Ингар Йонсрюд
Калипсо (30)

Глава 30

Големи бели лампи хвърляха заслепяваща светлина във фотостудиото.

— Според теб какво изобразява това? — попита жената в инвалидната количка.

Несигурна, Лин разглеждаше творбата, облегната до пясъчножълтата тухлена стена. Коприненият принт беше широк, по-висок от нея и я накара да мисли за портокали. Червените портокали, които майка й носеше от пазара. Цветът на залязващото слънце у дома на село. Тя обаче не посмя да го каже.

Жената взе скалпела от масата с вградено осветление. Дланите на Лин се изпотиха и бижуто, което й беше дал Каин, се плъзна между пръстите й.

— Не знам — заекна тя.

— Не, разбира се, че не знаеш. Глупаво момиченце. Но на какво прилича според теб?

— На… на листо, може би? Каквито стават листата в началото на есента? Когато пожълтеят, по преди да станат кафяви?

Жената в инвалидната количка я изучаваше.

— Ще виси в хола — каза тя, остави скалпела в скута си и се отправи към дългата стена с многото огледала. Свали полароиден фотоапарат от една кука и окачи кожения ремък на врата си.

— Не изобразява нищо — каза тя и преплете пръсти. — Разбираш ли?

Стисна пръсти, докато кокалчетата й побеляха.

— Снимката не е нищо повече от това, което ти искаш да бъде. Също като теб. Ти ще бъдеш това, което аз искам да бъдеш.

Като сухи листа, завихрени над заскрежени поля. Така звучи смехът на есента, ужаси се Лин и погледна жената пред себе си. Тя се смееше с пълно гърло, извита назад в количката, така че гърдите й се очертаваха изпод бялата престилка. Тя посочи Лин със скалпела.

— Но виж се само, дявол да го вземе.

Лин обърна глава към огледалото на стената. Тъмната й коса висеше разпусната. Върху гърдите й се люлееше бижуто — тъмният рубинен цвят беше същият като на стегнатия корсет, с който жената я принуждаваше да ходи. Зърната на гърдите й стърчаха през грубо изрязани дупки в сутиена, а кожените каишки на изкуствения пенис, който се размяташе пред интимните й части, се впиваха в бедрата й.

Жената остави ножа и взе камерата.

„Усмивка“, помисли си Лин. „Скоро ще свърши.“

Камерата изщрака. Два пъти. Жужеше, докато изплюваше снимките.

Усмивка.

— Това подарък ли е? От някой обожател? — Жената свали камерата и посочи бижуто. — От Каин?

Искаше гласът й да прозвучи топло, но въпреки това Лин я побиха студени тръпки.

— Отпусни се. Не виждаш ли, че съм богата?

Пълната жена махна с ръка към кожения диван в ъгъла, към картините, окачени над мебелите, и към творбата, която може би изобразяваше червени портокали. После избута количката си точно пред Лин. С тихо свистене, подобно на ехо от женски писък, гумите се плъзнаха по полирания под.

— Не смятам да го открадна. — Гласът вече звучеше кисело. Жената бутна едната снимка между кожения ремък и интимните й части. — За Каин — промърмори тя.

— Искам да се докосваш. Все едно си мъж. Сигурно си виждала много надървени мъже. Прави като тях.

После остави камерата. Отново взе скалпела и се усмихна.

— Довери ми се. Аз съм лекар.