Ингар Йонсрюд
Калипсо (48)

Глава 48

В днешно време

Ето че зимата бе дошла. Дървото беше напукано и само кората му свързваше клона със ствола. Другият край висеше над реката. Там бе замръзнал и стоеше скован като изпъната дъга. Дърво и лед бяха покрити с дебел слой сняг. Насред река Акершелва беше останало само една тънка открита ивица вода. Фредрик Байер проследи ромолящото поточе с поглед. Долу при моста „Санербруен“ течението се разширяваше и в гранитния свод имаше дебели колкото пръст висулки в очакване на по-добро време. Едва тогава щяха да пораснат. Да пораснат, докато се откъснат от моста под напора на тежестта си. Тогава щяха да се понесат към водопада, който се казва просто Горният водопад, на двеста метра надолу и да се разбият.

Пътят беше почистен и поръсен. Преспите бяха нашарени от урина. Фредрик зъзнеше, но не помръдваше. Знаеше, че го чакат там долу, в апартамента на Леонид Гусев. Чакаха го Кафа Икбал, Себастиан Кос и Андреас Фигуерас. Фредрик обаче мръзнеше и не помръдваше.

Защо Андреас не бе отговорил на обаждането му?

Колата с крана. На шофьора му беше трудно да намери мястото и Андреас бе излязъл да му помогне. В шума от двигателя не си е чул телефона.

Фредрик загреба шепа сняг и започна да го меси. Нямаше причина да не вярва на Андреас. Никаква друга причина, освен тлеещо неприятно чувство.

Имаше и още нещо. Докато Кафа бе приведена над него в коридора, шалът й се беше свлякъл. Фредрик знаеше какво бе видял тогава. Синьо-жълти следи по ключицата и шията й. Когато я попита, тя се изсмя. Сух, студен смях. Той дори не помнеше какво бе отговорила тя. Нещо за някакъв инцидент.

Фредрик мръзнеше, но не защото беше студено. Мръзнеше, защото се боеше. За себе си. Дали не губеше разсъдъка си? Спомни си онази нощ с хапчетата. През онази нощ над него се носеха мечти и тревога, действителност и загуба. Бе лежал на улицата. Светлините се бяха превърнали в дъждовни капки, а може би във фини частици пепел или снежинки. Бяха се смесили със собствените му изпарения, разтапяха се върху кожата и се стичаха в носа и в устата. Той бе облизал мустака и ъгълчетата на устата си.

Не беше ли в състояние вече да различава действителното от недействителното? Фактите от фантазията? Не можеше ли да казва истината на Кафа и Андреас? Нима съмненията му бяха само ехо от объркания му ум?

Той захвърли силно снежната топка. Тя се удари леко в клона и снегът се посипа върху замръзналата река.

Фредрик си сложи калцуните на гумената изтривалка пред апартамента. Кафа чакаше в дневната заедно с Кос. Инспекторът го загледа втренчено, като подръпваше долната си устна.

— Икбал ми каза, че си се обаждал? Че си заплашил да се свържеш с медиите, за да принудиш разузнаването да се срещне с нас?

Защо Кафа му бе казала това? Фредрик си издуха носа и се подготви за конско.

— Не беше заплаха. Говорех сериозно — изръмжа той.

Кос само вдигна ръце.

— Добре измислено. Началникът на полицията Неме също мисли така.

Кафа се усмихна самоуверено. Махна му да отиде до дивана. Върху захабена декоративна възглавница с бяло найлоново покривало имаше снимка.

— Натъпкана между две книги на етажерката — каза тя.

Пак онова момиче. Фредрик разпозна пожълтелия фон и белите цветове. Не беше портрет на момиче, а снимка на клас. Двайсетина момчета и момичета, наредени пред дъска, която беше украсена с редица числа и буквите на кирилицата. Над дъската беше окачена снимка. Михаил Горбачов. Главата на СССР от 1985 г. до разпадането на съюза шест години по-късно. Една от ученичките беше грубо очертана с черен маркер. Това беше тя. Момичето от снимката „Калипсо“.

— Облечена е в същите дрехи — каза Фредрик бавно.

Кафа посочи избледнял печат в долния ъгъл на снимката. Заозерская школа 289. Фредрик я погледна въпросително.

— „Училище в Заозьорск, номер 289“ — прочете тя.

— Заозьорск?

Тя прокара върха на езика си по горната устна.

— Град близо до Мурманск. Не е голям, малко над десет хиляди жители. До перестройката мястото се е наричало само Мурманск-150. Затворен град.

— Затворен град?

— Място, до което има достъп само упълномощен персонал. Заозьорск е дом на екипите, свързани с руския Северен флот. Родителите й, или поне един от тях, сигурно са работили в съветското военно дело.

Фредрик си свали очилата. Почисти ги с ризата си. Помисли за мъжа, който лежеше в съседната спалня със собствения си мозък в устата.

— Гусев е бил генерал там… възможно ли е… възможно ли е той да е баща й? Затова ли е искал да дойде в Норвегия? За да… — Мъглата на розовото хапче объркваше мислите му. Той примигна силно и започна отначало.

— Онези войници от флота, които са попаднали от погрешната страна на границата. Възможно ли е те да са й направили нещо?

Кафа поклати глава несигурно.

— Защо би оградил на снимката собственото си дете?

Наистина защо би го направил. Но защо някой би отнел живота на Леонид Гусев? „Информация от голямо значение за Кралството“ — бе казала Юдит Йеде. Какво обаче е знаел всъщност един пенсиониран руски генерал, което е било толкова важно, че залогът е бил човешки живот? Ами ако Гусев бе дошъл в Норвегия не като посланик на стари тайни, а със задача? Задача, свързана със самия него? Или от името на други?

Скърцащи стъпки, звуци от ходене с калцуни по мокета. Фредрик се обърна и видя Андреас. Както обикновено, беше грижливо облечен, но беше блед и Фредрик разбра, че сигурно се е изправил лице в лице със смъртта. Той се загледа в очите му, търсейки. Имаше ли… нещо там? Поглед, избягващ неговия, намек за гузна съвест, че е оставил колегите си в беда?

Не.

Андреас потупа Фредрик приятелски по гърба.

— Всичко наред ли е?

Фредрик преглътна.

— Леонид Гусев не е бил в Норвегия за пръв път — каза Андреас. — Кандидатствал е за разрешително за престой и преди осем години. Тогава са го отхвърлили. След това — ни вест, ни кост до миналото лято. Тогава отново е подал молба.

— Значи е дошъл тук през лятото?

Андреас погледна крадешком към Кафа, която поклати глава замислено.

— Смятаме, че е било по-рано — каза тя и бутна снимката на класа настрани. Под нея имаше плик без адрес, само с кратък текст. „Финално заплащане, април-май. Джавад“.

— Джавад?

— Знам ли? — каза Андреас. Но Гусев явно е работел за някакъв Джавад, а Джавад пише на норвежки. Още има няколко стотачки в плика. Беше в речника в спалнята.

Отново валеше сняг. Големи снежинки, меки като коприна, се стелеха върху улиците и хората и когато Себастиан пришпори своя „Мерцедес SLS AMG“, кристалите се разтопиха върху изящната броня.

Фредрик почука по прозореца и направи знак, който трябваше да означава: „Място?“.

Кос поклати глава неразбиращо и открехна прозореца:

— Байер?

— Трябва да поговорим за нещо.

Инспекторът се загледа в него с такова изражение, сякаш Фредрик току-що бе ял от чинията му. После се вдигна оформената като крило на чайка врата до предната седалка.

— Байер? — повтори инспекторът, докато набираше скорост по „Маридалсвайен“.

— Педер Расмусен. Искам да го разследваме. Във връзка с онзи случай.

— Расмусен? За случая на Франке? Биячът на жени?

— Бияч на жени, убиец на жени, бияч на деца.

Фредрик разказа за снимката, която бе видял в мазето на Морениус.

— Андреас мисли, че греша. Че аз… че виждам връзки, които не съществуват — каза Фредрик. — Но само чуй… Първата жена на Расмусен е рускиня. Той я е убил преди осем години. По същото време Гусев е кандидатствал за престой в Норвегия. Миналата пролет Расмусен е пуснат от затвора, а няколко месеца по-късно Гусев отново кандидатства за убежище. Сега Гусев е убит, а Расмусен е изчезнал. Мисля, че има връзка.

Коланът на седалката стегна гърдите му, когато Кос удари спирачките на червено. Забарабани силно с палци върху звездата на волана.

— Каква връзка? — попита той. Нито недружелюбно. Нито дружелюбно.

В ума му всичко се подреждаше така добре. Снимката, която бе зърнал в мазето. Свидетелят — вдовицата в блока на Морениус, която беше видяла мъж, приличащ на Педер Расмусен. Връзката с Русия и съвпадащите моменти във времето.

Едва когато Фредрик изрече на глас тази поредица от доказателства, той осъзна колко неубедително звучат. Даде си сметка, че е прибавил допълнителен момент. Доверил се е на интуицията си. На усещането, което настояваше, че това не е пожелателно мислене. Фредрик си представи Якоб. От време на време синът му оставяше нотните листове. Затваряше очи и просто оставяше пръстите си да се носят по струните на виолата. Тогава хармониите сами се намираха.

Тази теория също си имаше хармония. Мелодия, която звучеше толкова добре, че не отслабваше.

Себастиан Кос беше юрист. В правото често се пее фалшиво.

— Байер. Не казвам, че грешиш. Не казвам, че си прав. Но трябва да ми дадеш повече от това.

Фредрик отпусна глава на неудобната облегалка.

— Знам — изстена той. — Дай ми малко време. И не казвай нищо на Андреас, моля.