Ингар Йонсрюд
Калипсо (64)

Глава 64

В някои дни не вали. Като в този, когато температурата пропълзява много под минус десет. Тогава чисто и просто е твърде студено. В други дни обаче вали въпреки това. Тихо се ръси прашец като пудра захар.

И Крьосюс, и Бетина загледаха Фредрик с недоверие, когато той извади кучешките чорапки и ги нахлузи внимателно на лапите му. Беше настоял този ден той да изведе кучето преди закуска. Дори беше сервирал кафе в леглото. Хрумна му, че може би прекалява.

Преди да стигнат до парка „Фрогнер“, секретът беше замръзнал в носа му, мустакът беше натежал от ледени кристали, а главата му — от мисли. Андреас. Андреас, който криеше тайна. Защо не беше казал нищо за конфронтацията си с Расмусен? Какво беше прошепнал Андреас в ухото на убиеца? Фредрик не разбираше. Затова гадаеше.

Юдит Йеде беше казала, че Педер Расмусен е информаторът на норвежкото разузнаване в Москва? Възможно ли беше Расмусен да е и полицейско „ухо“? И Андреас да е неговият контакт в полицията? Двамата, Фредрик и Андреас, отдавна работеха заедно. Обаче още имаше неща, които Фредрик пазеше за себе си. Някои информатори например. Вероятно това се отнасяше и за колегата му.

Това би обяснило защо Педер Расмусен е излязъл от затвора, едва излежал минималната присъда. Би обяснило защо Андреас го защитава. Защо говори с психолога му.

При Монолита, кулата от човешки тела в най-високата точка на парка „Вигеланд“, Фредрик спря. Разгледа редиците от бронзови великани, които се извиваха в студа край булеварда до парка долу. Твърде късно разбра, че Крьосюс си върши работата Прокашля се с едно предпазливо „сори“ към групата японци, които примирено свалиха фотоапаратите си. Свали си ръкавицата и бръкна в джоба си за черна торбичка.

Юдит Йеде очевидно имаше източник в полицията, който познаваше разузнаването добре. Затова ли бяха злобните изблици на Андреас срещу „агентурното племе“? Защото никой не трябваше да заподозре, че той е слабото звено?

— Бетина?

Фредрик стоеше на пръсти и прибираше винените чаши от миялната машина в шкафа. Беше чул стъпките на босите й крака по кухненския под.

— В хладилника има телешка кайма. За теб и за Крьосюс. Помислих, че може да се поглезите тази вечер.

— Колко мило. Моят Крьосюс ще се зарадва. — Тя се замисли. — Но… тази вечер?

Той се обърна. Тя беше с домашния си халат.

— Няма ли да ходим на концерт? На онзи с виолата, който свири „Ромео и Жулиета“? — погледна го въпросително Бетина.

— Напротив… — започна Фредрик. Наклони глава и вдигна поглед към нея в опит да изглежда смирен. — Но се чудех дали не може да дам твоя билет на Андреас. Трябва да говорим, и то на място, различно от полицейското управление.

Очите й потъмняха. Тя пристегна колана и сложи ръце на кръста си.

— О, по дяволите, Фредрик. Никога не правим нищо тримата заедно.

Той вдигна ръце пред себе си.

— Само ме изслушай. Намираме се по средата на много сложен случай. В задънена улица сме и мисля, че Андреас крие нещо от мен. Че не ми вярва. Не знам дали се дължи на… кризата ми, или той си има други причини. Но трябва да говоря с него.

— И трябва да е сега? Довечера? В събота?

Тънката й черна коса се разлюля, когато тя поклати глава.

Разбира се, че му беше сърдита. Те не разговаряха. По-точно, тя говореше. И искаше той да говори. За работата, за колегите, за отношенията със сина и дъщеря си и с Алис. За връзката им като двойка, за Фрик и за всичко под небето, което евентуално беше свързано с факта, че една нощ Фредрик беше намерен в несвяст на улицата, изгубил съзнание от лекарства и алкохол.

Той я изолираше от себе си и двамата знаеха това.

Фредрик преглътна тежко и отиде при нея. Обгърна малкото й тяло с ръце. Тя сви рамене, но не го отблъсна.

— Бетина… Това е прекалено. Съжалявам. Разбирам, че не можем да продължаваме така. Че аз не мога да продължавам така, искам да кажа. Но… не можеш ли да направиш това за мен?

Той отстъпи назад. Посегна към ръцете й и тя го остави да ги хване.

— Та ти дори не харесваш класическа музика. „Стоун“ казват, че напролет отново тръгват на турне. Да купя билети? Все едно къде ще свирят. Копенхаген? Лондон? Само ние двамата. Или с Якоб, ако ти се прави нещо с него.

Бетина поклати глава упорито.

— „Ролинг Стоунс“ — подсмръкна тя. — Станали са толкова… стари, мамка му.

Започваше се. Той пусна едната й ръка и прокара палеца си под окото й. Сложи пръста в устата си и го засмука.

— Благодаря — каза той.

— След концерта веднага се прибираш вкъщи и се чукаме.

— Имаме сделка.