Ингар Йонсрюд
Калипсо (59)

Глава 59

— Едно дете може да мрази баща си и да обича баща си.

Мила Мадсен му даде чаша кафе и го заведе до маса в дъното на кафенето. Закуската тъкмо беше приключила и проститутките отново бяха излезли на улицата, а наркоманите бяха започнали да размишляват как да запълнят нарастващата празнота след сутрешната доза. В кафенето бяха останали само няколко пълни румънски просякини и мършавите им партньори.

След като високата закръглена жена бутна последните подноси с чаши и пепелници в миялната машина, намокри с език палеца и показалеца си и угаси чаените свещи край плота за сервиране. Всички, освен две. Едната постави на масата на румънците, а другата — пред Фредрик. После Мила Мадсен седна точно срещу него.

— Елена и Александру — каза тя и хвърли дискретен поглед към възрастната двойка. — От три години просят в града. Идват в началото на пролетта и си заминават у дома едва към края на есента. Тази година са решили да останат чак до Коледа. Защото норвежците са толкова щедри през декември. Поне така са чули.

Фредрик отпи глътка. Кафето беше необичайно добро.

— Имат четири деца, три момичета и едно момче, които живеят с баба си и дядо си в Тарга Жиу, града на Елена и Александру. Без монетите, които им подхвърляме, не биха имали възможност да пращат децата си на училище.

— Поне според тях — каза Фредрик.

Мила Мадсен скри разочарованието си доста добре.

— Да. Не сме ходили да проверим. Но всъщност не това имах предвид.

Не. Фредрик я беше разбрал. Тя искаше да каже, че хората са готови да пожертват почти цялото си достойнство за децата си. Както беше постъпила тя, когато беше оставила Педер Расмусен да я пребива от бой, за да не прави същото с дъщеря й през повечето време.

— Едно дете може да мрази баща си и да обича баща си — беше казала тя, когато говориха по телефона. Сякаш животът беше фина везна, върху която ласката уравновесяваше удара, а топлата дума — заплахата. Фредрик Байер беше виждал последствията от този начин на мислене. В моргите, болниците и психиатриите.

— Разкажете ми за Педер Расмусен — каза той.

„Втори шанс“ беше името на малката християнска организация, която управляваше кафенето и окуражаваше своите доброволци да се свързват със затворници с дългосрочни присъди. Мила Мадсен смяташе, че хората трябва да получават втори шанс. Затова, когато силният мъж със загрубялото теме най-накрая бе сложил ръце на масата, беше я погледнал в очите и се беше разплакал, тя бе изпитала удовлетворение. Никога преди Педер Расмусен не се бе осмелявал да подаде глава от черупката си. Мила не се бе влюбила тогава — това станало по-късно, — но от онзи момент започнали да разговарят. За него, за нея, за необуздания му гняв и за сина му, който бил убит от полицията.

— У всеки човек живее нещо добро — каза Мила Мадсен. — У Педер обаче злото е несравнимо повече. — Тя угаси чаената свещ с пръсти.

Фредрик се изправи.

— Знаете ли къде е той?

— Не.

— Ще ми се обадите ли, ако се свърже с вас?

— Да.

Фредрик трябваше да я погледне в очите, докато тя го казваше. Затова беше дошъл.

— Психопат?

Психологът на затвора се прокашля:

— Да, ние, специалистите, не обичаме много това определение, но щом се налага да го използваш за някого… Педер Расмусен е психопат. Пълен психопат, до мозъка на костите си.

Намираха се в кабинета на психолога в затвора „Ила“. Решетката с дебелина един пръст пред прозореца подчертаваше факта, че тук бяха някои от най-опасните граждани в страната. Фредрик погледна надолу към заледената асфалтирана площадка пред внушителната тухлена сграда. Между площадката и свободата имаше четириметрова стоманена ограда, която се разделяше във формата на Y на върха и беше увита в бодлива тел.

— Може ли да ми дадете пример?

— С удоволствие. Жената, която дойде тук, онази, която му е родила дете…

— Мила Мадсен.

— Точно така. Тя. Предупредих я изрично да не започва връзка с този мъж. Услугата за посещения е нещо хубаво, не става дума за това — за затворниците е добре да говорят и с други хора, освен със служители на затвора и други затворници. Но тези посетители не са професионалисти.

Педер Расмусен манипулирал Мила от самото начало. Първо, като симулирал неохота. Дълго отказвал да се срещне с нея. Отговорил й чак след третото или четвъртото писмо. После — като бил затворен. Накрая я накарал да повярва, че е успяла там, където всички други са се провалили. Пробила е стоманената броня.

— Морски дявол — каза психологът.

Фредрик чу как той стана от стола си зад голото бюро. Застана до него край прозореца. Психологът му подаде съдебното решение. Документът, който потвърждаваше, че задължението за мълчание е отменено от съображения за сигурността на Кралството.

— Тя си е мислела, че той е затворникът. Но не е било така. Той е заловил нея. Знаете ли… психолозите също попадат в този капан. Въпреки че сме обучени. Това е, защото отказваме да пуснем идеята, че у хората живее добро.

— Морски дявол? — повтори Фредрик.

— Нали я знаете онази грозна риба с огромните зъби и дупка в челото, от която излиза светлина?

— Да?

— Така функционират хора като Педер Расмусен. Плуват в дълбини, толкова екстремни, че малцина от нас са били там. А ако се залутаме толкова надълбоко, ни примамва светлината.

Никой от надзирателите не обърнал внимание на снимката, която Мила Мадсен дала на Расмусен. Такава една старомодна снимка за документи. Сигурно си е мислела, че по този начин ще може да бъде в килията с него.

— Знаете ли какво направил със снимката? Навил я на руло и лъскал на нея. Не пред нея, както правят тийнейджърите, а върху нея. Правел го по четири-пет пъти на ден и докато лежал и се занимавал с това, късал със зъби парченца от писмата, които тя му пращала, сдъвквал ги на каша и изплювал масата по навитата снимка. После оставял цялото нещо върху радиатора. Постепенно то се втвърдило. Вкоравило се в ръбест, остър… предмет. По някакъв начин протеините в спермата, хартията и фотографските химикали си взаимодействат. Докато се биел с друг затворник, Педер измъкнал това оръжие от колана си и го притиснал към очната ябълка на нещастника.

— Господи.

— Нали? В тези дълбини плува Педер Расмусен. Притежава ослепителен интелект, а лудостта му е извън всякакво съмнение.

Но ето че въпреки това бяха отворили високата порта на тухления затвор. Бяха го отвели до вратата от стомана в телената ограда, бяха се ръкували с него, бяха му дали найлоновата торба с дрехите, портфейла и ключовете, които му бяха прибрали на идване, и го бяха пуснали навън. Навън и нагоре към пасажа нормални, добри хора.

— Защо? Едва е излежал минималната си присъда.

Психологът поклати глава.

— Изненадан съм, че още не знаете.

— Какво имате предвид?

— Знаете ли на какво е посветил най-много време Педер Расмусен тук, в затвора? — Психологът не дочака отговора му. — На делото си. Набави си документите по досъдебното производство. Всички документи, които са били изложени в съда. Преписи от свидетелски показания, снимки, статии от вестници. Водеше си списъци от имена. Беше му мания. По време на разговорите ни… Питах го дали желае отмъщение. Тогава мълчеше до края на сеанса.

Психологът направи пауза, въздъхна и поклати глава.

— Педер Расмусен беше освободен против моята препоръка и тази на съдебния психиатър. Но тогава вече беше започнал нов живот. Беше създал семейство… не знам каква беше обосновката ни. Само че е луд.

— Полицията беше ли известена за освобождаването му?

— Вие знаехте — каза психологът.

Разказа му, че Фредрик не е първият, показал интерес към Педер Расмусен.

— Микаел Морениус? — попита Фредрик.

— Да. Идва тук няколко пъти. Но не се остави да бъде заблуден. Стана ми ясно. Той разбираше що за тип е този. — Психологът се почеса по главата. — Но имаше и още един. Така и не дойде на посещение, но ми се обади няколко пъти. Основно за да… всъщност просто искаше да знае как върви с Расмусен. Не можех да му кажа особено много, все пак той ми беше пациент тогава. Как му беше името…

Сърцето на Фредрик пропусна удар. Знаеше кой е човекът.

— Андреас Фигуерас.

— Точно така! Фигуерас беше.

— Кога се обади за последно?

— Аз му се обадих. Когато пуснаха Расмусен. Не знам дали Педер Расмусен е възнамерявал да си отмъсти, след като е бил освободен. Но бях останал с такова впечатление. Затова се обадих на Фигуерас и го предупредих. Не бях длъжен, но въпреки това го направих. От съвест.

Андреас. Който твърдеше, че нямал представа, че Педер Расмусен е на свобода.

Затворът „Ила“ и изправителният дом се намират в гората, изолирани. Местността се нарича Ейксмарка. Толкова близо до стрелбището, където бяха отишли заедно с Андреас, че Фредрик чуваше отекващите изстрели, докато слизаше от контролния пункт до автобусната спирка.

На това място немските окупатори построили концентрационния лагер „Грини“. Тук деветнайсет хиляди седемстотин осемдесет и осем души, повечето норвежки, изпитали бруталността на нацизма. Точно до автобусната спирка беше паметникът. В снега беше прочистена пътека дотам и до извитите стълбове от груб бетон и чакъл. Текстът върху паметника носеше хаплива ирония: „Свобода и живот са едно“. Това не беше утеха за нещастниците зад стоманената ограда горе на хълма.

Фредрик беше сам в автобуса. Седна най-отзад и когато потеглиха между заснежените ниви, извади телефона от вътрешния си джоб. Намери номера на руското посолство.

— Обаждам се от концертна зала „Осло“ — каза той. Навън се тътреха ски бегачи.

— С какво мога да ви помогна? — В гласа на жената от другата страна прозвуча нетърпелива нотка.

— Става дума за концертен билет за изпълнението на „Ромео и Жулиета“ на Сергей Прокофиев от Лорънс Пауърс. Резервация за военния аташе Фьодор Ларинов?