Ингар Йонсрюд
Калипсо (35)

Глава 35

Онази вечер преди осем години на нощното небе бе запалена нова свещ.

Свещта нямаше да угасне. Не и преди сетния час на Фредрик, Андреас Фигуерас и тримата сурови полицаи от Отряда за бързо реагиране.

Фредрик не си отиде вкъщи. Вместо това отвори всички прозорци, които се отваряха в открития офис, и седна на един от червените дизайнерски дивани с високи облегалки край стъклената стена. Загледа тавана, докато светлината угасна.

Осемгодишният успя да произведе един-единствен изстрел. Той уцели касата на вратата, на половин метър встрани от мъжете. Откриха майка му във ваната. Беше гола. Простреляна в лицето. Лежеше като ловна плячка, оставена, за да й изтече кръвта. По време на съдебния процес Педер Расмусен обясни, че е искала да му вземе сина. Полицията му попречила да я увие в найлон и да я отнесе в гората. За да й направел достойно погребение, така че синът му да се сбогува с нея. Въпреки всичко тя била негова майка.

Психопатска лъжа, разбира се. На този свят нямаше лопата, която би пробила замръзналата земя през зимата. Жената обаче получи достойно погребение. Момчето — също. Лежаха под едно дърво един до друг, тя — в голям ковчег, той — в по-малък, в едно от гробищата в града.

За случая се говореше в полицейското управление. Три метра разстояние. Най-добре обучените полицаи в Норвегия. Само един от четирите удара попадна в целта си. Та кой би искал да застреля дете? Куршумът го уцели в сърцето.

Никой никога не разбра кой от четиримата го е убил. Нямаше причина да разбират. Всички съзнаваха, че се е случило при самозащита. Нямаше нужда никой полицай да признава, че неговият куршум е отнел живота на момчето. Андрей. Андрей беше името му.

— Кафе?

Андреас седеше на дивана точно срещу него. Бутна една чаша по ниската стоманена масичка. Фредрик изсумтя.

— Вчера си работил? В неделя?

Когато най-накрая заспа, Фредрик спа дълбоко. Синусите му се бяха запушили от сухия въздух и той изпита експлозивно налягане в челото, когато седна. Без да продума, си взе очилата, изправи се и си взе четката и пастата за зъби в туристически размер от чекмеджето на бюрото. Върна се, закопча си ризата и изтри засъхналата сол от очите си.

— Педер Расмусен — изхъхри той.

Андреас прокара ръце през къдриците си и се облегна назад на дивана. Фредрик не успя да разчете изражението му.

— Беше адски гаден случай.

— Твърде гаден — каза Андреас.

Фредрик му обясни. Как мисли, че снимката, която е намерил в килера на Микаел Морениус, е на Педер Расмусен.

Колегата му го зяпна така, сякаш Фредрик му разправяше измислици.

— Расмусен е бил освободен преди половин година. Едва излязъл от затвора, е започнал да бие новата жена и новото дете. Случаят е на Франке.

— Какво общо може да има Педер Расмусен с нашето разследване, по дяволите?

Андреас се приведе напред и приглуши глас:

— Сигурен ли си, че не смесваш малко нещата, Фредрик? Все пак понесе някои удари напоследък, нали?

Фредрик го загледа учудено. Не беше очаквал тази реакция.

— Обявен е за изчезнал. Ти знаеше ли, че е пуснат на свобода?

Андреас поклати глава.

— Не е ли изненадващо бързо? — продължи Фредрик.

— Минимална присъда — каза Андреас. — Сигурно се е държал добре вътре.

Фредрик изсумтя.

— Променен е на външен вид. Затова не го познах на снимката. Плешив е. Много е остарял зад решетките… — Той се замисли. — … погледът, Андреас. Пронизващите хлътнали очи. Той е. Сигурен съм.

Андреас поклати глава скептично.

— Разбирам те. Но я чуй, онази червенокоска, младата полицайка Хана. Кафа я помоли да провери един телефонен указател, който намериха в къщата в Бюгдьой. Бил отворен на страниците с хотелите и тя вече се е обадила на всички от списъка.

Фредрик беше подразнен, че Андреас е толкова безразличен. Не беше готов да обсъжда онзи въпрос. Реши обаче да подмине това. Случаят бе засегнал всички тях. Андреас дори беше отишъл на погребението. „Ще обсъждаме семейното насилие след обяд“ — бе казала Кафа веднъж. Може би беше права. Освен това Фредрик бе спал на диван, пригоден за седене, а не за лежане, и Бетина му бе звъняла четири пъти. Строго погледнато, не му трябваше караница, за да продължи деня още по-взривоопасно.

Вместо това Фредрик напсува кафето между няколко глътки.

— Да чуем — измърмори той.

— Хотел „Воксеносен“. Получили са писмо със заплахи преди четири седмици. Насочено срещу конференция на отбраната, която започва през уикенда.

— Какви са заплахите?

— Не знам. Писмото е предадено на управлението в Майорстюа. Сега отивам там да го погледна.