Ингар Йонсрюд
Калипсо (63)

Глава 63

О, блажен час несравним, Той живее, живее сред нас!

Той броди в победното царство! Защо си печална, душо моя, в тоз час?

Утеха в смъртта ти потърси и се луташе в тъмни земи.

После срещна ти Него в живителен миг, о, блажен час несравним!

Фредрик беше спрял пред музикантите. Когато набитата дама от Армията на спасението го видя, че слуша, отиде при него. Поднесе му кутия коледни сладки. Той си взе една, но тя разтърси кутията с усмивка, затова той си взе още една. Другарите й по борба заизвиваха гласове в поредния псалм.

Сивият ден беше преминал в безоблачна вечер и студът покри града, ясен и искрящ. Въпреки мрака не се виждаха други звезди, освен онези, които търговските центрове сами бяха поставили на витрините си, тук, на улица „Карл Юхан“. Поток от хора, които пазаруваха за Коледа, се стичаше покрай него.

Някога Фредрик знаеше този псалм. „О, блажен час несравним“. Майка му го пееше. Беше за радостта от разгласяването на Божието слово. Радостта от това, че Той е възкръснал от мъртвите. Фредрик засмука сладката, докато тя се разпадна в устата му. Самият той не изпитваше радост. Онова, което беше казал днес, го изпълваше със срам. Защо, по дяволите, би се влюбила Кафа в такъв като него?

Какъв идиот беше само.

Кафа не се върна в управлението, а той не се беше опитал да й се обади.

Всъщност искаше да се прибере вкъщи. Работният ден беше приключил и главата го болеше. Но едно нещо трябваше да свърши. Беше се колебал, беше го отлагал, беше търсил други възможни обяснения. Но не беше намерил такива.

Виненият бар долу в Грюнерльока вече беше препълнен. Сякаш всички, които не купуваха коледни подаръци, бяха тръгнали на коледни партита. Настроението беше приповдигнато и Фредрик трябваше да си проправи път към тесния мрачен бар, където татуирана версия на Ани Ленъкс му хвърли бърз поглед.

Той размаха полицейската си карта.

— Трябва да говоря с някого, който е работил тук предпоследния уикенд на октомври.

Тя посочи един непохватен сервитьор, който тъкмо сервираше нещо като пай на компания от млади мъже в костюми.

— Рикард — каза тя. — Той работи постоянно.

— Клафути с къпини — Рикард изрови една цигара от кутията.

Бяха в задния двор, зад кухнята. Тук топлината отвътре се превръщаше в пара, ухаеща на треска̀, дивеч и тежки сосове.

— Мариноваме къпините в ликьор и ги сервираме със сладолед. Адски добро е.

Предложи кутията на Фредрик, но той поклати глава.

— Сноб — каза Рикард и се ухили.

— Виж — започна Фредрик, — бях с един колега тук един уикенд през октомври. Ти си бил на работа тогава, доколкото разбрах. Чудя се дали е станало нещо онази вечер. Да си забелязал нещо особено?

— А, значи ти си бил? Стори ми се познат. Това сега нещо с полицията ли е? Защо питаш? Нали беше тук?

Рикард дръпна силно от цигарата и издуха дима над главата му.

— Аз… искам да знам какво си видял — отвърна Фредрик. — Онази вечер ми призля. Чудя се дали сме говорили с някого. Да си запомнил други тук?

— Значи не помниш нищо? — попита Рикард, удивен. — Сериозно?

Фредрик кимна утвърдително.

— Но помниш мен, значи?

— Да. Ти беше тук с приятеля си. Онзи, сърдития. Къдравия.

— Да?

— Окей. Дойдохте, поръчахте си по няколко, седяхте и разговаряхте. Като всички други. После дойде онзи тип. Не го видяхте да влиза, поне не и ти, той седеше малко зад теб.

За раздразнение на Рикард, гостът си поръчал само бутилка минерална вода. След около половин час сервитьорът забелязал, че мъжът прави нещо с телефона си.

— Нали сега всички така правят. Проклета джаджа. Мислех си, че само чете вестник или нещо от сорта. Но после видях, че снима. Вас двамата. И тогава му казах, че не може да продължава така. Да тормози гостите ми. И тогава колегата ти го видя. Повиши тон и беше мноооого твърд.

Андреас прекосил заведението и ударил юмрук по масата. В ресторанта настъпила гробна тишина. После се навел напред и прошепнал нещо в ухото на мъжа. Онзи просто станал. Насочил камерата срещу лицето на Андреас и поклатил глава с ледено изражение.

— Та той беше огромен. По-едър от колегата ти. Много по-едър. Затова твоят човек просто дойде при мен, плесна пари на бара, хвана те и те измъкна навън.

— Аз какво казах?

— Нищо. Само изглеждаше адски учуден.

Рикард смачка фаса в тухлената стена, хвърли го на земята и го настъпи.

— Но онзи тип, значи. Седна, пресуши чашата и си тръгна.

— Какво прошепна той? — попита Фредрик. — Колегата ми.

— Кажи ми, да ти кажа. Но беше блед като платно.

Фредрик нямаше желание да помоли северняка да опише мъж. Знаеше какъв ще е отговорът. Въпреки това го попита. Бил голям мъж, по-възрастен от Фредрик и Андреас, но пращял от мускули. С гола глава, малки присвити очи. Големи месести ръце.

Педер Расмусен.

Фредрик почувства неизразима умора. Пред ресторанта спря едно такси. Нямаше сили да ходи. Нямаше сили да мисли. Гърдите го боляха. Какво правеше Андреас, по дяволите?