Ингар Йонсрюд
Калипсо (56)

Глава 56

Берит от архива подпря лакти на плота и предостави на Фредрик щедър изглед към процеп, който караше фиорда Гайрангер да изглежда като ручейче.

— Съжалявам, но не мога да ти помогна.

— Така ли?

— Колегата ти вече ги взе. Онзи там, Антонио Бандерас.

— Андреас Фигуерас?

Тя прокара дългите си червени нокти по ламината и отговори на въпроса му, като повдигна вежди.

Берит от архива — сигурно това й беше името — беше щастливо омъжена, не близваше алкохол и никога не участваше в купоните на полицейското управление. Тук долу обаче беше създала собствената си малка лаборатория на нагона. Опитни следователи се забавляваха, като изпращаха мъже стажанти от Полицейската академия там нерядко, за да потърсят разпити с Пишков и Дълготопков, наркотрафиканти от естонско-датски произход. Понякога Берит се включваше в играта, друг път побесняваше. Без значение каква беше реакцията й, никой не се измъкваше невредим оттук. Тя се къпеше в толкова интензивен парфюм, че се говореше как някога един съдия по наказателно дело не правил друго, освен да души папката с документите, и накрая заключил, че делото е изтекло по давност.

— Може ли да погледна? — попита той и посочи екрана.

Тя цъкна тихо с език и обърна монитора към него.

— Педер Р-а-с-м-у-с-е-н? — каза тя името буква по буква.

— Точно така.

Беше дошъл тук, за да прочете старите разпити на полицията от времето, когато Расмусен е бил арестуван за убийството на жена си. Искаше да провери дали още тогава Расмусен е изразил мотив за отмъщение, както твърдеше Юдит Йеде.

Берит написа името с бясно тракане.

— Както казах — твоето сладурче взе разпитите миналата седмица.

— Благодаря — каза Фредрик, смаян.

— Говори се, че си опитал да се обесиш на тавана, Байер?

Франке прокара ръце през късата си рошава коса, сплете ги зад месестия си врат и се облегна назад в стола, докато той изпищя от болка. После се вторачи във Фредрик с очакване, ухилен.

— Мислех, че не искаш да имаш нищо общо със случая, а?

Фредрик беше подготвен за този ритуал. Старият Франке още беше кисел, защото Фредрик му беше пробутал случая за семейното насилие. След като се оказа, че Фредрик е по следите на същия заподозрян, Педер Расмусен, и има нужда от поглед върху разследването, Франке, разбира се, нямаше да пропусне възможността да си го върне.

— Какво, по дяволите, трябваше да направя, Франке? Откакто жена ти започна да ми праща голи снимки, не съм съвсем на себе си.

Франке присви очи.

— Върви по дяволите, Фредрик. Това беше удар под кръста. Жена ми има рак.

— А, да. Това обяснява белезите и оная й работа без косми.

Франке поклати глава.

— Мамка ти, нагъл си, човече.

После отвори едно чекмедже на бюрото и хвърли прозрачен плик за улики на бюрото. В него имаше портфейл от изкуствена кожа.

— Регистриран е на адреса на жената, с която е живял — Мила Мадсен, онази, която го е докладвала. Изчезнал е преди повече от месец. Често се случва подобни жертви на домашно насилие да лъжат за такива неща, но дамата твърди, че оттогава няма вест от него. Нито едно телефонно обаждане. Нищо.

— Изхвърлили са го от къщи.

Франке обясни, че Педер Расмусен просто изчезнал. Едва тогава бащата на Мила Мадсен осъзнал колко зле се е отнасял Расмусен с дъщеря му и внучката му. Накарал я да го докладва.

— Но преди да изчезне трайно, може да е отсъствал два-три дни или повече. Така и не е казал с какво се е занимавал.

— А това? — Фредрик претегли портфейла в ръка.

— Доставен е на дежурните полицаи. Някой го е намерил край река Акершелва. Няма пръстови отпечатъци, нито ДНК. Мила Мадсен казва, че не го е виждала.

Портфейлът съдържаше няколко касови бележки и изрезка от вестник „Дагбладе“. От деня, в който Расмусен е бил осъден. „Директор изпада в амок след присъда за убийство“ беше заглавието. В статията се описваше как Педер Расмусен се е опитал да си пробие път през съдебната зала, за да нападне жената съдия, произнесла присъдата. Трима полицаи трябвало да се намесят, за да притиснат до земята буйстващия мъж. Фредрик погледна Франке.

— Съдийката е загинала в автомобилна катастрофа преди три години — каза Франке многозначително. Значи, не по нейните следи бе тръгнал Педер Расмусен.

Фредрик се канеше да прибере съдържанието на портфейла обратно в него, когато се загледа в една от касовите бележки. Бутилка минерална вода и кафе от винен бар в Грюнерльока. Недалеч от Акершелва. На не повече от петнайсетина минути пеш от апартамента на Леонид Гусев. Причината да се стресне обаче беше друга. Датата и часът. Фредрик провери календара на телефона си и тежко се облегна назад.

Притежателят на този портфейл е бил в същия бар в същия момент, когато Фредрик и Андреас са били там. Онази вечер, когато Фредрик се натъпка със свръхдоза лекарства. Вечерта, от която Фредрик не помнеше абсолютно нищо.

Той се вторачи във Франке.

— Но като изключим тази статия — каза той бавно, — нямаш доказателства, че портфейлът е принадлежал на Педер Расмусен?

Франке поклати глава.

— Не. Може и да е случайност. И по-странни неща са ставали.