Ингар Йонсрюд
Калипсо (29)

Глава 29

Когато срещата приключи, Кафа задържа Фредрик. Стояха един до друг край продълговатата маса. Навън се сипеше сняг на парцали. Едва ли беше под нулата, а снежинките бяха толкова тежки, че не танцуваха, както трябва да танцува снегът. Те се спускаха надолу. Като мокри бомби.

Кафа беше положила ръка до неговата, която беше голяма и космата. Нейната беше слаба и с тънки пръсти.

— Има ли нещо, което трябва да знам? — попита тя.

— За какво говориш?

— Кос разпитва за теб из отдела. Проучва защо си отсъствал по болест толкова дълго. Не знае ли? Нали ти е шеф?

Кафа го наблюдаваше. Беше издала напред заоблената си брадичка и очакваше той да й разкаже. Смяташе, че има право на това. Коприненият й шал беше пристегнат около врата, а блузата беше закопчана до трапчинката на шията. Тя ухаеше на узряла трева и лимон. Той отдръпна ръката си.

— Това не го засяга.

За известно време настъпи тишина. После тя си издуха носа тихо.

— Е, щом е така.

Кафа въздъхна, отвори папката и се канеше да подреди няколко снимки по масата, когато Андреас дойде при тях. Изглеждаше оживен, но запази мълчание. Само вдигна очилата от сивите си къдрици, сложи си ги и започна да изучава мотивите.

Снимките показваха негативите, които бяха намерили в мазето. Онези от джоба с надпис „Сватбата на Егон и Сусане“. Всички снимки бяха почти еднакви и на тях имаше младоженци пред черна стена от дървени трупи. Фредрик вдигна снимката, която беше най-близо до него.

Булката Сусане беше облечена в тясна рокля с бродерия върху гърдите, край шията и на подгъва. Русата й коса беше пристегната над ушите и беше високо по начин, който днешните фризьори вероятно не биха оправдали. Лицето й беше продълговато, с гордо вдигната остра брадичка. Тя изглеждаше щастлива. Хубава. Светлината беше мека, така че тънкият нос и малките й гърди хвърляха лека сянка. Ръката, която беше положила върху корема си, беше преплетена с тази на съпруга й. Егон. Той стоеше зад нея и носеше бели ръкавици, тъмносиня парадна униформа и баретата на Морската отбрана. Беше строен, горд като нея и половин глава по-висок. Очите му бяха широко отворени и сияеха. Лицето — слабо, с високи скули. Сигурно и двамата бяха на по двайсет и няколко.

— Боже. Каква невинност. Това трябва да е завършило с кръв по чаршафа — каза Андреас и се вторачи в Кафа.

Тя въздъхна.

— Това е параклисът „Холменколен“. Частта с изглед към фиорда и града. — Тонът й разкри, че се е поддала на провокацията.

— Егон и Сусане Борг са се оженили там през май 1991 г. Борг работи като специален съветник в Министерството на отбраната. Привиках го на разпит. Засега не съм открил нищо за Сусане.

Фредрик кимна с одобрение.

— Добре свършено.

Кафа се усмихна сухо.

— Вижте тук — каза тя и взе друга сватбена снимка. Единствената, на която се виждаха и други хора на заден план. Кафа посочи един от тях и даде снимката на Фредрик. Андреас се наклони напред.

— Представете си Аксел Тране. Трийсет и пет години по-млад, много килограми по-слаб.

Фредрик присви очи. Рус, слаб и добре трениран мъж. Също в парадната униформа на Морската отбрана.

— Може би — каза той.

— Може би.

Андреас бутна настрани най-близките снимки, извади диктофон от джоба на якето си и го сложи на масата.

— Докато вие пърхахте с мигли пред Кос, аз се поразрових в този тип Морениус — каза той и потърси реакция у Кафа.

— Предимството да живееш в социална демокрация е, че държавата се грижи за теб, нали? — В погледа на Андреас се беше появило дяволите пламъче. — Ти, която си от друга култура, знаеш.

— Аз съм от квартал „Сагене“ в Осло — отвърна Кафа.

— Да, да. Разбира се. Сори. Родителите ти, искам да кажа. Ти си си сто процента норвежка.

— Андреас… — Фредрик забарабани с пръсти по масата.

— Съжалявам. Мислех, че носи на шега. Мисълта ми е, че протезите се заплащат от държавата, компренде? Каквато и глупост да направиш. Може да легнеш пред влака. Ако оцелееш, държавата поема сметката.

— Е, и?

— Значи някой трябва да е платил за протезата на Микаел Морениус, помислих си аз. Затова се обадих на нашия приятел, инженера на протези.

Андреас закрепи визитната картичка на ортопеда върху диктофона.

— Той ми каза, че социалната служба е платила. И аз говорих с тях, защото дори тук, в Социалостан, не обсипват хората с пари без препоръка или медицинско, неща от този род. Като изключим чужденците де — каза той с намигване към Кафа. Тя изстена.

— И щрак! — Андреас чукна по очилата си с показалец. — Телефонен номер. Вярно, анонимен, не е регистриран никъде, но това е телефонният номер от препоръката на Микаел Морениус. На неговия работодател.

Андреас обърна визитната картичка и се ухили. После хвана диктофона с два пръста и го завъртя около оста му.

— Искате ли да чуете?

— Давай, Шерлок.

Андреас включи диктофона.

Жужене от свързването на телефонна линия.

— Да?

Женският глас прозвуча мрачно. Сдържано.

— Казвам се Андреас Фигуерас. Обаждам се от полицията в Осло. Имам въпрос относно един от вашите служители. Микаел Морениус?

— Съжалявам. Имате грешка. Това е друг номер.

После разговорът прекъсна.

Андреас подсвирна тихо.

— Когато опитах да се обадя отново, веднага се свързах с гласова поща. Погрешен номер? В никакъв случай, дявол да го вземе.

Фредрик се отдръпна. Направи няколко крачки встрани от масата и докуцука до завесите пред прозорците. Разтърка изкуствената материя между пръстите си и се загледа към заснежения хълм навън.

— Този глас — каза той. — Това е жената, която ме упои.