Ингар Йонсрюд
Калипсо (46)

Глава 46

Четири години по-рано

— Татко? Защо тя още стои там? Татко…

— Тихо, детенце.

Червена светлина. До копчето светна червена лампичка. Означаваше ли това, че машината е празна? Тя натисна отново. Монетата от двайсет крони пак се изтърколи от машината и тя пак я сложи вътре. Механично натисна друго копче. Чу се жужене.

Петра Юхансен взе топлата чаша и се усмихна на момичето, което се въртеше до вратата на влака. Беше на пет-шест годинки може би. Така изпълнено с живот.

— Съжалявам — каза Петра. — Чакате ли?

— Не. Ти си тук от много време — каза момиченцето.

Бащата се покашля притеснено, но Петра само поклати глава. Помъчи се да се усмихне. После хвърли поглед пред вагона. В коридора стояха хора. Сакове и куфари бяха натрупани в нишата над седалките. Беше късно лято, ваканцията беше приключила и пътуващите стояха по-близо един до друг, отколкото беше прилично. Деца пищяха, водеха се разговори по мобилните телефони, носеше се влажният сладникав мирис на хора и стрес.

Кихавица. Един настинал човек тук — и до седмица всички щяха да подсмърчат. Вирусологията беше специалността на Петра и от време на време тя се улавяше, че мисли така. Но мисълта й не беше последвана от тихата въздишка, която тя обикновено изпускаше, подразнена от себе си. Не се тревожи, Петра.

Тя се отдръпна до прозореца, отпусна глава върху него и се загледа в дъждовния пейзаж. Дори масленожълтите ниви с рапица на Вестфолд бяха сиви през онзи ден. Сиви като болнава човешка кожа. Тя затвори очи. Замисли се за онова, което й бяха показали.

— Исмасил Салебан. Саллебан… ами, не съм сигурна как се произнася. Десетгодишен. Роден и израснал в Норвегия, родителите са от Сомалия. Бащата е инженер и работи за помощна организация там. Преди седмица са се върнали и Исмасил се е разболял същата вечер. Това е четвъртият му ден тук.

В меката тапа за уши гласът на сестрата от инфекциозното отделение прозвуча пискливо. Звукът беше разстроен от жуженето на въздуха, който циркулираше в предпазния костюм. Тиксото, с което бяха закрепени гумените ръкавици за китките, й стягаше. Петра се потеше в жегата и се чувстваше замаяна зад прозрачния извит плексиглас.

— Просто… никога не съм виждала заразноболен. Само на стари учебни филми. Но с тази картина на заболяването…

Те се спогледаха.

— И двете знаем как завършва.

Момченцето едва дишаше и тъмната му кожа беше пепелява, почти сива под твърдите бабунки по лицето. След няколко дни те щяха да се разпукат в жълта, воняща болка. Тя толкова искаше да го докосне. Да докосне крехкото телце в кувьоза. Да покаже малко човечност. Защото знаеше какво го очаква.

— А бащата?

Сестрата поклати глава.

— Цялото семейство е изолирано. Никой не показва симптоми. За щастие.

Петра видя как тя сбърчи чело зад визьора. Сякаш се колебаеше да продължи.

— Когато момчето дойде, по него имаше следи, които показваха, че е бил изложен на… произшествие. Няколко счупени ребра. Майката каза, че един ден просто се прибрал вкъщи от училище, преди с баща му да заминат за Сомалия. Бил пребит. Тя твърди, че не искал да каже какво е станало. Ние… малко сме несигурни каква е ситуацията вкъщи.

— Разбирам — каза Петра.

Някъде между двайсет и четвъртия и четиресет и осмия час от този момент от слабото тяло щяха да започнат да се отделят ивици кожа. Вътрешните органи щяха да престанат да функционират, а после — да се разложат. Болките щяха да бъдат изключително силни. Но умът на момчето щеше да остане бистър. До самия край.

Петра знаеше всичко това. Тя беше експерт по тази болест. Този вирус, пред който се бе надявала никога да не се изправи.

— Четем му. И му пеем. Получава толкова болкоуспокояващи, колкото е отговорно да му даваме — каза сестрата.

„Може би е добре да му дават и малко повече“ — помисли си Петра Юхансен.

Защото знаеше какво го очаква.

В свързващата стая ги поляха с дезинфектант, а после смъкнаха жълтите костюми от тях и ги опаковаха за унищожаване. Петра погледна през прозореца към лабораторията. Беше празно и мрачно. Обгазяваха стаята. Вече три дни с висококонцентриран водороден пероксид. Ако беше човек? Не би оцелял тук и минута. Такава е разликата между вируса и хората.

Един директор от Института за национално здраве я отведе в конферентната зала. Тя усети хладен полъх от прозореца. Тримата мъже, които чакаха, се изправиха. Сърцето й заби по-силно и ръката, която им подаде за поздрав, бе влажна. Двама от тях тя разпозна от телевизията. Третия — от онова, което бе чувала за него. Първият беше министърът на здравеопазването. Вторият беше водачът на опозицията в Стуртинга — Симон Рибе, лидерът на Дясната партия. Последният, мъжът с брадата, беше шефът на сигурността в кабинета на премиера. Онзи, който отговаряше за готовността при кризисни положения.

— Петра Юхансен е ръководител на анализите в Норвежката биолаборатория в Хуртен — представя я директорът. — Най-изтъкнатият ни експерт по вируса. Помолих я да ни разкаже малко за това колко необичайна е тази ситуация.

Тя не беше сигурна дали да седне, затова остана права.

— Това… — започна тя — … е най-лошата болест на света.

Така. Беше го казала. Виждаше обаче, че те няма да разберат.