Ингар Йонсрюд
Калипсо (51)

Глава 51

Убежището се намираше в приземния етаж на хотела и Фредрик беше доволен, че не той беше онзи, който трябваше да прекара четиресет минути зад стоманената врата с министър-председателя.

Полицейският инспектор Кос беше пребледнял, когато излезе. Без да каже и дума, се отправи с маршова стъпка към конферентната зала, където бяха събрани шестима висшестоящи полицаи. На масата лежеше един пистолет „Хеклер и Кох П7“. Военен модел. Всички сведоха поглед, когато Кос отново, твърде кратко след първия път, извади телефона, който зазвъня в джоба му, втренчи се с нежелание в него и прекъсна разговора.

— Това е адски непрофесионално — каза той и удари с юмрук по масата.

Оръжието беше скрито под таванните плоскости до вентилационната шахта в коридора между конферентните зали.

— От кабинета на министър-председателя се чудят как, по дяволите, сме могли да пропуснем зареден пистолет едва на няколко метра от мястото, където Рибе е щял да държи реч. И то след получаване на пряка заплаха. Министър-председателят не е доволен. Повярвайте. — Ако се съди по настроението, не беше единственият. — Главният комисар Неме се е обадил лично на министър-председателя и е изразил съжаление.

Загубеняк. Нямаше нещо, което Трун Антон Неме да презира повече от полицаи, които петнят службата с некадърността си. Това щеше да влезе във вестниците. А лошият медиен отзвук мъчеше комисаря като пясък в бански. Неме беше известен с това, че действа брутално, когато се понамокри.

Отговорното лице беше висш служител от управлението в Майорстюа. Фредрик не го познаваше и не изпитваше симпатия към него. Онзи заслужаваше плесница.

— Разбира се, поемам отговорността — каза той глухо.

Фредрик очакваше Кос да си позволи още няколко ритника, след като типът вече беше паднал, но след няколко втренчени секунди той отпъди всички с ръка.

— Не можем да направим кой знае какво сега. Погрижете се остатъкът от конференцията да мине безболезнено. — Кос вдигна глава. — Байер. Ти оставаш.

Какво сега? Дори Себастиан Кос нямаше да успее да прехвърли вината за това фиаско върху него.

Кос изчака вратата да се затвори и зад последния човек. После прокара ръце през пригладената си коса, изрови носна кърпичка от вътрешния си джоб и избърса остатъците от гел по пръстите си.

Телефонът на Кос звънна отново. Този път той вдигна.

— Да — гласът му беше мрачен. — Гюру. Нямам време за това, дявол да го вземе. Иди в спешното или изчакай да получиш час в понеделник. Чуваш ли?

Фредрик си представи портрета на жената на Кос, който красеше бюрото на инспектора. Би бил украшение за всяко бюро. Беше дори по-руса от съпруга си и имаше външен вид, който изискваше пари, висока поносимост към продукти за поддържане на кожата и предостатъчно време. Беше му трудно да си я представи в държавното спешно отделение на Осло, редом до всички откачалки, които гъргореха и хриптяха там. Фредрик направи няколко крачки към вратата. Нямаше нужда да става свидетел на това. Кос обаче вече беше затворил.

— Адска досада — промърмори той и посочи решително към един стол. Самият той остана прав. Пое си дълбоко дъх.

— Мамка му, докъде бяхме стигнали?

Да, мамка му, докъде бяха стигнали?

— Имам теория… — поде Фредрик бавно.

Кос не обичаше теории. Обичаше факти.

— В сандъка с муниции на Бюгдьой намерихме патрони за ръчно оръжие. Но не и самото оръжие. Ако приемем, че Аксел Тране е изпратил писмото със заплахите, мисля, че онзи пистолет там — Фредрик кимна към масата — е от сандъка на Тране.

Най-напред бе допуснал, че Аксел Тране сам е поставил пистолета под тавана. Защото, ако се окажеш в ситуацията да се наложи да прекараш последните двайсет години от живота си, укривайки се, е, сигурно има разни нещица, за които искаш да си отмъстиш. Затова е бил убит — от някого, който е разкрил плановете му.

— Защо му е първо да планира атентат, а след това да изпраща писмо със заплахи? — попита Фредрик. — Няма логика. Има логика в това, че някой е помолил Аксел да набави оръжие. Когато Аксел Тране разбрал за какво ще се използва то, е изпратил предупреждение. После е бил убит, защото е издал работата.

Себастиан изпръхтя и устата му се изви в нещо, което носеше намек за усмивка. Това беше нещо, което можеше да бъде представено на шефа на полицията.