Ингар Йонсрюд
Калипсо (20)

Глава 20

Кафа и Фредрик стояха под тъмния гоблен в трапезарията. Той я наблюдаваше, докато тя разстилаше купчина документи върху масата за хранене.

Бяха минали близо двайсет и четири часа, откакто бяха открили останките. Кафа си беше тръгнала от къщата веднага след като Кос бе офейкал. Умореното й лице разкриваше, че е прекарала безсънна нощ.

Той искаше да я попита как е, но нещо в бързите й механични движения и в начина, по който се загръщаше във вълнената жилетка, го накара да замълчи.

— Онзи аукционен каталог, който намерихте — каза тя тихо. — Важен е.

Фредрик се покашля.

— И Андреас мисли така. Смята, че Микаел Морениус е действителният собственик на фирма, регистрирана на Каймановите острови. Че пере пари.

— Каза ми го — отвърна Кафа с все така наведена глава. — Но забравяте огледалото.

— Какво искаш да кажеш? Огледалото в стил рококо, до което имаше отметка? Не е продадено.

— А проверихте ли кой е искал да го продаде?

Не. Но Кафа го беше направила. При евентуална продажба парите е трябвало да бъдат внесени по сметката на архитектурна фирма. Казвала се е „Сърцето на патицата“. Създадена е преди близо година, но е закрита само няколко седмици по-късно. За този период фирмата си е набавила банкова сметка и лъскаво бяло БМВ 520. И антикварно огледало очевидно.

Кафа явно бе прекарала ползотворна нощ.

— Фирмата — каза Фредрик. — Морениус ли е бил собственикът?

Тя поклати глава отрицателно.

— Човекът, който, изглежда, е създал архитектурната фирма „Сърцето на патицата“, е деветдесет и една годишен рибар от Лекнес в Луфутен. Само дето проблемът е, че този мъж има седем години образование в народно училище и живее в институция за сенилни хора. Говорих с дъщеря му. Той не може да начертае права черта.

— Фирма параван — промърмори Фредрик.

Кафа извади една снимка от купчината документи. Беше от камера в тунела Ослофьорд — размазано сиво изображение, на което имаше бяла кола със слаб късокос мъж зад волана.

— Това е беемвето. Снимката е твърде неясна, за да направим заключението, че това е Морениус. Но има прилика — каза Кафа и посочи шофьорската книжка, която бяха намерили тук, в трапезарията.

— Във всеки случай, не е сенилен рибар на деветдесет и една — заключи Фредрик.

Осемдесет и два километра в час в зона, където са позволени седемдесет. Един детайл. Понякога това е достатъчно.

Фредрик й хвърли бърз поглед. Очакваше да му отпусне една усмивка. Лицето й обаче беше непроницаемо.

— Ето извлечение от банковата сметка на фирмата — каза тя само.

Кръгове, начертани със син химикал, показваха, че е открила модел.

— В сметката има близо един милион крони. Трансакциите са само тегления и последното е направено приблизително по времето, когато допускаме, че е умрял Микаел Морениус. Въпросният е ползвал банкомати из целия град, а понякога и извън него. Сумите варират, не са големи. Но на 14-о или 15-о число всеки месец е теглена по-висока сума от някой от два конкретни банкомата. И двата са във Фрогнер. Единият е в павилион, а другият е свързан към банка.

Фредрик спря потока от думи, като постави ръка върху документа. Тя най-накрая вдигна глава и го погледна.

— Не позволявай на онзи идиот Кос да ти вземе страха, Кафа.

Тя отблъсна ръката му.

— Едни и същи суми са теглени всеки месец — продължи. — Мислиш ли, че може да са отивали за наем? Възможно ли е това да означава, че Микаел Морениус е живял във Фрогнер?

Той направи нов опит:

— Знам за какво говоря, Кафа. След Сулру аз бях нарочен за жертвен агнец. Адски боли да се задълбочаваш в това. Не го прави. Опитвам се да ти кажа, че…

Погледът й бе станал суров.

— Опитваш се да кажеш, че всички правят грешки. Но аз и ти не сме еднакви, Фредрик Байер. Ако аз се издъня, поемам отговорността.

Кафа удари юмрук в масата.

— Знаеш ли с какво се занимава Андреас в момента? На склона зад къщата е и претърсва мазе. Шибано мазе за картофи. Аз тъпча наоколо дни наред и дори не ми е хрумнало, че мястото може да е мазе! По дяволите, Фредрик. Ако искаш да ми помогнеш със случая, помогни ми.

На прозореца се почука. Андреас беше нахлузил гумени ботуши върху офисния панталон.

Мазето беше от източната страна на къщата, на склона с изглед към залива Лангвиксбукта. Ръждясали лопати, гребла и колове бяха облегнати до влажните стени от пръст. Тук имаше стари коси за трева, плуг и детски колела. Но онова, което им посочи Андреас, беше сандък от релефен алуминий. От онези сандъци, в които войниците събират вещите си, преди да ги изпратят на операции в чужбина.

Отгоре имаше един АГ3, разглобен на части — старото автоматично оръжие на Отбраната. Миришеше на масло и мазнина. Под бяло покривало намериха бойна униформа и раница, пълна с пуловери, бельо и зимен камуфлаж. Две хартиени кесии с патрони. Едните бяха за АГ3, а другите — от по-малък калибър.

Кафа беше коленичила пред сандъка. Вдигна опърпан фотоалбум. Беше празен. Но най-отзад беше залепен пластмасов джоб от онези, в които се пазят негативи.

— Сватбата на Егон и Сусане. Фото „АУ“ — прочете тя на глас.

— Да, младоженци. Пред църква, както изглежда.

— Сандъкът трябва да е бил на сина — каза Андреас. — Аксел Тране, онзи, който е умрял в Отбраната. Възможно ли е да е бил част от националната войска?

Фредрик се съсредоточи върху последния предмет в сандъка. Груба, небоядисана кожена кесия. Имаше странен мирис, сякаш на химикали и консервирана храна. Той внимателно разхлаби полуизгнилите парчета въже, които пристягаха отвора. Спусна капака на сандъка и подреди съдържанието на кесията върху него.

Плетените дрехи, прибрани вътре, бяха на дупки и с детски размери. Имаше опърпан дървен кон. Една снимка. Беше неясна и пожълтяла и изобразяваше бледо момиче зад захабен чин. Едно от ъгълчетата беше откъснато. В ръцете си държеше плюшено мече, смачкано от прегръщане. Имаше плоско, широко и хубаво лице, а тъмнорусата й коса беше пристегната в плитка. Изражението й беше сериозно и тържествено.

Фредрик обърна снимката. Водният знак на производителя беше едва различим върху задната страна: „Калипсо“.

— „Калипсо“ каза Кафа. — Това е снимката, която е висяла в коридора.