Ингар Йонсрюд
Калипсо (31)

Глава 31

Леден вятър профуча по улицата, когато Фредрик и Кафа излязоха от апартамента на Микаел Морениус. Вместо да вдигне яка и да смъкне брадичка, той погледна към небето. Сякаш собствените му мисли движеха безформените облаци над покривите. Сякаш в собствената си глава той не откриваше място, върху което да се съсредоточи.

Бяха се видели с Тересе Грьофтинг. Следователката потвърди онова, което Фредрик вече знаеше. Апартаментът на Морениус беше почистен. Подът, стените, дори тоалетната и каналът на душа бяха излъскани и изплакнати. Снимките, книгите му, спалното бельо и дрехите бяха отстранени. Малкото, което беше останало, например масата в хола и барчето, блестеше от химикали и препарати, разтварящи мазнина. Жилището можеше да се ползва за операционна зала.

Единственото, от което намериха следи, беше самият Фредрик. Беше повръщал, беше се напикал, беше се потил и бе кашлял слуз, а от мисълта, че половината полицейско управление сега знае това, не му стана по-леко.

Докато бяха вътре, Кафа беше говорила по телефона през по-голямата част от времето. В известен смисъл и това го дразнеше. Фредрик беше нападнат в този апартамент. Тя можеше поне да се престори, че това я интересува.

Може би му личеше.

— Отново се разходихме до съседите в Бюгдьой — обясни тя. — Ако неизвестната жена от гроба наистина е била държана в плен, трябва някой да е видял нещо. — Стиснатите й устни му подсказаха, че не са се появили свидетели. — Дали не е била държана другаде?

— Или пък това са фалшиви следи — каза Фредрик. — Не знаем със сигурност дали е била държана в плен. Дори не знаем дали е момичето от снимката. Това е просто една теория.

Кафа не отговори. Само потрепери от студ и тръгна към колата. Той я последва. На кръстовището при „Драменсвайен“ Фредрик се обърна за последно и погледна блока, в който бе живял Микаел Морениус. Изведнъж се почувства така, сякаш леденият вятър все пак го беше застигнал. Замръзна.

— Кафа… — каза той тихо. Тя не го чу и той я улови за дрехата. — Кафа. Виждаш ли микробуса на улицата срещу къщата?

— Да?

— Запиши си номера му — каза той. Микробусът беше черен, със затъмнени прозорци. — Беше паркиран там и когато влязох в апартамента на Морениус. Тогава беше пред входа.

Той се насочи право към микробуса. Той даде на заден.

— Вътре има някого! — извика Фредрик. — Видели са ни!

Той зърна отражението си в задното стъкло, когато профуча покрай него. Двигателят заръмжа в мига, в който Фредрик хвана дръжката на вратата на водача. Микробусът направи рязко движение напред. Заби се в предната кола, която беше електрическа и лекотоварна, и я избута наполовина от улицата. Вратата на микробуса беше заключена и Фредрик измъкна ръката си. Чу воя на трансмисията, когато водачът рязко обърна микробуса.

Фредрик здраво се подпря с лакът на страничния прозорец. Удари отново, този път по-силно, и стъклото поддаде. Извърна лице, за да се предпази от струята.

— Внимавай! — изкрещя Кафа.

Вратата се отвори рязко и го удари силно по рамото. Той се строполи настрани на тротоара. Болката се плъзна надолу по ръката му. Шофьорът беше отворил вратата с трясък и беше форсирал двигателя. Преди Фредрик да възвърне равновесие, микробусът профуча покрай него с люлееща се врата. Замина надолу по улицата със свистящи гуми.

— Дявол да го вземе — заекна той и се вторачи в Кафа с широко отворени очи. Въздушните възглавници в електрическата кола още писукаха. — Видя ли шофьора?

— Фредрик! Ранен ли си?

— Видя ли шофьора? Записа ли номера?

Кафа го загледа упорито.

— Да. Погледнах го право в очите. Беше нещастникът, който ме бутна, докато бягах. И не беше сам.

На седалката до шофьора бе седяла възрастна жена с огромен фотоапарат в ръце.

— Същата жена, която ми помогна да стана.

Кафа беше мълчалива и замислена, докато Фредрик провери кое е превозното средство и извести криминалния патрул. Той дойде само след няколко минути. Двамата следователи обясниха какво се е случило и бавно се запътиха към колата.

— Има връзка — каза Кафа глухо, когато се отпусна на шофьорското място.

— За какво говориш?

— Така и не разбрах съвсем как онзи бегач успя да свие досието на Морениус. Но не е бил той. Жената ми подаде чантата, след като ми беше помогнала да стана. Тя е крадецът. Тази нагла… шибана вещица.

Фредрик изсумтя.

— Прошарена коса, очила и дълбок глас?

— Да.

— Тя ме нападна в мазето на Морениус.

Телефонът на Кафа иззвъня. Докато говореше, очите й се присвиха и добиха огорчено изражение. Тя затвори и впи поглед във Фредрик.

— Няма микробус, регистриран с този номер. Нито други превозни средства.

Потеглиха. Тя обърна глава към прозореца. Различаваше само очертанията на хора в зимно облекло, осветени от твърде рано поставената коледна украса в магазините на „Бюгдьой але“. Вдигнати яки, шалове и шапки. Северният вятър гонеше есента.

— Кои са тези хора? — попита тя. — Защо се връщат на местопрестъплението? Информация за нас ли събират? Не разбират ли какъв риск поемат?

— Или не им пука. Арогантни са — каза Фредрик и изправи гръб на седалката. — На тази дъска има повече от двама играчи. Онзи тип с чука търсеше нещо в апартамента на Морениус. Шофьорската книжка, мисля. Защото само тя свързва Аксел Тране и Морениус. Ако не я бяхме намерили в къщата в Бюгдьой, никога нямаше да направим връзка между двете неща.

Кафа обърна предното огледало, за да го вижда.

— Убиецът и старата обаче явно не се разбират — продължи той. — Мисля, че тя вече е била започнала да чисти апартамента, когато е пристигнал той. Изненадал я е. Тя го е видяла, затова е трябвало да бъде очистена.

— Е, коя е тя? И кой е бегачът? — вметна Кафа.

— Погледни какво са организирали — каза Фредрик. — Морениус има фалшива фирма и защитена самоличност. Когато започваме да ровим, информацията просто се заличава. Имат подкрепата на закона в конфискуването на доказателства по дело за убийство. Карат кола с несъществуващ регистрационен номер и имат оборудването, компетентността и ресурсите да упоят полицай, докато почистват апартамент от улики.

Той я погледна в огледалото.

— Няма престъпни организации, които могат да действат така задълго. Не и в Норвегия. Това е някаква шибана тайна служба.

Той изпръхтя раздразнено.

— Микаел Морениус трябва да е работил за тези хора. Бил е агент. Сигурно е видял нещо, знаел е нещо или е правел нещо толкова секретно, че е трябвало да бъде изтръгнато от него с мъчения. А възложителите му очевидно имат волята да стигнат толкова далеч, че да не научим нищо за тази тайна.

Известно време никой от двамата не каза нищо повече. Кафа наруши тишината едва в подземието на полицейското управление.

— Вече знам защо е убит Аксел Тране.