Ингар Йонсрюд
Калипсо (33)

Глава 33

Каин се стресна, когато предната гума се удари в тротоара и изпищя като в сподавена болка. Беше задрямал и сега трябваше да върне микробуса на пътя. По дяволите, по дяволите. Та оттук минаваха хора. В огледалото видя две жени да сочат към него и даде газ по „Мосевайен“. Дизеловият двигател ръмжеше раздразнено.

Каин изпръхтя. И преди го бяха преследвали. Но не и шейсетгодишна чистачка с патлак. Май и той беше понатрупал годинки.

Снегът се трупаше и по улиците нямаше много хора. Той вече бе минал оттук, но не знаеше къде другаде да търси. Беше минал през центъра, покрай река Акершелва и край фиорда. Какво беше направила лекарката, за да изплаши Лин толкова силно? Какъв беше смисълът да си толкова зъл, дявол да го вземе?

По Радио П4 не бяха казали нищо — това беше добре. Винаги съобщаваха, ако е станало нещо. Ако се е появил труп или нещо от сорта. Значи Лин се намираше някъде там. Трябваше да е някъде там. Вбесен, той удари таблото за управление на волана.

Пое по отбивката за Ормьоя. Знаеше, че долу при индустриалното пристанище има каменна кариера, и паркира там. Някога бе водил нередовни платци тук. Бетонът и гигантските корабни кранове развихряха въображението.

В жабката беше кутийката с праха. Бупренорфинът подейства като мехлем на развълнувания ум на Каин. Тревожността и болките изчезнаха. Главата му се отпусна настрани и той се вторачи в съседната седалка.

Там беше чукът. Той се съсредоточи. Издигна мислите си над вълните.

Защо чук за лед? Защо не брадва, нож или пистолет? Стар навик, предположи той. Някога бе осъзнал, че страхът не е рационален. При страха почти не става въпрос на какво можеш да бъдеш изложен. При страха важи „как“. Това е собствената ти способност да предусещаш болката. Трудно е да си представиш какво е да бъдеш прострелян. Един нож може да изглежда толкова малък и незначителен. А брадвата… мамка му, Каин все пак не е неандерталец.

Чукът за лед, от друга страна… Извитата стомана с блестяща огледална повърхност със съвършени прави ръбове. Дръжка от закалено дърво, облечена в кожа. Подобни неща вдъхват ужас. Каин с чука. Не е човек, с когото бихте искали да наблюдавате полета на птиците над фиорда. Известно време си беше изкарвал хляба чрез този ужас. Беше чукал по вратите на хората, беше обяснявал кой е и за какви суми става дума. Чукът просто се полюляваше на кожената връв около ръката му. Хилядарките се появяваха върху масите.

Това обаче беше отдавна. Преди дрогата да го разяде и да го направи уязвим. Сега беше преминал от големия бизнес към малкия. От онова време не му беше останало почти нищо. Освен чука. И спомените. И Лин.

Желеподобна мозъчна маса по краищата на раната. Зеещата дупка в черепа. Тежестта на оръжието в ръката. Уханието на вътрешности, съсирена кръв и екскременти. Очите. Беше се събудил през нощта. Отпуснал глава върху гърдите на Лин, чиито слаби ръце бяха обгърнали раменете му. Тя го погали по гърба, като не обърна внимание на потта, и го целуна по темето. Утешаваше го. Спомени от психозата. Амфетамини.

Беше се свечерило, когато той дойде на себе си. Отблясъците от лампите на пристанището се рееха и образуваха ореоли върху мекия сняг на предното стъкло на колата. Явно бе заспал дълбоко, защото някой бе написал „идиот“ в снега върху капака.

Каин се надигна в седалката и включи двигателя. Не можеше да търси повече тази вечер. Той бе звънял. Каин знаеше защо, затова не му върна обаждането. Беше дошло време за разплата. Сега беше негов ред да сложи хилядарките на масата. Е, образно казано. Защото сега не ставаше дума за пари. А за нещо много по-сериозно.

— Идиот — промърмори той. Беше идиотско да натъпче шофьорската книжка на Микаел Морениус в джоба си. Но сигурно го бе направил по стар навик. Фалшива самоличност? Винаги имаше възможности за хора като Каин. А и нали идеята беше онзи тип просто да изгние. Да изгние и да изчезне.

Той направи завой при гробището „Нашия месия“ и паркира възможно най-далеч на „Акершбакен“. Оттам се загледа в тухлената крепост — внушителен блок, построен някъде по времето на войната. Една от трите му продълговати фасади имаше изглед към парка в южната част на площад „Александер Шелан“. Седя неподвижно, докато светлината в колата угасна. После се наклони напред и се вторачи. Никаква промяна. Щорите зад мръсното стъкло още бяха спуснати. В съседния апартамент някой беше поставил свещник с изкуствени коледни свещи на прозореца. Средната не светеше. На горния прозорец беше окачена звезда. У руснака обаче беше тъмно. Тъмно като в рог.

Сега трябваше само да преодолее тази последна задача, а след това Лин трябваше да се върне. Тогава Каин щеше да попита.

Беше планирал всичко. Ще продава малко няколко месеца, ще спести някоя и друга крона и ще заведе Лин в Тайланд. Тя говореше много за Тайланд. Какви картини описваше — слънце, обагрено като червен портокал над оризовите поля. Семейните вечери. Братята и сестрите. Чичото, който я беше довел в Норвегия. Бе мислел, че Каин управлява ресторант и й бе казал, че тя ще работи там.

Каин никога нямаше да й каже истината. За плика с три хиляди евро, които смениха собственика си в деня, в който четиринайсетгодишната Лин стъпи на летище „Гардермуен“.

История-мистория. Тогава Каин не я обичаше. Сега обаче — да.

Тя щеше да каже „да“. Той беше сигурен. Но едва когато той бъде чист.

Каин беше обещал на брат си да разкара беемвето. Да го почисти, да го накваси с бензин и да остави огънят да си свърши работата. Тогава обаче изчезна Лин.

Той мислеше за плика с праха в жабката. Усещането щеше да е приятно. Твърде приятно. Той щеше отново да заспи. Вместо това грабна почистващия спрей от задната седалка и се нахвърли върху интериора. Вратата, волана, предното стъкло и скоростния лост. Миризмата на тяло бе заменена от кипяща химична отврат. Той хвърли парцала зад себе си. Там бяха шоколадовите сърца, красиво опаковани в червен станиол, и цветята в целофана. Беше помолил за рози — червени рози с дълги стебла, но жената бе настояла на сибирски ирис. Морскосин сибирски ирис и бели лилии с лилави тичинки.

— Лилии. Те не са ли за погребения? — бе попитал той.

— Показват, че имате стил — бе отвърнала продавачката в цветарския магазин.

Той искаше да отвори прозореца. Да прогони вонята. Тогава обаче го видя. Самотна лента от щорите, която помръдна едва.