в киша, а градът вонеше на бензинови изпарения.

На бюрото го очакваше бележка. Фредрик позна ъгловатия почерк. От съобщението можеше да се научи много за написалия го. „Моят кабинет. Сега.“

Вратата към преддверието на кабинета на главния комисар Трун Антон Неме беше отворена. Фредрик знаеше, че секретарката още не е пристигнала, защото това беше Бетина, неговата приятелка. Бяха се запознали на служебен семинар. Чукаха се като подивели кучета, докато един държавен секретар от министерството изнасяше доклад пред колегите за стойността на измеримите резултати. Във всеки случай измерим резултат беше, че Фредрик се намираше тук сега. Не можеше да има друга причина. Главният комисар нямаше навика да вика подчинените си на разговор след отпуск по болест. Сигурно Бетина беше издала Фредрик и той я проклинаше за това.

— Байер.

Главният комисар Неме — мъж с груба външност, застана до вратата. С решително кимване покани Фредрик да влезе. Посочи стола за посетители пред бюрото си. Беше от онези, които не предразполагат да се чувстваш комфортно в тях.

— Кафе?

Следователят поклати отрицателно глава. Вече беше изпил канче барут от машината в коридора.

Неме си наля кафе и се приведе над бюрото. Изгледа Байер с присвити очи.

— Здрав ли си?

Преди Фредрик да успее да отговори, той продължи:

— Докато учех в академията, изкарах практика в районното на Трумьоя до Арендал. Началникът там, Скайе се казваше, беше изключителен полицай. С добра репутация в местната общност, справедлив и способен следовател, и суров, когато се налагаше. Мъж на честта.

Неме допря палец до брадичката си.

— Един ден не дойде на работа. Като най-младши изпратиха мен до дома му. Скайе живееше в малка бяла къща в южняшки стил. Не отговори, когато позвъних на вратата му. Но градинският маркуч беше свързан с помпата и беше вкаран в къщата през малък процеп в прозореца на спалнята. Отвътре се чуваше странен звук. Затова разбих вратата и влязох. Там го намерих. В спалнята.

Настъпи толкова дълга пауза, че Фредрик се запита дали не е пропуснал поантата.

— Началникът беше гол — каза Неме най-накрая. — Гол и мъртъв. Обесен на кучешка каишка, закрепена за тавана. Беше си пъхнал края на маркуча отзад.

Главният комисар виждаше, че Фредрик иска да каже нещо, но махна с ръка.

— Не питай мен. Предпочитам мисионерската. — Снижи глас. — Това обаче дори не е най-лошото. Защото знаеш ли какво беше залепено по стените, по тавана, върху всеки квадратен сантиметър в тази спалня.

Разбира се, Фредрик не знаеше.

— Очи.

Неме стисна зъби.

— В мазето намерихме купища списания. Човекът беше изрязал всички очи, които беше намерил там, човешки и животински, всякакви, и ги беше залепил по стените и тавана.

Той разпери ръце.

— Ходил съм у него на вечеря. Седял съм в хола му, пили сме бира и сме гледали футбол.

Фредрик ясно видя погнусата му.

— Куку — каза Неме лаконично. — Началникът Скайе си беше чисто куку.

Насочи пръст към Фредрик.

— Но беше много добър полицай.

Главният комисар скръсти ръце, облегна се назад в широкото офисно кресло и се вторачи самоуверено в Байер.

— Разбираш ли какво искам да кажа?

— Абсолютно — отвърна Фредрик. — В най-висока степен.

Известно време двамата се взираха един в друг. След няколко глътки кафе Неме се прокашля.

— Още нещо?

— След като съм тук… — започна Фредрик. — Случаите на семейно насилие. Вече са три поред, а Андреас казва, че още един е напът.

Главният комисар вдигна ръка, за да го прекъсне, но Фредрик продължи:

— Знам, че тази област е с приоритет. Няма нищо лошо. Но… трудно е и за Андреас, и за мен.

Гърбът му се изпоти. Навлизаше в дълбоки води, а Неме щеше да сметне, че му липсва разрешително за плаване.

— Сега ще изпратим един изрод в затвора. Ще лежи няколко месеца, докато жена му и децата лекуват раните си. Но веднъж изчезнат ли синините, задникът ще излезе. И тогава започваме отначало. Адски потискащо е, Трун Антон.

Главният комисар се сепна, когато Фредрик се обърна към него по име. Някога бяха работели заедно в Отдела за обществения ред. Може би още имаше следа от колегиалност у него.

— Байер — каза Неме. Прозвуча като погребален агент, който не е получил обещаното заплащане.

— Може ли да поговориш с Кос? — настоя Фредрик.

— Приоритизирането на екипите е задача на полицейския инспектор. Знаеш това.

— Може ли да поговориш с него?