Ингар Йонсрюд
Калипсо (34)

Глава 34

С новия сняг градът се обгърна със сребристо сияние. Трептящият блясък, който осветява нощта и кара звездите да заблестят с всички сили, ако искат да бъдат видени.

От прозореца на полицейското управление — просторния блок, надвиснал над многообразните обитатели на Грьонланд — Фредрик се взираше в нощното небе. Беше неделя вечер, той беше свободен, но въпреки това беше тук.

Спомни си една нощ отпреди много години. Нощ, в която бе стоял на балкона заедно с майка си. „Когато умира дете, се ражда звезда“ — бе казала тя. „А угасва, когато и последната душа, която помни детето, напусне тоя свят.“

После бяха казали заедно „Отче наш“.

Какво му убягваше? Кои бяха звездите, които светеха, но не се виждаха в сиянието на разследването? Фредрик се вторачи в бележника, който бе захвърлил на пода, и в открития офис, потънал в мрак.

Не бяха останали никакви улики в апартамента на Микаел Морениус във Фрогнер. Нямаше повече тайни, скрити в къщата в Бюгдьой. Той бе позвънил безчет пъти на номера на чистачката от мазето, който Андреас бе намерил. Резултатът винаги беше един и същ. Носовият глас на телефонния секретар.

Фредрик взе бележника. При движението му лампите се включиха. Бе седял неподвижно толкова дълго, че според сензорите помещението е било празно. Фредрик тръгна бавно между бюрата, затрупани с документи и бележки, снопове компютърни кабели, монитори и лампи; между кафемашините и кофите за отпадъци от хартия, стъкло и пластмаса.

Спря пред бюрото на друг кисел човек. Франке. Ветеранът на отдела, на когото бе възложен случаят за злоупотреба с дете, от който Фредрик се бе измъкнал. Оттогава не си бяха говорили. Папката още беше на бюрото му. Фредрик я отвори. Каква ли проклета съдба бе пропуснал?

Ставаше дума за една жена. Мила Мадсен. Беше на трийсет и няколко години и се бе свързала с един мъж. На разпита обясняваше, че прочела за него във вестника. Бил осъден за убийството на съпругата си и Мила Мадсен му изпратила писмо, в което го питала дали може да се моли за него. Можело. След известно време се и срещнали. За да славят Бог заедно. Той бил много по-възрастен от нея и приятен мъж, както се оказало. Мила Мадсен се влюбила и двамата се сношили в семейната стая на затвора „Ила“. Когато го пуснали преди около половин година, се нанесъл у Мила. Вече имали и дъщеричка. Но виж ти! Той смятал, че детето плаче твърде много. Постоянно било залепено за полата на майка си. Отхвърляло го. Така че той просто го набил. После и майката получила същото.

Тъпа идиотка. Това беше причината, поради която Фредрик мразеше тези случаи. Винаги презираше извършителите. Твърде често обаче презираше и жертвите — жените, винаги бяха жени — които смятаха, че имат изцерителна сила при срещата си със злото.

Боже, как само страдаха заради глупостта си. Боже, как плащаха децата им само.

Сега мъжът бе изчезнал и го издирваха. Малко след като изчезнал, бащата на Мила Мадсен я накарал да отиде в полицията. Накарал я да го докладва.

Педер Расмусен се казваше свинята.

Педер Расмусен?

Фредрик изстина. Бързо прелисти до края на папката, където обикновено бяха снимките.

Боже.

На снимката се виждаше плешив възрастен мъж. Очите му бяха малки и присвити.

Той. Мъжът на снимката от бюрото в мазето на Микаел Морениус.

Сега си спомни. Най-накрая Фредрик си спомни кога точно бе погледнал в тези тесни, отвратителни свински очи за пръв път.

Беше преди осем години, във втория най-студен ден в живота на Фредрик. Двамата с Андреас бяха изпратени в жълта дървена къща на Галгеберг след получено съобщение за разпра в къщата. Фармацевтът Педер Расмусен бе убил жена си. Беше издърпал Фредрик в апартамента и когато Андреас и мъжете от отряд „Делта“ се бяха намесили, за да го спасят, Педер Расмусен бе изкрещял на сина си:

— Застреляй свинете! Застреляй ги!