Ингар Йонсрюд
Калипсо (27)

Глава 27

— Помниш ли театър „Дубровка“?

Полицейската лекарка допря пръстите си един до друг и изпъна дългите си слаби крака, така че полиестерните й чорапи се показаха от другата страна на бюрото до Фредрик. Бяха блестящи и черни и през тях той видя ноктите й, лакирани в червено.

Едва на четири километра от сърцето на Русия — Кремъл и Червения площад — се намира театър „Дубровка“. На 23 октомври 2002 г. актьорите се подготвяли за второ действие на мюзикъла „Норд-Ост“. Познавали постановката добре. Представлението било триста и третото поред.

Този мюзикъл е най-скъпата продукция, поставяна някога на руска сцена. Той е любовна и героична история, която се простира от руските експедиции до Северния полюс до Великата отечествена война.

Публиката се настанила по местата си, спуснал се мрак и танците едва били започнали, когато на сцената излязъл мъж във военна униформа. Хората в залата помислили, че това е част от представлението. Актьорите разбрали, че нещо не е наред. Часът бил девет и петнайсет и близо четиресет чеченски терористи, въоръжени с експлозиви и автомати, щели да вземат за заложници осемстотин и петдесетте зрители, актьори и музиканти.

Шейсет часа по-късно атакували специалните части Спецназ. Упойващ газ бил впръскан в сградата. Терористите, които не били убити от химикалите, били екзекутирани на място. Загинали също сто трийсет и трима заложници.

— Руснаците така и не казаха какъв газ са използвали. Но е бил с много бързо действие и почти без мирис. Смята се, че е използван вид модифициран наркотичен газ. — Лекарката го изгледа изпитателно. — Ще видим какво ще покажат пробите кръв и урина, но от това, което описваш, вероятно си бил изложен на нещо подобно. Десфлуран. Севофлуран може би.

Имената не му говореха нещо, както тя прекрасно знаеше. Фредрик поклати глава подразнен.

— Но… такива медикаменти… не се купуват просто така от аптеката, нали?

— Не — отвърна тя лаконично. — Жената, която те е обгазила, много добре е знаела какво прави. Както показа акцията в Москва, рискът е съществен.

Чакалнята пред кабинета на лекарката беше празна и Фредрик се отпусна тежко на неудобния диван. Облегна глава до стената и се загледа в тавана. Една от неоновите тръби мигаше.

Беше минало денонощие, откакто се беше събудил в онова мазе, но още беше замаян. Най-много му се искаше да се добере до някоя конферентна зала, където да се покрие с якето си и да си пусне Джеф Бъкли в слушалките. Не виждаше как да продължи. Нито в разследването, нито в живота. Нито с Бетина.

Беше побеснял, когато тя му бе предложила да си вземе болнични. И че тя би могла да си вземе няколко дни отпуск. Можеха да се разхождат заедно. Да гледат филми. Да направят нещо приятно. Защо загрижеността й го провокираше толкова брутално? Защо едно леко докосване на ръката му пареше като обида? Защо изпитваше толкова силно желание да я унижава в леглото? Винаги когато мислеше така, усещаше силното присъствие на майка си. Тя бе починала преди година. Мозъкът й беше така разяден от алцхаймер, че за Фредрик беше болезнено да я вижда и посещава. Не му беше липсвала дори за миг. Но студенината, която забелязваше при мисълта за Бетина, беше същата, която понякога бе изпитвал, когато майка му го наблюдаваше.

И неговите деца ли щяха да се чувстват така при мисълта за него? А ако беше така, имаше ли значение? Майка му никога не бе помисляла какво ще говорят за нея след смъртта й. Той й се възхищаваше за това.

— Ехо? Тук ли си?

Кафа внимателно затвори вратата на кабинета на болногледачите и застана пред масата със списания. Скръсти ръце и загледа Фредрик, докато навиваше белия плат на блузата си между пръстите.

— Съвземаш ли се?

Фредрик отметна глава назад и я погледна.

— Няма трайни щети, но… И този път ме пропусна — каза той, но никой от двамата не се засмя.

— Какво правиш тук?

Вместо да отговори, той изрови папка документи от чантата си.

— Съдебномедицинските доклади от Бюгдьой са готови. Знам кой е мъртвецът от стълбата.